Ad Config - Website header

 

Article_top

Допускал ли е някой от старите почитатели на Иво Андрич, че ще дойде време, когато великата му повест „Прокълнатият двор“ бурно ще разкъса символния си образ на затворено пространство и ще се превърне в нелека за разгадаване политическа метафора на Балканите? Книгата, чиято сюжетна структура е построена върху принципа „разказ в разказа“, в художествената си проекция напомня за притчовата конструкция в „Хиляда и една нощ“. Разказвателните сюжети вървят по собствени траектории – ту успоредно, ту като пресичащи се линии, ту като поемащи в опасно противоположни една на друга енергии. Това са енергиите на различните светоусещания, на различните представи и различните погледи към минало и към бъдеще. Това отваря и портите към политическото метафоризиране.

Днес Балканите са онази част от Европа, където съжителстват поредица различни и противоречиви исторически, национални и политически разкази. Особеното при тях е, че макар и адресирани към публика, те се чуват само от онези, които ги изговарят. Всеки балкански разказ е сам за себе си, търси и утвърждава своята истина и не се интересува кой знае колко от другите. Общото, което ги обединява, е клокоченето на нереализирани исторически амбиции и непрекъснатите опити за ново начало за разказваните сюжети.

Какво каза в София Сали Бериша преди четвърт век

Преди 24 години на посещение в България бе тогавашният президент на Албания Сали Бериша. В обръщението си пред Народното събрание в София той заяви, че устойчив мир и стабилност на Балканите ще има тогава, когато най-сетне намери разрешение конфликтният „албански въпрос“. „Албанският въпрос“ е понятието, с което се дефинира състоянието на разпокъсаност и разполагането на територията на няколко национални държави на солидни албански етнически групи, чиято историческа амбиция открай време е да заживеят в общо икономическо, културно и политическо пространство. През 1993 г. би било твърде дръзко да се мечтае за обединена под флага на пъстър и мултикултурен ЕС Европа, която освен това да включва и целите Балкани.

Две години преди идването на Сали Бериша в София бе завършила първата фаза от разпадането на СФРЮ. След военни действия Словения и Хърватия провъзгласиха независимост. Малко след това голямата съюзна държава от шест републики и две автономни области със статут на федерални единици бе преформулирана в СРЮ – Съюзна република Югославия. В нейния състав влязоха Сърбия и Черна гора, а двете автономни области – Косово и Войводина, бяха оставени да тежат като конституционно бреме от времето на голямата федерация в територията на Сърбия.

Истинският взрив – разместването на пластове заради „албанския въпрос“ на Балканите, още не бе започнал. Но и без него кризата вече бушуваше, а предпоставките за още по-голяма криза бяха заложени. Заедно с тях пред европейските политици, а и тук – на Балканите, бе поставен и един стратегически въпрос – разпадането на СФРЮ сепаратизъм ли беше, или ставаше въпрос за естествено право на самоопределение? В края на 1990 г. белезите на разпада на югославската федерация вече бяха видими, а световните играчи – СССР, САЩ и Европейската общност (тогава така се наричаше ЕС), се бяха обявили като твърди защитници на териториалната цялост на СФРЮ. Съхраняването на единството на тази държава е от ключово значение за запазването на мира в Европа, казваха и от Москва, и от Вашингтон, и от Брюксел.

Деструктивните сили срещу интеграцията

Едно актуализирано през тези дни старо интервю на първия президент на Македония Киро Глигоров припомня как всяка една от шестте републики под знаменателя на югофедерацията е била на една политическа ръка разстояние от интеграция в ЕО, но деструктивните сили са се оказали по-силни от стремежа към интеграция. Политиката на последния югославски премиер Анте Маркович бе победена от националистическите тенденции и в продължение на близо две десетилетия и половина Балканите се превърнаха в нарицателно име за разрушителност.

Впрочем, след като отделянето на югославските републики стана необратим процес, Западът много бързо призна независимостта им. И тогава пак нямаше отговор – право на самоопределение ли бе легитимирано или бе даден стартът на неподозиран по мащабите си сепаратизъм. И когато Сали Бериша говореше в София за „албанския въпрос“, експертите по темата са знаели, че той има предвид и резултатите от два, обявени за незаконни, референдума от 1991 г. Единият – за обявяване на Косово също за независима република заедно с останалите субекти на федерацията, а другият – в Южна Сърбия, областта Прешево–Буяновац–Медведжа, където албанското население проведе референдум за право на териториално отделяне от Сърбия и присъединяването на областта към Косово, ако то получи независимост.

