Ad Config - Website header

 

Article_top

Един от „горещите картофи“, който естонското председателство на Европейския съюз може да прехвърли на българското, е бъдещето на преговорите на Турция за членство. Продължаването им изглежда проблематично с обтягането на отношенията между Анкара, от една страна, и Берлин и Брюксел – от друга. За прекъсването или спирането им обаче ЕС не e единодушен...

За всички е ясно, че в днешното си състояние на авторитарен режим, масови репресии, беззакония и конфликти почти по всичките си граници Турция е отдалечена на десетилетия от евентуално европейско членство. Може ли някога тя да го получи е философски въпрос. Непосредственият политически въпрос е може ли тя да преговаря за такова членство и какви са ползите и загубите от евентуалното продължаване или край на преговорите за двете страни в тях.

Окончателен край?

Преди общите избори в Германия на 24 септември канцлерката Ангела Меркел обеща да обсъди с останалите 27 държавни и правителствени ръководители евентуално окончателно спиране на тези преговори. Не всички колеги на Меркел в Европейския съвет обаче биха подкрепили такава стъпка, за чието предприемане трябва консенсус между държавите членки. За предпазливост в отношенията с Анкара призова френският президент Еманюел Макрон, който иначе е не по-малко критичен към авторитарния и националистически курс на турския президент Реджеп Тайип Ердоган.

Най-твърдо за прекратяване на преговорите с Турция продължава да говори Австрия, особено външният й министър Себастиан Курц*.

В Германия турската тема беше сред централните в предизборните дебати, но с обявяването на резултатите тя потъна в сянката на преговорите за нова управляваща коалиция. Поради идеологическите различия между възможните участници в нея определянето на новия германски курс към Турция изглежда е на стендбай.

Меркел, която за три мандата стана пословична с предпазливостта и прагматизма си, беше принудена да заговори радикално за край на преговорите заради главния си опонент, социалдемократа Мартин Шулц. В единствения телевизионен дебат с нея той заяви, че ако германците му дадат доверието си (което те впоследствие не направиха), той ще поиска ЕС да сложи край на преговорите. Канцлерката трябваше да обещае същото, за да не изглежда твърде мека и безпринципна. Тя обаче го обеща по-предпазливо от Шулц.

„Ако аз стана германски канцлер, ако народът на тази страна ми даде мандат, тогава ще предложа на Европейския съвет да прекратим преговорите на Турция за членство – каза той. – Дали можем да надделеем над всички страни за това, не знам. Но ще се боря за това.“

„Ясен е фактът, че Турция не бива да става членка на ЕС – заяви Меркел, която дни по-рано беше предупредила, че ЕС трябва да помисли внимателно, преди да дръпне шалтера на преговорите. – Ще говоря с моите колеги (в ЕС), за да видим можем ли да стигнем до единна позиция по това, така че да можем да прекратим тези присъединителни преговори.“

Ден след тези изявления Макрон предупреди: „Турция наистина се отклони от Европейския съюз през последните месеци с неприемливото си поведение, което не може да бъде игнорирано. Но искам да избегна разделение, защото тя е жизненоважен партньор при много от кризите, с които се сблъскваме, особено имиграцията и терористичната заплаха.“

Редица по-малки държави също призоваха за предпазливост с Анкара независимо колко предизвикателно се държи тя.

Умерен подход

„Трябва да продължим процеса и взаимното обвързване. Не е лесно, но трябва да ценим контактите си“, заяви литовският министър Линас Линкевичиус. „Няма да направим добре, ако просто спрем, защото ще ги окуражим да се отдръпнат дори повече. Мисля, че ефектът ще бъде точно обратният на това, което искаме.“

„Винаги е полезно да има диалог. Знаем за проблемите с човешките права в Турция“, пък заяви финландският му колега Тимо Сойни.

Естонският външен министър Свен Миксер коментира, че не очаква официално решение през тази година и добави, че блокът трябва да си сътрудничи с Анкара особено по въпросите на миграцията и сигурността: „Трябва да стъпваме много внимателно, докато обсъждаме статута на Турция като кандидат, трябва също да обсъдим всички аспекти на бъдещите отношения.“

Излишно е да казваме, че като непосредствено граничеща с Турция България е заинтересована от по-умерения европейски подход към нея. Ясно формулирана българска позиция за бъдещето на преговорите обаче липсва.

Австрия за разлика от Германия е в предизборна кампания и темите за разширяването и стандартите на Европа, за миграцията и гастарбайтерите са горещи и определящи. Народната партия води сондажите с около 33 на сто от електоралните предпочитания, но крайнодясната ксенофобска и антиимигрантска Партия на свободата диша във врата й с 25 на сто подкрепа и нищо чудно да стане част от бъдеща правителствена коалиция.