Кълновете на бъдещ сецесионизъм бяха посяти, а Европа и светът дори още не знаеха как и кога ще завърши гражданската война в Босна, която по време на посещението на Бериша в България още не бе достигнала своя апогей. Краят й бе положен с подписването на Дейтънското споразумение през ноември 1995 г. Образуването на федеративната държава Босна и Херцеговина примири в студена прегръдка враждувалите сърби, хървати и мюсюлмани. Но с обособяването на Република Сръбска в състава на Босна и Херцеговина на практика бе препотвърдено съществуването и нерешаването на още един стратегически национален въпрос на Балканите – сръбският.

Сръбският меморандум от 1986 г.

Политическата философия, изградена върху разбирането за защита на сръбски интереси, доведе до прословутия Меморандум на Сръбската академия за наука и изкуство от 1986 г., който се счита за документалната идеологическа основа за разпадането на СФРЮ. Оттам произтича и идеята за обединяване в обща държава на всички зони, където живее сръбско население. Днес напомнянето за подобни амбиции идва от поведението на президента на Република Сръбска Милорад Додик, който няколко пъти загатна за намерение да бъде проведен референдум за отделяне на Република Сръбска от състава на босненско-хърватската федерация.

Но ако честите подхвърляния за възможен референдум за отделяне на сръбския ентитет от Босна и Херцеговина са със стойността на провокация и с цел политическа търговия на позиции, то Меморандумът от 1986 г. има наистина историческа прогностична стойност. В него има изречение, което – писано 13 години преди натовските бомбардировки срещу СРЮ, все още стряска със своята аналитична прецизност:

„Ако проблемът за Косово не намери решение в рамките на вътрешносръбски и вътрешнофедерален диалог, някой ден той ще бъде интернационализиран до такава степен, че последиците от това ще се окажат непредвидими.“

Така сръбският национален, икономически и политически разказ, разгърнат в Меморандума, се конфронтира, но и потвърждава ключови елементи от албанския разказ за Балканите – че някой ден обстановката може да стане непредсказуема, ако не бъдат решени отделните национални въпроси. Още през 1968 г. Добрица Чосич – друг световно значим сръбски писател от мащаба на Андрич – развива идея за необходимостта населеното с албанци Косово да бъде подтикнато към отделяне от Сърбия и Югославия, като за сметка на това Белград запази за себе си северните части на областта, където живее сръбско население. Тема, която днес е отворена, но като заплаха за възможен сепаратизъм срещу вече независимата държава Косово.

Мозайката от държави, произлезли от бившето югославско пространство, и исторически, и политически изглеждат най-застрашени от потенциален сепаратизъм или от сепаратистки тенденции. Доскоро идеята, че интеграцията на тези страни в Европейския съюз ще обезсмисли стремежите към отделяне на части от техните територии и ще излекува старите им национални комплекси, изглеждаше безоблачна и вярна от само себе си. Кризата в Испания и продължаващите неясноти около стремежа на Каталуня към независимост поставиха на дневен ред болезнен въпрос. Дали членство в ЕС, а и в НАТО е гаранция за националната сигурност на държава, застрашена от сепаратистка тенденция? Испанският отговор на този въпрос е обезпокоителен – не, интеграцията нито в ЕС, нито в НАТО, а дори и в двете организации не носи гаранции срещу сепаратизъм.

През 1991 г. сепаратизмът се оказа победител в битката срещу стремежа към интеграция в Европа на бившата СФРЮ. Днес сепаратизмът е предизвикателство към традиционния член на НАТО и ЕС Испания. Има ли рецепта за баланс и хармония между глобалното междукултурно съжителство и различните национални, политически и социални наративи на Балканите, след като в Европа се оказва, че няма?