Темата за Турция е точка на безмилостна борба за всеки клонящ надясно избирател. Австрийските законодателни избори на 15 октомври са особено интересен обект за наблюдение с оглед на пробива, който крайната десница в съседна Германия направи през септември, печелейки 13 на сто от вота и влизайки за първи път в Бундестага.

Султанска власт

От референдума на 16 април, който му даде почти султанска власт, през неуспешния опит за военен преврат на 15 юли Ердоган почти всекидневно тества търпението и хладнокръвието на Европа. Той я обвини в „нацизъм“, когато нейни държави членки, между които Германия и Холандия, не допуснаха турски министри да агитират на тяхна територия в кампанията преди вота. След това отмина с пренебрежение лавината от критики, че последвалите опита за преврат репресии са непропорционални на повода и незаконни.

Извън десетките хиляди арести и уволнения на заподозрени заговорници против властта режимът не се поколеба да затваря или да национализира медии, да арестува журналисти и опозиционни депутати, да заговори за връщане на смъртното наказание. Това накара председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер да заяви, че „Турция се отдалечава с големи крачки от ЕС“. Предупреждението му не изглеждаше да е стреснало някого от управляващите в Анкара. Те продължиха системно да обвиняват Европа, че не им сътрудничи в борбата с тероризма, напротив – че укрива активисти на обявената за терористична Кюрдска работническа партия (ПКК).

В навечерието на германските избори Ердоган си позволи да направи нещо безпрецедентно – той се обърна към почти 3-милионната турска диаспора в Германия с указания за кого да не гласува, изброявайки поименно главните партии. Берлин обаче не можа да направи нищо, освен шумно да протестира срещу очевидната намеса във вътрешните  работи и да препоръча на германците да не ходят на почивка в Турция заради опасност да бъдат произволно арестувани. Външното министерство се позова на арестите на германски и други европейски граждани по обвинения за антидържавно поведение.

Отваряне на шлюза

Турците знаят, че ЕС е парализиран не само от изискването за единодушие при вземане на решения за процеса на разширяване, но и от страха, че Анкара може да спре да изпълнява съвместната декларация от 18 март 2016 г., по силата на която Турция задържа на територията си около 3 милиона бежанци – главно от Сирия и Ирак. Евентуално прекратяване на започналите й през 2005 г. преговори за членство може да са сигналът за Ердоган да отвори шлюза и да отприщи нова мигрантска вълна, която да върне Европа към кризата й от 2015 г. посред кулминацията на преговорите за „Брекзит“.

Но континентът има и по-дългосрочни страхове – отравяне на вече и без това обтегнатите отношения със стратегически съюзник в НАТО (с втората по големина армия след САЩ); унищожаване на единствения стимул за демократични реформи и модернизация и единственото средство за въздействие от страна на Европа върху турската политика; оставяне на противниците на Ердоган (поне една трета от електората) без никаква опора и надежда; загуба на динамичен икономически партньор и 80-милионен пазар. Освен това Турция държи ключа за европейския енергиен съюз. Тя е на пътя на източниците на природен газ, алтернативен на руския – от Азербайджан, Иран, Ирак и частично от Източното Средиземноморие.

Морален риск

Обоснованият с тези страхове европейски прагматизъм обаче носи морален риск. Ердоган прави всичко, за което ЕС другаде налага санкции. В поведението си към него Европа трудно минава за „съюз на ценности“.

Ердоган също има какво да губи от евентуално скъсване на отношенията с ЕС. Това би означавало нарастваща изолация на Турция и в НАТО, където европейските държави са сред най-важните съюзници. Амбицията на Ердоган да стане лидер на сунитския свят надвиши възможностите на страната му, която сега има врагове и съперници по всичките си граници, отбеляза неотдавна в анализ „Файненшъл таймс“. Изолация от Запада би оставила Турция в компанията на историческите й противници Русия и Иран, посочи изданието.

Загубите биха имали и финансово изражение: за периода 2014-2020 г. ЕС предвижда 4,2 милиарда евро финансиране за Турция. Отделно за периода 2016-2018 г. той предоставя 3 милиарда евро за бежанците, които страната приютява.

Вътрешнополитически евентуалното прекратяване на преговорите би дало козове на опозицията и възможност тя да мобилизира по-широка подкрепа. То би зачеркнало политика, провеждана над 50 години, отношения, заченати през 1963 г. със споразумението за асоцииране на Турция с тогавашната Европейска икономическа общност, и създаването на митнически съюз, за чиято модернизация Анкара иска сега да преговаря.

-----

* Този текст е публикуван в списание "Клуб Z" през октомври 2017 г. Още материали от същия автор можете да прочетете ТУК.

 

Един от „горещите картофи“, който естонското председателство на Европейския съюз може да прехвърли на българското, е бъдещето на преговорите на Турция за членство. Продължаването им изглежда проблематично с обтягането на отношенията между Анкара, от една страна, и Берлин и Брюксел – от друга. За прекъсването или спирането им обаче ЕС не e единодушен...

За всички е ясно, че в днешното си състояние на авторитарен режим, масови репресии, беззакония и конфликти почти по всичките си граници Турция е отдалечена на десетилетия от евентуално европейско членство. Може ли някога тя да го получи е философски въпрос. Непосредственият политически въпрос е може ли тя да преговаря за такова членство и какви са ползите и загубите от евентуалното продължаване или край на преговорите за двете страни в тях.

Окончателен край?

Преди общите избори в Германия на 24 септември канцлерката Ангела Меркел обеща да обсъди с останалите 27 държавни и правителствени ръководители евентуално окончателно спиране на тези преговори. Не всички колеги на Меркел в Европейския съвет обаче биха подкрепили такава стъпка, за чието предприемане трябва консенсус между държавите членки. За предпазливост в отношенията с Анкара призова френският президент Еманюел Макрон, който иначе е не по-малко критичен към авторитарния и националистически курс на турския президент Реджеп Тайип Ердоган.

Най-твърдо за прекратяване на преговорите с Турция продължава да говори Австрия, особено външният й министър Себастиан Курц*.

В Германия турската тема беше сред централните в предизборните дебати, но с обявяването на резултатите тя потъна в сянката на преговорите за нова управляваща коалиция. Поради идеологическите различия между възможните участници в нея определянето на новия германски курс към Турция изглежда е на стендбай.

Меркел, която за три мандата стана пословична с предпазливостта и прагматизма си, беше принудена да заговори радикално за край на преговорите заради главния си опонент, социалдемократа Мартин Шулц. В единствения телевизионен дебат с нея той заяви, че ако германците му дадат доверието си (което те впоследствие не направиха), той ще поиска ЕС да сложи край на преговорите. Канцлерката трябваше да обещае същото, за да не изглежда твърде мека и безпринципна. Тя обаче го обеща по-предпазливо от Шулц.

„Ако аз стана германски канцлер, ако народът на тази страна ми даде мандат, тогава ще предложа на Европейския съвет да прекратим преговорите на Турция за членство – каза той. – Дали можем да надделеем над всички страни за това, не знам. Но ще се боря за това.“

„Ясен е фактът, че Турция не бива да става членка на ЕС – заяви Меркел, която дни по-рано беше предупредила, че ЕС трябва да помисли внимателно, преди да дръпне шалтера на преговорите. – Ще говоря с моите колеги (в ЕС), за да видим можем ли да стигнем до единна позиция по това, така че да можем да прекратим тези присъединителни преговори.“

Ден след тези изявления Макрон предупреди: „Турция наистина се отклони от Европейския съюз през последните месеци с неприемливото си поведение, което не може да бъде игнорирано. Но искам да избегна разделение, защото тя е жизненоважен партньор при много от кризите, с които се сблъскваме, особено имиграцията и терористичната заплаха.“

Редица по-малки държави също призоваха за предпазливост с Анкара независимо колко предизвикателно се държи тя.

Умерен подход

„Трябва да продължим процеса и взаимното обвързване. Не е лесно, но трябва да ценим контактите си“, заяви литовският министър Линас Линкевичиус. „Няма да направим добре, ако просто спрем, защото ще ги окуражим да се отдръпнат дори повече. Мисля, че ефектът ще бъде точно обратният на това, което искаме.“

„Винаги е полезно да има диалог. Знаем за проблемите с човешките права в Турция“, пък заяви финландският му колега Тимо Сойни.

Естонският външен министър Свен Миксер коментира, че не очаква официално решение през тази година и добави, че блокът трябва да си сътрудничи с Анкара особено по въпросите на миграцията и сигурността: „Трябва да стъпваме много внимателно, докато обсъждаме статута на Турция като кандидат, трябва също да обсъдим всички аспекти на бъдещите отношения.“

Излишно е да казваме, че като непосредствено граничеща с Турция България е заинтересована от по-умерения европейски подход към нея. Ясно формулирана българска позиция за бъдещето на преговорите обаче липсва.

Австрия за разлика от Германия е в предизборна кампания и темите за разширяването и стандартите на Европа, за миграцията и гастарбайтерите са горещи и определящи. Народната партия води сондажите с около 33 на сто от електоралните предпочитания, но крайнодясната ксенофобска и антиимигрантска Партия на свободата диша във врата й с 25 на сто подкрепа и нищо чудно да стане част от бъдеща правителствена коалиция.