Непрочетеният доклад на Ахмед Доган

Преди четири години лидерът на ДПС Ахмед Доган стана обект на опит за покушение, поради което не успя да довърши сам прочита на политическия си доклад пред Осмата национална конференция на движението. Дали пък най-сетне аналитичният продукт, който предлага докладът, не би могъл да стане предмет за по-широко експертно политическо обсъждане? Смисълът от подобен дебат не е в това да се абсолютизира отделен политик, а да се стъпи неутрално върху една разработена гледна точка за проблемите на Европа и на Балканите.

Ако се приеме, че наистина във визията на европейската идея водещ принцип на властовата система трябва да бъде регионализмът, а не централизмът, тогава и изводът, че от такава гледна точка закъснялото развитие на стратегията „Европа на регионите“ е част от причините за кризисните явления в ЕС, ще се окаже верен. Но и нещо повече – ще се окаже, че и сепаратистките заплахи на Балканите, които са още живи, и това, което наблюдаваме в Испания, е резултат по-скоро на европейско недоглеждане, липса на качествен дебат и мудност, отколкото реална и непредотвратима заплаха.

В България дебатът за Европа изобщо не е започвал, въпреки че през 2013 г. Доган, харесван или не, предложи основа за началото на такава европейска дискусия. Отказът на българите да разговарят и да осмислят себе си в европейски контекст и в европейска перспектива прави така, че у нас възприемането на искане за признаване на статут за турско национално малцинство звучи по същия начин, както и искането на Сюлейман Углени за автономен статут на Санджак – като страхова заплаха от сепаратизъм, а не като призиви за конституционен диалог и нов регламент. На този фон – ако изобщо е било забелязано – днес не прави никакво впечатление, че е българско авторството на идея за „статут на европейско малцинство“ като част от нова стратегия за оцеляване на мултикултурността в глобална Европа.

Пъстротата на различията е красива, както е красива и пъстротата на разказите в Андричевия „Прокълнат двор“. Но пъстротата е прокълната, когато отказва да се самоосмисли като състояние и като перспектива на съжителството. Затова днес е непредсказуемо както какво ще стане с Испания, така и как ще се отрази на ЕС бъдещо интегриране на онзи мултинационален потенциал, който навремето разнебити бившата СФРЮ.

-----

Този текст е публикуван в списание "Клуб Z" през декември 2017 г. Още материали от същия автор можете да прочетете ТУК.

 

Допускал ли е някой от старите почитатели на Иво Андрич, че ще дойде време, когато великата му повест „Прокълнатият двор“ бурно ще разкъса символния си образ на затворено пространство и ще се превърне в нелека за разгадаване политическа метафора на Балканите? Книгата, чиято сюжетна структура е построена върху принципа „разказ в разказа“, в художествената си проекция напомня за притчовата конструкция в „Хиляда и една нощ“. Разказвателните сюжети вървят по собствени траектории – ту успоредно, ту като пресичащи се линии, ту като поемащи в опасно противоположни една на друга енергии. Това са енергиите на различните светоусещания, на различните представи и различните погледи към минало и към бъдеще. Това отваря и портите към политическото метафоризиране.

Днес Балканите са онази част от Европа, където съжителстват поредица различни и противоречиви исторически, национални и политически разкази. Особеното при тях е, че макар и адресирани към публика, те се чуват само от онези, които ги изговарят. Всеки балкански разказ е сам за себе си, търси и утвърждава своята истина и не се интересува кой знае колко от другите. Общото, което ги обединява, е клокоченето на нереализирани исторически амбиции и непрекъснатите опити за ново начало за разказваните сюжети.

Какво каза в София Сали Бериша преди четвърт век

Преди 24 години на посещение в България бе тогавашният президент на Албания Сали Бериша. В обръщението си пред Народното събрание в София той заяви, че устойчив мир и стабилност на Балканите ще има тогава, когато най-сетне намери разрешение конфликтният „албански въпрос“. „Албанският въпрос“ е понятието, с което се дефинира състоянието на разпокъсаност и разполагането на територията на няколко национални държави на солидни албански етнически групи, чиято историческа амбиция открай време е да заживеят в общо икономическо, културно и политическо пространство. През 1993 г. би било твърде дръзко да се мечтае за обединена под флага на пъстър и мултикултурен ЕС Европа, която освен това да включва и целите Балкани.

Две години преди идването на Сали Бериша в София бе завършила първата фаза от разпадането на СФРЮ. След военни действия Словения и Хърватия провъзгласиха независимост. Малко след това голямата съюзна държава от шест републики и две автономни области със статут на федерални единици бе преформулирана в СРЮ – Съюзна република Югославия. В нейния състав влязоха Сърбия и Черна гора, а двете автономни области – Косово и Войводина, бяха оставени да тежат като конституционно бреме от времето на голямата федерация в територията на Сърбия.

Истинският взрив – разместването на пластове заради „албанския въпрос“ на Балканите, още не бе започнал. Но и без него кризата вече бушуваше, а предпоставките за още по-голяма криза бяха заложени. Заедно с тях пред европейските политици, а и тук – на Балканите, бе поставен и един стратегически въпрос – разпадането на СФРЮ сепаратизъм ли беше, или ставаше въпрос за естествено право на самоопределение? В края на 1990 г. белезите на разпада на югославската федерация вече бяха видими, а световните играчи – СССР, САЩ и Европейската общност (тогава така се наричаше ЕС), се бяха обявили като твърди защитници на териториалната цялост на СФРЮ. Съхраняването на единството на тази държава е от ключово значение за запазването на мира в Европа, казваха и от Москва, и от Вашингтон, и от Брюксел.

Деструктивните сили срещу интеграцията

Едно актуализирано през тези дни старо интервю на първия президент на Македония Киро Глигоров припомня как всяка една от шестте републики под знаменателя на югофедерацията е била на една политическа ръка разстояние от интеграция в ЕО, но деструктивните сили са се оказали по-силни от стремежа към интеграция. Политиката на последния югославски премиер Анте Маркович бе победена от националистическите тенденции и в продължение на близо две десетилетия и половина Балканите се превърнаха в нарицателно име за разрушителност.

Впрочем, след като отделянето на югославските републики стана необратим процес, Западът много бързо призна независимостта им. И тогава пак нямаше отговор – право на самоопределение ли бе легитимирано или бе даден стартът на неподозиран по мащабите си сепаратизъм. И когато Сали Бериша говореше в София за „албанския въпрос“, експертите по темата са знаели, че той има предвид и резултатите от два, обявени за незаконни, референдума от 1991 г. Единият – за обявяване на Косово също за независима република заедно с останалите субекти на федерацията, а другият – в Южна Сърбия, областта Прешево–Буяновац–Медведжа, където албанското население проведе референдум за право на териториално отделяне от Сърбия и присъединяването на областта към Косово, ако то получи независимост.

Кълновете на бъдещ сецесионизъм бяха посяти, а Европа и светът дори още не знаеха как и кога ще завърши гражданската война в Босна, която по време на посещението на Бериша в България още не бе достигнала своя апогей. Краят й бе положен с подписването на Дейтънското споразумение през ноември 1995 г. Образуването на федеративната държава Босна и Херцеговина примири в студена прегръдка враждувалите сърби, хървати и мюсюлмани. Но с обособяването на Република Сръбска в състава на Босна и Херцеговина на практика бе препотвърдено съществуването и нерешаването на още един стратегически национален въпрос на Балканите – сръбският.

Сръбският меморандум от 1986 г.

Политическата философия, изградена върху разбирането за защита на сръбски интереси, доведе до прословутия Меморандум на Сръбската академия за наука и изкуство от 1986 г., който се счита за документалната идеологическа основа за разпадането на СФРЮ. Оттам произтича и идеята за обединяване в обща държава на всички зони, където живее сръбско население. Днес напомнянето за подобни амбиции идва от поведението на президента на Република Сръбска Милорад Додик, който няколко пъти загатна за намерение да бъде проведен референдум за отделяне на Република Сръбска от състава на босненско-хърватската федерация.

Но ако честите подхвърляния за възможен референдум за отделяне на сръбския ентитет от Босна и Херцеговина са със стойността на провокация и с цел политическа търговия на позиции, то Меморандумът от 1986 г. има наистина историческа прогностична стойност. В него има изречение, което – писано 13 години преди натовските бомбардировки срещу СРЮ, все още стряска със своята аналитична прецизност:

„Ако проблемът за Косово не намери решение в рамките на вътрешносръбски и вътрешнофедерален диалог, някой ден той ще бъде интернационализиран до такава степен, че последиците от това ще се окажат непредвидими.“

Така сръбският национален, икономически и политически разказ, разгърнат в Меморандума, се конфронтира, но и потвърждава ключови елементи от албанския разказ за Балканите – че някой ден обстановката може да стане непредсказуема, ако не бъдат решени отделните национални въпроси. Още през 1968 г. Добрица Чосич – друг световно значим сръбски писател от мащаба на Андрич – развива идея за необходимостта населеното с албанци Косово да бъде подтикнато към отделяне от Сърбия и Югославия, като за сметка на това Белград запази за себе си северните части на областта, където живее сръбско население. Тема, която днес е отворена, но като заплаха за възможен сепаратизъм срещу вече независимата държава Косово.

Мозайката от държави, произлезли от бившето югославско пространство, и исторически, и политически изглеждат най-застрашени от потенциален сепаратизъм или от сепаратистки тенденции. Доскоро идеята, че интеграцията на тези страни в Европейския съюз ще обезсмисли стремежите към отделяне на части от техните територии и ще излекува старите им национални комплекси, изглеждаше безоблачна и вярна от само себе си. Кризата в Испания и продължаващите неясноти около стремежа на Каталуня към независимост поставиха на дневен ред болезнен въпрос. Дали членство в ЕС, а и в НАТО е гаранция за националната сигурност на държава, застрашена от сепаратистка тенденция? Испанският отговор на този въпрос е обезпокоителен – не, интеграцията нито в ЕС, нито в НАТО, а дори и в двете организации не носи гаранции срещу сепаратизъм.

През 1991 г. сепаратизмът се оказа победител в битката срещу стремежа към интеграция в Европа на бившата СФРЮ. Днес сепаратизмът е предизвикателство към традиционния член на НАТО и ЕС Испания. Има ли рецепта за баланс и хармония между глобалното междукултурно съжителство и различните национални, политически и социални наративи на Балканите, след като в Европа се оказва, че няма?

Непрочетеният доклад на Ахмед Доган

Преди четири години лидерът на ДПС Ахмед Доган стана обект на опит за покушение, поради което не успя да довърши сам прочита на политическия си доклад пред Осмата национална конференция на движението. Дали пък най-сетне аналитичният продукт, който предлага докладът, не би могъл да стане предмет за по-широко експертно политическо обсъждане? Смисълът от подобен дебат не е в това да се абсолютизира отделен политик, а да се стъпи неутрално върху една разработена гледна точка за проблемите на Европа и на Балканите.

Ако се приеме, че наистина във визията на европейската идея водещ принцип на властовата система трябва да бъде регионализмът, а не централизмът, тогава и изводът, че от такава гледна точка закъснялото развитие на стратегията „Европа на регионите“ е част от причините за кризисните явления в ЕС, ще се окаже верен. Но и нещо повече – ще се окаже, че и сепаратистките заплахи на Балканите, които са още живи, и това, което наблюдаваме в Испания, е резултат по-скоро на европейско недоглеждане, липса на качествен дебат и мудност, отколкото реална и непредотвратима заплаха.

В България дебатът за Европа изобщо не е започвал, въпреки че през 2013 г. Доган, харесван или не, предложи основа за началото на такава европейска дискусия. Отказът на българите да разговарят и да осмислят себе си в европейски контекст и в европейска перспектива прави така, че у нас възприемането на искане за признаване на статут за турско национално малцинство звучи по същия начин, както и искането на Сюлейман Углени за автономен статут на Санджак – като страхова заплаха от сепаратизъм, а не като призиви за конституционен диалог и нов регламент. На този фон – ако изобщо е било забелязано – днес не прави никакво впечатление, че е българско авторството на идея за „статут на европейско малцинство“ като част от нова стратегия за оцеляване на мултикултурността в глобална Европа.

Пъстротата на различията е красива, както е красива и пъстротата на разказите в Андричевия „Прокълнат двор“. Но пъстротата е прокълната, когато отказва да се самоосмисли като състояние и като перспектива на съжителството. Затова днес е непредсказуемо както какво ще стане с Испания, така и как ще се отрази на ЕС бъдещо интегриране на онзи мултинационален потенциал, който навремето разнебити бившата СФРЮ.

-----

Този текст е публикуван в списание "Клуб Z" през декември 2017 г. Още материали от същия автор можете да прочетете ТУК.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Трябва ли България да приеме еврото?