Темата за Турция е точка на безмилостна борба за всеки клонящ надясно избирател. Австрийските законодателни избори на 15 октомври са особено интересен обект за наблюдение с оглед на пробива, който крайната десница в съседна Германия направи през септември, печелейки 13 на сто от вота и влизайки за първи път в Бундестага.

Султанска власт

От референдума на 16 април, който му даде почти султанска власт, през неуспешния опит за военен преврат на 15 юли Ердоган почти всекидневно тества търпението и хладнокръвието на Европа. Той я обвини в „нацизъм“, когато нейни държави членки, между които Германия и Холандия, не допуснаха турски министри да агитират на тяхна територия в кампанията преди вота. След това отмина с пренебрежение лавината от критики, че последвалите опита за преврат репресии са непропорционални на повода и незаконни.

Извън десетките хиляди арести и уволнения на заподозрени заговорници против властта режимът не се поколеба да затваря или да национализира медии, да арестува журналисти и опозиционни депутати, да заговори за връщане на смъртното наказание. Това накара председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер да заяви, че „Турция се отдалечава с големи крачки от ЕС“. Предупреждението му не изглеждаше да е стреснало някого от управляващите в Анкара. Те продължиха системно да обвиняват Европа, че не им сътрудничи в борбата с тероризма, напротив – че укрива активисти на обявената за терористична Кюрдска работническа партия (ПКК).

В навечерието на германските избори Ердоган си позволи да направи нещо безпрецедентно – той се обърна към почти 3-милионната турска диаспора в Германия с указания за кого да не гласува, изброявайки поименно главните партии. Берлин обаче не можа да направи нищо, освен шумно да протестира срещу очевидната намеса във вътрешните  работи и да препоръча на германците да не ходят на почивка в Турция заради опасност да бъдат произволно арестувани. Външното министерство се позова на арестите на германски и други европейски граждани по обвинения за антидържавно поведение.

Отваряне на шлюза

Турците знаят, че ЕС е парализиран не само от изискването за единодушие при вземане на решения за процеса на разширяване, но и от страха, че Анкара може да спре да изпълнява съвместната декларация от 18 март 2016 г., по силата на която Турция задържа на територията си около 3 милиона бежанци – главно от Сирия и Ирак. Евентуално прекратяване на започналите й през 2005 г. преговори за членство може да са сигналът за Ердоган да отвори шлюза и да отприщи нова мигрантска вълна, която да върне Европа към кризата й от 2015 г. посред кулминацията на преговорите за „Брекзит“.

Но континентът има и по-дългосрочни страхове – отравяне на вече и без това обтегнатите отношения със стратегически съюзник в НАТО (с втората по големина армия след САЩ); унищожаване на единствения стимул за демократични реформи и модернизация и единственото средство за въздействие от страна на Европа върху турската политика; оставяне на противниците на Ердоган (поне една трета от електората) без никаква опора и надежда; загуба на динамичен икономически партньор и 80-милионен пазар. Освен това Турция държи ключа за европейския енергиен съюз. Тя е на пътя на източниците на природен газ, алтернативен на руския – от Азербайджан, Иран, Ирак и частично от Източното Средиземноморие.

Морален риск

Обоснованият с тези страхове европейски прагматизъм обаче носи морален риск. Ердоган прави всичко, за което ЕС другаде налага санкции. В поведението си към него Европа трудно минава за „съюз на ценности“.

Ердоган също има какво да губи от евентуално скъсване на отношенията с ЕС. Това би означавало нарастваща изолация на Турция и в НАТО, където европейските държави са сред най-важните съюзници. Амбицията на Ердоган да стане лидер на сунитския свят надвиши възможностите на страната му, която сега има врагове и съперници по всичките си граници, отбеляза неотдавна в анализ „Файненшъл таймс“. Изолация от Запада би оставила Турция в компанията на историческите й противници Русия и Иран, посочи изданието.

Загубите биха имали и финансово изражение: за периода 2014-2020 г. ЕС предвижда 4,2 милиарда евро финансиране за Турция. Отделно за периода 2016-2018 г. той предоставя 3 милиарда евро за бежанците, които страната приютява.

Вътрешнополитически евентуалното прекратяване на преговорите би дало козове на опозицията и възможност тя да мобилизира по-широка подкрепа. То би зачеркнало политика, провеждана над 50 години, отношения, заченати през 1963 г. със споразумението за асоцииране на Турция с тогавашната Европейска икономическа общност, и създаването на митнически съюз, за чиято модернизация Анкара иска сега да преговаря.

-----

* Този текст е публикуван в списание "Клуб Z" през октомври 2017 г. Още материали от същия автор можете да прочетете ТУК.

Коментари

Само че анкара има само една

Само че анкара има само една възможност за изнудване. Пусне ли веднъж бежанците, няма да има с какво да изнудва, а Германия няма винаги да бъде управлявана от кьопави бабета и педали.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията