Ad Config - Website header

 

Article_top

60 години от смъртта на един от най-великите български карикатуристи, Илия Бешков (1901 – 1958), се навършват днес, 23 януари 2018 г. Гениален творец, необикновен човек с активна гражданска позиция, Бешков вижда някои от най-бурните събития в историята ни през първата половина на ХХ век: Първата и Втората световна война, политически преврати и промени на властта…

А само преди две години, през 2016-а, за първи път излезе в цялост личният му дневник. Освен спомените на Бешков, в изданието („Изток-Запад“) бяха включени още автентични документи от полицейското му досие и богат илюстративен и снимков материал.

Как е виждал обществено-политическите събития на времето си недолюбваният от властта творец, защо е смятал, че няма по-зловещо нещо от това комунист да изрече думата „мир“, наистина ли българите са забравили как да обичат родината си и защо е убеден, че руснакът е „порочен и невярващ“, „в пълна малоценност, която именно иска да прикрие с дързост, лъжа, сълзи и накрая самоубийство“?

Ето и  откъс от „Черната тетрадка“ на Илия Бешков.

26 юни 1950 г.

Американският президент Труман заповяда военната намеса в Корея „срещу комунистите“. Това ще въвлече всички народи и всички хора във войната. Струва ми се, че тази „мярка за запазване на мира“ в няколко дни само ще се ожесточи и ще прерасне в тотална война. Смъртта има тънък слух и е отстъпчива. Всеки ще получи това, което е помислил или изрекъл, човек не бива да мисли вече, че има деца, жена, майка или живот – той трябва да мисли за нещо по-съществено. Човешкото непослушание разцъфва в благодатно божествено наказание. Да благодарим отсега за това наказание.

Юли

Днес един свещеник ми каза, че Русия ще победи, защото руският човек търси винаги правдата. Тази е най-употребяваната дума и в Русия, и у нас. Аз не зная една употребявана дума доколко е достояние, копнеж или липса. Словото ще ни съди по-леко, когато ни липсва, отколкото когато е произнесено напразно. А за лъжата да не говорим.

Човек се затруднява цял живот да търси вода, за да утоли жаждата, но когато му определят единственото място с вода, в която лежи подут умрял кон, той ще загуби охотата да живее (от един приятел).

Юли 1950 г.

Аз съм карикатурист, (в края на краищата) „работата ми“ е да търся смешния, грозния, печалния и глупавия човек (извън мен и у самия мен). Но тъкмо това не мога да върша вече от доста време. Пълна криза – немощ, безсилие и безплодие сковават и мисълта, и чувството, и ръката. Какво е станало у мен и извън мен, какво е станало с човека у мен и извън мен? Явно е, че той не съществува (или аз не го виждам?!). Не. Ако съществуваше, той не би престанал да бъде смешен, глупав и затрогващ! Човекът е отречен – той е загубил правата над себе си. Той няма своя нос, своя стомах, своето желание, своето действие – няма дори своята хвърлена сянка. Той е стопен в огромната лаборатория на… Той не е личност и не може да понесе никаква отговорност, да носи товара на присмеха, глупостта и огрозяването. Той е само виновен и тази виновност лежи във факта на неговото физическо съществувание. Какво може да се извлече и нарисува от това безсмислено същество, което не можеш да различиш от другото – то не издава ни звук, ни мирис, не буди ни жалост, ни укор. Огромното недоверие към него го е смазало и направило недоверчиво. Изнасилено – то е годно само за насилие. Смешният, грозният, печалният и глупавият човек е възможен само ако съществува достойният, хубавият, радостният и мъдрият – свободният. Разбира се, ако новият свят, какъвто е – щастлив и доволен, аз нямам основание да жаля за него, нито себе си да жаля, че не мога да рисувам, да го изобразявам (при това толкова своеобразно).

22 юли 1950 г.

Слушам руските радиопесни – русите пеят възторжено за Москва, за Сталин, за Червената армия, за Волга. Това им е родината и те я обичат. Тази обич поддържа живота им. Българинът отдавна не е обичал родината си и е отвикнал да я обича. Отвикнал е да обича въобще – той бди за прехраната и живота си и се опитва да пее не свои песни. Но той не познава чуждата песен, която е чужда душа, и мълчи. Тъжни са нашите песни, а той не смее гласно да тъжи. И тъжната песен – изпята свободно – се превръща в радост, в живот. Не се пеят песните, не текат реките на радостта. Само радиото пее – народът слуша и мълчи: радва ли се той, плаче ли скришом, милва ли децата си или пие, потънал в хулни мисли и в дълбоката си неизразена скръб. Не зная какво става с него, не го познавам вече – само със скръбта на сърцето си го усещам.

Днес почти никой не говори това, което мисли. Всеки е безкрайно затруднен да не изрече нито сянка от това, което мисли и чувства. Най-благоприятното положение е да не говориш, но то е абсолютно недопустимо, тъй като мълчанието е безспорно доказателство, че мислиш. Ти трябва да проговориш, за да отречеш и умъртвиш сам собствената си мисъл. Лудост е, от друга страна, да смяташ, че е възможно да изречеш мисълта и чувството си, защото дори време няма да имаш за това. И ето, хората са задължени да разговарят, макар да знаят, че не казват нищо от това, което мислят. Едничката „полза“ от такова словесно общуване е останалото живо и будно чувство – любопитството – именно всеки иска да узнае доколко другият е по-лъжлив, по-отвратителен и по-безочлив. Следва и похвалата, и удивлението, и почитта към тях, защото на човека са му по-необходими похвалата, завистта и удивлението, отколкото истината. Хората са убедени, че може да се живее без нея, дори, че може да се живее само без нея. Щом са спечелили живота – те не са загубили нищо. Страхът им доставя достатъчно трепети и вълнения, за да не обеднеят емоционално.

Те трябва да знаят (и знаят вече), че животът им е подарен, за да не питат за цената.

Какво пък е положението на фанатиците за разлика от съмняващите се „свободни“ хора. Последните не смеят да говорят, а фанатиците не могат и не смеят да мислят, за да не нарушат догмата. И затова те говорят непрекъснато само нея (не за нея!, защото само тя се изрича и не се обсъжда). Но тъй като тя, догмата, е изречена преди тях и съществува без тях и тяхното говорене, все едно, че те мълчат. Те са получили догмата със задължението да не питат за цената. Опасността (една и съща) грози и едните, и другите. Малката разлика между едните и другите е нищо пред общата голяма опасност и като резултат се явява единението (моралното и политическото единство на нацията).

Доктринерите знаят за своето ограничение – дори понякога го схващат като болест, от която обаче те не желаят да оздравеят, защото няма да бъдат способни да живеят живота, който ще изисква от тях повече морални възможности. Те предпочитат дори да умрат, отколкото да се видят слаби, безсилни пред повелите на духовния живот. Затова отричат духа и всичките му прояви. Те са обзети от най-упорита и низша гордост. Те бранят себе си от най-малкия пробив, защото от този пробив съзнанието им няма да се разшири, а ще изчезне, защото е твърде незначително.

28 юли 1950 г.

Тази вечер разговарях с трима възрастни хора, чиито имена не зная. Изненадващ и затрогващ е животът на непознатия човек. Той има жена, деца и една-единствена грижа – за тях! А ние сме пред близка война и опустошение. Пием вино, а мислите ни са в близката смърт на децата. Спасението е в бягството. Накъде? Ни тук, ни там. Бягаме с мислите и децата си по земните пътища, долове и баири, с куфари и пресмятания. Нощта тече, луната преваля. Тези, които спасяваме, отдавна спят. Сред задухата и тежките мисли заваляха едри капки. Каква благодат, каква милост! Небето бди над нас, то ни подсеща, че не сме сами.

Леки облаци раздвижиха звездното небе, дърветата зашумяха и ние замлъкнахме, обзети от трепетна надежда.

Юли 1950 г.

Сключих бас с Гетман, че на 1 септември американците ще бъдат на 38-ия паралел в Корея [Южна Корея] (за 5000 лв.). Понастоящем те са в Тег, Пусан и Чинджу.

7 август 1950 г.

Шабаш. Преизподня. Щастливи са тези, които не виждат, не чувстват, не усещат целия този ужас. Години, години, хиляди дни и нощи – безкрайното време е отровено с мерзост и зловоние; всяка дума е извратена, всеки глас – лъжлив, всеки поглед – смърт. Зная те кой си ти, велики мерзавецо, и твоите ангели зная. Опустошавате човека, за да огорчите Бога, но Неговото Слово ще блесне и вие с вашия мерак ще се продъните в земята. От думите ви няма да има следа, утъпканата земя ще цъфне отново. Вашето бездарие ще засуши като пепел зловещото ви гърло, безчестието ви ще ви направи страхливи, а страхът ще се вплете в краката ви. Сълзите на молещите се ще ви издавят като гадаринското свинско стадо. Не за себе си се моля Богу, а за тези, които ти си обзел – ти, княже на този свят, за да ги хвърлиш опозорени пред лицето на Бога, а не за да им помогнеш. Защото кому си помогнал, Сатана! Зная чудовищната ти сила, но молитвата на детето е по-могъща от теб. Страхлив си, мерзавецо, затова всяваш страх у другите, затова не откриваш името си пред човеците, а стоиш зад псевдоним. Защото кръщението е огън под езика ти, а истината – слепота за коварния ти поглед.

Знаеш ти сърцето ми, където си вплитал нечистите си пръсти, и мислите ми си развихрял, и тялото ми си изгарял със страст и болести.

Ти заля света, съблазни и бедните с полузнание и им даде пушки в ръцете, за да прострелят сами Божията милост в сърцата си, ти им създаде от човека враг и положи тази вражда в тях, за да им отнемеш всяко спасение. След богатите ти погубваш и бедните. Като вълча глутница твоето слово – измамно и зло – разкъсва човешкия род. Но кръвта и смъртта няма да осмислят твоята ненаситност, няма да просветлее тъмната ти гордост, защото дори погиващите в теб не изричат твоето име – ненавистно и тъмно, а (мнозина) – Божието – любимо и светло. И мъртвите са против теб! Напразно запазваш мъртвото тяло от изтление. Твоето „чудо“ е гнусно и празно. Казваш: „Ето го човека, балсамиран! Това е краят, значи – това е и началото и нищо друго няма у него.“ И си го завардил със стража и шмайзери. Но човешката душа не вярва на твоята насилническа измама, тя знае своето безсмъртие и възкресението на тялото ѝ ще спаси душата на твоя пленник и ще изкупи греховете му, и ще предаде тялото му на тление и възкресение. Защото има дар в човешката душа – могъща Божия сила – дар да страда за себе си и (за) другите, и да ликува в спасението. Какъв дар имаш ти, ненаситни бездарнико! Покажи ми един твой живот, едно твое трайно дело, една песен, една рисунка, едно слово, един звук дори! Но ти си навсякъде (мерзост и винаги мерзавец) измамник и подражател – всичко у теб е бездарие и убийствено подражание: словото ти, жертвите ти и ангелите ти. Дори гадаринските свине, които спасиха обзетия от твоите ангели, като погинаха заради него, стоят несравнимо по-горе от теб. Сам Бог посочи тях за жертва за спасението на човека, обзет от теб. Сам Бог себе си пожертва за спасението на човека и твоята мрачна сила превърна в студена пепел.

Септември 1950 г.

Всички трябва да подпишат петицията за мир. Защо? Защото всеки трябва да признае с подписа си, че мирът му липсва, че го няма в сърцето си, че го търси там, където му го предлагат, и то такъв, какъвто му го предлагат. Хората ще се увлекат неусетно или насила в измамата, че мирът е извън тях, че им го гарантира този или онзи, а не е техен дар, тяхна благодат.

Комунистическата акция за мир е в стоманените ръце на властта, а в главите на комунистите е налята като олово. Няма нищо по-изумително и по-зловещо от това да чуете от устата на комунист думата мир! Те поставят тази дума в устата на децата, майките и бащите, както поставят куршума в дулото на пистолета. При всяко произнасяне на тази дума виждам мъртви – всички човеци мъртви и цялото Слово повалено и оглозгано от вълча глутница. Не, те не лъжат, не хитруват, както правят човеците – те дояждат вселената, както ненаситният мрак поглъща видимостта.

Нашата селянка няма свой личен живот, а е потопена изцяло в традицията. Такъв живот е пълноценен, недостъпен за грозотата, пълен с добро и всяко оправдание…

Не е необходимо сравнението между българина и русина, ако не беше създадена необходимостта да „станем едно“. Не бива да се отрича разликата поначало. Русинът обитава огромно земно пространство, което той не успява да насели и да овладее – то доминира над него. Оттук идва първото чувство на подчиненост. Един огромен труп, който търси за своята неограниченост (пространственост) една глава, която да координира действията и движенията му, за да ги доведе до какъвто и да е порядък, подобен на човешкия. И ако тази глава е в Кремъл, той я приема за своя, каквато и да е тя. Какво би правил този огромен труп без глава? Съвсем основателен страх, тъй като не са достатъчни костният и мускулният мозък, за да гарантират безопасното съществуване на това живо туловище. Русинът няма глава и винаги намира такава, задължително чужда, на която той е подчинен и покорен, а не свободен, разумен и целесъобразен с нея. И естествено, най-много се хвали с нея, не познава и не признава друга, боготвори я и задължава всички хора към това. Русинът е дълбоко и абсолютно невярващ – в нищо невярващ, защото е дълбоко опорочен. Неосъзнал и непознал себе си, той непрекъснато лъже, лъже без мярка и без полза, защото не знае какво му е потребно, нито за какво е нужен на другите. Той убива, плаче, моли се и краде едновременно само за да не пропусне едно от тези неща, за да не изглежда недостатъчен, непълен човек. Порочен и не вярващ, той е в пълна малоценност, която именно иска да прикрие с дързост, лъжа, сълзи и накрая самоубийство.

Русинът има единствената потребност – да се похвали с нещо – каквото и да е – царизъм, болшевизъм, деизъм, атеизъм, анархизъм или нихилизъм, стига те да са „най-“ и да заплашват света, което отговаря тъкмо на страха му от света. Бои ли се русинът от света? Не, но той съзнава, че е ненавистен, непоносим или в най-добрия случай съжаляван в цивилизования свят, в който свят той няма дял и никакво участие в изграждането му през вековете. Непоносимо страдание за русина е това съзнание – да си през вековете една ръмжаща мечка извън оградата на цивилизацията.

„Православна“ Русия води единадесет „освободителни“ войни, за да завоюва Полша, България и Турция, и като не успя – това правоверно православие бе заменено за 24 часа с болшевизъм, с атеистично православие, което започна нови „освободителни“ войни срещу България, Полша, Турция… и целия свят. Христос бе заменен със Сталин (досега успешно!). Иконките под ризите на мужика са заменени със Сталин, без да се е извършила някаква промяна в мозъка му. Църквите са пълни с „богомолци“ и всички те любят всеотдайно своя вожд и баща на човечеството, който е първият, откритият и най-ожесточеният хулител на Бога и Христа. Това би могло да се дължи на едно разюздано свободомислие, ако русинът можеше да мисли, но той е негоден за мислене – този процес за него е приключен или не е започнал.

Един познат русин, избягал от революцията, поет, пушкинист, интелигентен и неокачествим мерзавец, идва редовно у дома, когато не успявам да се прикрия. Той се хвърля върху мен с християнско целувание, но не целува, а ме заставя да го целувам аз и то три пъти по трите от безбройните негови страни. Каква е тази отвратителна нужда. След напиването му, на тръгване той пристъпва към мен и ме хапе. Каква вулгарна нужда е пък тази? Напоследък изостави разговорите за Бога, стана болшевик, лектор по сталинизъм. И продължава да идва и да ме хапе…

Кой е опорочил това нещастно същество? – то не е било никъде, освен в Русия. Та където и да е, то носи своята родна атмосфера – една ужасяваща глутница от бесове, които крещят думи от Пушкин, Блок, Достоевски, Маяковски, цитати от Ленин.

Кому е нужно всичко това, освен на руснака, да се хвали, да дотяга и да заплашва света. Ако това е от полза, човек не би пропуснал да го вземе. Ако дори за самия руски човек е от полза, щеше да е налице резултат някакъв – но там, в душата на този нещастен човек, грозотата се наслагва всеки ден.

Кой народ се е хвалил така нахално с едно православие, взето назаем, с една азбука, подарена му от българите, със социалистически атеизъм, взет от немския евреин Маркс, с поети от Абисиния и Шотландия, с художник (да речем Репин), чиято картина, изнесена от Русия, струва само разноските по превоза? Това се отнася до цялата руска живопис и не става дума за някакво майсторство, а за това, че в картината неизбежно се отразява същината на русина: лъжлив, нескромен, развратен, преднамерен. Русинът няма духовно състояние. Той писа по подражание дълго време за Бога и светия Дух, докато убеди и света, и себе си, че му липсва. От 30 години крещи за социализъм и труд, справедливост, правда, мир и благоденствие, за световно водачество, докато убеди света, че всичко това е пълна негова липса. Русинът е въобще нуждаещ се – той няма дар и когато е дълбоко убеден, че дава – той всъщност взема, защото откъде ще вземе бездарният, за да даде? Защо русинът отрече с новата си материалистическа идеология (по-право религия) дара Божий, именно защото му липсва. Та дарът Божий наистина не съществува за русина и у русина, и той излишно бе задължен и обременен с Него от властническата руска църква. Дарът Божий изисква боязън и смирение, а русинът е годен за животински страх и дързост.

„Ради Христа“ – казва вярващият русин, прекръства се, убива с нож заспалия си приятел, взема му часовника и заминава. Продава часовника, напива се и плаче неудържимо за приятеля си, за да се похвали с него, със сълзите си, с „голямата“ си съвест, да се похвали, и то пред целия свят, със своята мерзост, с безкрайната си богата „душевна“ амплитуда. Това е огромното туловище на руския ихтиозавър с мъничка глава – ехидна и зла.

„За Сталин!“ – казва сегашният русин, взима ти венчалния пръстен и часовника и заминава без изражение, без срам, без злина дори. Среща другиго, който се оказва без часовник. Русинът изважда десет часовника, които цъкат весело и безразборно в шепите му, и предлага настойчиво, с дълбоко осъзната добронамереност, да си избере който желае часовник. Трогателно! Горкият русин, той няма друго съзнание, освен на обиран и обирач. Между тези две фази стои неизбежното напиване – бързо, стихийно „до чертого“. Тогава той заплашва, хвали се и безутешно плаче.

Един пиян руски войник между граждани и деца желаеше и той да види мач на едно игрище. Беше някак мил и добродушен – младежката обстановка го радваше или спомняше за далечните му близки. Някакъв особен началник го забеляза и сурово му заповяда да се прибере (навярно). Войникът се посмути, изрече нещо неразбираемо, засрамен и недоволен…

Чуха се няколко изстрела. Началникът прибра пистолета си и бързо отмина. Там, на мястото си, смутеният пиян войник лежеше в кръв, потръпващ със същата усмивка на смутен и посрамен пред децата.

Децата, децата… те останаха с широко отворени очи, яркият ден нахлу в зениците им и след доста време очите им се замрежиха от сълзи.

Духът, плътта и същината на Русия е Толстой. Аристократ, мужик, граф. Християнин, който мрази Бога и човека от сатанинска гордост! Богаташ, който не е дал никому повече от 5 копейки, и то срещу целуване на ръка. Въздържател и вегетарианец, дълбоко и всестранно порочен, всмукал в себе си цялата земна жизненост, лишен абсолютно от небесен дар, този „човек“ стана писател с чудовищна упоритост от завист към Шекспир, Сервантес и… Омир (дори), от завист към Новия завет и лично към Христос – този човек изгради своето литературно дело – евангелието на безлюбието и омразата, които той извлече от руската и (от) своята душа и вмени тези скрижали на русина за вечни времена.

Познавам лично всички комунистически водачи и деятели, мога да изброя имената им. Зная ги през целия им живот. Те са стотици и хиляди тук и в провинцията: съученици, колеги, познати, приятели и неприятели, дори и лоши, умни и глупави, но те всички си приличаха в едно – не работеха, не обичаха да работят. Ненавиждаха всяко нещо, което трябваше да мине през ръцете им, та дори и чашата вино.

За труда говореха намръщени и усилено търсеха някакъв по-дълбок смисъл в тази дума, която произнасяха като име на скъп покойник (със свръхестествен страх), който ще възкръсне и ще съди и живи, и мъртви. Плетяха стихове и оди от тази дума, плашеха себе си и задължаваха другите с нея. Бяха готови да убиват невярващите в „труда“, тези, които си гледаха работата и от обич и скромност се стесняваха да говорят за нея. Мисля дори, че те ненавиждаха работниците и трудолюбивите като прахосници на тази свята дума и като свои изобличители. Те не дружаха с тях, а с истинските ленивци и симпатични безделници. И днес, управляващи, те са същите, със същата фанатична ревност към своя Бог „труда“, и понеже е светотатство да се трудиш от удоволствие, от радост и за пари, направиха труда насилствен и безплатен, а те станаха негови жреци.

 

"Площад Славейков"

 

60 години от смъртта на един от най-великите български карикатуристи, Илия Бешков (1901 – 1958), се навършват днес, 23 януари 2018 г. Гениален творец, необикновен човек с активна гражданска позиция, Бешков вижда някои от най-бурните събития в историята ни през първата половина на ХХ век: Първата и Втората световна война, политически преврати и промени на властта…

А само преди две години, през 2016-а, за първи път излезе в цялост личният му дневник. Освен спомените на Бешков, в изданието („Изток-Запад“) бяха включени още автентични документи от полицейското му досие и богат илюстративен и снимков материал.

Как е виждал обществено-политическите събития на времето си недолюбваният от властта творец, защо е смятал, че няма по-зловещо нещо от това комунист да изрече думата „мир“, наистина ли българите са забравили как да обичат родината си и защо е убеден, че руснакът е „порочен и невярващ“, „в пълна малоценност, която именно иска да прикрие с дързост, лъжа, сълзи и накрая самоубийство“?

Ето и  откъс от „Черната тетрадка“ на Илия Бешков.

26 юни 1950 г.

Американският президент Труман заповяда военната намеса в Корея „срещу комунистите“. Това ще въвлече всички народи и всички хора във войната. Струва ми се, че тази „мярка за запазване на мира“ в няколко дни само ще се ожесточи и ще прерасне в тотална война. Смъртта има тънък слух и е отстъпчива. Всеки ще получи това, което е помислил или изрекъл, човек не бива да мисли вече, че има деца, жена, майка или живот – той трябва да мисли за нещо по-съществено. Човешкото непослушание разцъфва в благодатно божествено наказание. Да благодарим отсега за това наказание.

Юли

Днес един свещеник ми каза, че Русия ще победи, защото руският човек търси винаги правдата. Тази е най-употребяваната дума и в Русия, и у нас. Аз не зная една употребявана дума доколко е достояние, копнеж или липса. Словото ще ни съди по-леко, когато ни липсва, отколкото когато е произнесено напразно. А за лъжата да не говорим.

Човек се затруднява цял живот да търси вода, за да утоли жаждата, но когато му определят единственото място с вода, в която лежи подут умрял кон, той ще загуби охотата да живее (от един приятел).

Юли 1950 г.

Аз съм карикатурист, (в края на краищата) „работата ми“ е да търся смешния, грозния, печалния и глупавия човек (извън мен и у самия мен). Но тъкмо това не мога да върша вече от доста време. Пълна криза – немощ, безсилие и безплодие сковават и мисълта, и чувството, и ръката. Какво е станало у мен и извън мен, какво е станало с човека у мен и извън мен? Явно е, че той не съществува (или аз не го виждам?!). Не. Ако съществуваше, той не би престанал да бъде смешен, глупав и затрогващ! Човекът е отречен – той е загубил правата над себе си. Той няма своя нос, своя стомах, своето желание, своето действие – няма дори своята хвърлена сянка. Той е стопен в огромната лаборатория на… Той не е личност и не може да понесе никаква отговорност, да носи товара на присмеха, глупостта и огрозяването. Той е само виновен и тази виновност лежи във факта на неговото физическо съществувание. Какво може да се извлече и нарисува от това безсмислено същество, което не можеш да различиш от другото – то не издава ни звук, ни мирис, не буди ни жалост, ни укор. Огромното недоверие към него го е смазало и направило недоверчиво. Изнасилено – то е годно само за насилие. Смешният, грозният, печалният и глупавият човек е възможен само ако съществува достойният, хубавият, радостният и мъдрият – свободният. Разбира се, ако новият свят, какъвто е – щастлив и доволен, аз нямам основание да жаля за него, нито себе си да жаля, че не мога да рисувам, да го изобразявам (при това толкова своеобразно).

22 юли 1950 г.

Слушам руските радиопесни – русите пеят възторжено за Москва, за Сталин, за Червената армия, за Волга. Това им е родината и те я обичат. Тази обич поддържа живота им. Българинът отдавна не е обичал родината си и е отвикнал да я обича. Отвикнал е да обича въобще – той бди за прехраната и живота си и се опитва да пее не свои песни. Но той не познава чуждата песен, която е чужда душа, и мълчи. Тъжни са нашите песни, а той не смее гласно да тъжи. И тъжната песен – изпята свободно – се превръща в радост, в живот. Не се пеят песните, не текат реките на радостта. Само радиото пее – народът слуша и мълчи: радва ли се той, плаче ли скришом, милва ли децата си или пие, потънал в хулни мисли и в дълбоката си неизразена скръб. Не зная какво става с него, не го познавам вече – само със скръбта на сърцето си го усещам.

Днес почти никой не говори това, което мисли. Всеки е безкрайно затруднен да не изрече нито сянка от това, което мисли и чувства. Най-благоприятното положение е да не говориш, но то е абсолютно недопустимо, тъй като мълчанието е безспорно доказателство, че мислиш. Ти трябва да проговориш, за да отречеш и умъртвиш сам собствената си мисъл. Лудост е, от друга страна, да смяташ, че е възможно да изречеш мисълта и чувството си, защото дори време няма да имаш за това. И ето, хората са задължени да разговарят, макар да знаят, че не казват нищо от това, което мислят. Едничката „полза“ от такова словесно общуване е останалото живо и будно чувство – любопитството – именно всеки иска да узнае доколко другият е по-лъжлив, по-отвратителен и по-безочлив. Следва и похвалата, и удивлението, и почитта към тях, защото на човека са му по-необходими похвалата, завистта и удивлението, отколкото истината. Хората са убедени, че може да се живее без нея, дори, че може да се живее само без нея. Щом са спечелили живота – те не са загубили нищо. Страхът им доставя достатъчно трепети и вълнения, за да не обеднеят емоционално.

Те трябва да знаят (и знаят вече), че животът им е подарен, за да не питат за цената.

Какво пък е положението на фанатиците за разлика от съмняващите се „свободни“ хора. Последните не смеят да говорят, а фанатиците не могат и не смеят да мислят, за да не нарушат догмата. И затова те говорят непрекъснато само нея (не за нея!, защото само тя се изрича и не се обсъжда). Но тъй като тя, догмата, е изречена преди тях и съществува без тях и тяхното говорене, все едно, че те мълчат. Те са получили догмата със задължението да не питат за цената. Опасността (една и съща) грози и едните, и другите. Малката разлика между едните и другите е нищо пред общата голяма опасност и като резултат се явява единението (моралното и политическото единство на нацията).

Доктринерите знаят за своето ограничение – дори понякога го схващат като болест, от която обаче те не желаят да оздравеят, защото няма да бъдат способни да живеят живота, който ще изисква от тях повече морални възможности. Те предпочитат дори да умрат, отколкото да се видят слаби, безсилни пред повелите на духовния живот. Затова отричат духа и всичките му прояви. Те са обзети от най-упорита и низша гордост. Те бранят себе си от най-малкия пробив, защото от този пробив съзнанието им няма да се разшири, а ще изчезне, защото е твърде незначително.

28 юли 1950 г.

Тази вечер разговарях с трима възрастни хора, чиито имена не зная. Изненадващ и затрогващ е животът на непознатия човек. Той има жена, деца и една-единствена грижа – за тях! А ние сме пред близка война и опустошение. Пием вино, а мислите ни са в близката смърт на децата. Спасението е в бягството. Накъде? Ни тук, ни там. Бягаме с мислите и децата си по земните пътища, долове и баири, с куфари и пресмятания. Нощта тече, луната преваля. Тези, които спасяваме, отдавна спят. Сред задухата и тежките мисли заваляха едри капки. Каква благодат, каква милост! Небето бди над нас, то ни подсеща, че не сме сами.

Леки облаци раздвижиха звездното небе, дърветата зашумяха и ние замлъкнахме, обзети от трепетна надежда.

Юли 1950 г.

Сключих бас с Гетман, че на 1 септември американците ще бъдат на 38-ия паралел в Корея [Южна Корея] (за 5000 лв.). Понастоящем те са в Тег, Пусан и Чинджу.

7 август 1950 г.

Шабаш. Преизподня. Щастливи са тези, които не виждат, не чувстват, не усещат целия този ужас. Години, години, хиляди дни и нощи – безкрайното време е отровено с мерзост и зловоние; всяка дума е извратена, всеки глас – лъжлив, всеки поглед – смърт. Зная те кой си ти, велики мерзавецо, и твоите ангели зная. Опустошавате човека, за да огорчите Бога, но Неговото Слово ще блесне и вие с вашия мерак ще се продъните в земята. От думите ви няма да има следа, утъпканата земя ще цъфне отново. Вашето бездарие ще засуши като пепел зловещото ви гърло, безчестието ви ще ви направи страхливи, а страхът ще се вплете в краката ви. Сълзите на молещите се ще ви издавят като гадаринското свинско стадо. Не за себе си се моля Богу, а за тези, които ти си обзел – ти, княже на този свят, за да ги хвърлиш опозорени пред лицето на Бога, а не за да им помогнеш. Защото кому си помогнал, Сатана! Зная чудовищната ти сила, но молитвата на детето е по-могъща от теб. Страхлив си, мерзавецо, затова всяваш страх у другите, затова не откриваш името си пред човеците, а стоиш зад псевдоним. Защото кръщението е огън под езика ти, а истината – слепота за коварния ти поглед.

Знаеш ти сърцето ми, където си вплитал нечистите си пръсти, и мислите ми си развихрял, и тялото ми си изгарял със страст и болести.

Ти заля света, съблазни и бедните с полузнание и им даде пушки в ръцете, за да прострелят сами Божията милост в сърцата си, ти им създаде от човека враг и положи тази вражда в тях, за да им отнемеш всяко спасение. След богатите ти погубваш и бедните. Като вълча глутница твоето слово – измамно и зло – разкъсва човешкия род. Но кръвта и смъртта няма да осмислят твоята ненаситност, няма да просветлее тъмната ти гордост, защото дори погиващите в теб не изричат твоето име – ненавистно и тъмно, а (мнозина) – Божието – любимо и светло. И мъртвите са против теб! Напразно запазваш мъртвото тяло от изтление. Твоето „чудо“ е гнусно и празно. Казваш: „Ето го човека, балсамиран! Това е краят, значи – това е и началото и нищо друго няма у него.“ И си го завардил със стража и шмайзери. Но човешката душа не вярва на твоята насилническа измама, тя знае своето безсмъртие и възкресението на тялото ѝ ще спаси душата на твоя пленник и ще изкупи греховете му, и ще предаде тялото му на тление и възкресение. Защото има дар в човешката душа – могъща Божия сила – дар да страда за себе си и (за) другите, и да ликува в спасението. Какъв дар имаш ти, ненаситни бездарнико! Покажи ми един твой живот, едно твое трайно дело, една песен, една рисунка, едно слово, един звук дори! Но ти си навсякъде (мерзост и винаги мерзавец) измамник и подражател – всичко у теб е бездарие и убийствено подражание: словото ти, жертвите ти и ангелите ти. Дори гадаринските свине, които спасиха обзетия от твоите ангели, като погинаха заради него, стоят несравнимо по-горе от теб. Сам Бог посочи тях за жертва за спасението на човека, обзет от теб. Сам Бог себе си пожертва за спасението на човека и твоята мрачна сила превърна в студена пепел.

Септември 1950 г.

Всички трябва да подпишат петицията за мир. Защо? Защото всеки трябва да признае с подписа си, че мирът му липсва, че го няма в сърцето си, че го търси там, където му го предлагат, и то такъв, какъвто му го предлагат. Хората ще се увлекат неусетно или насила в измамата, че мирът е извън тях, че им го гарантира този или онзи, а не е техен дар, тяхна благодат.

Комунистическата акция за мир е в стоманените ръце на властта, а в главите на комунистите е налята като олово. Няма нищо по-изумително и по-зловещо от това да чуете от устата на комунист думата мир! Те поставят тази дума в устата на децата, майките и бащите, както поставят куршума в дулото на пистолета. При всяко произнасяне на тази дума виждам мъртви – всички човеци мъртви и цялото Слово повалено и оглозгано от вълча глутница. Не, те не лъжат, не хитруват, както правят човеците – те дояждат вселената, както ненаситният мрак поглъща видимостта.

Нашата селянка няма свой личен живот, а е потопена изцяло в традицията. Такъв живот е пълноценен, недостъпен за грозотата, пълен с добро и всяко оправдание…

Не е необходимо сравнението между българина и русина, ако не беше създадена необходимостта да „станем едно“. Не бива да се отрича разликата поначало. Русинът обитава огромно земно пространство, което той не успява да насели и да овладее – то доминира над него. Оттук идва първото чувство на подчиненост. Един огромен труп, който търси за своята неограниченост (пространственост) една глава, която да координира действията и движенията му, за да ги доведе до какъвто и да е порядък, подобен на човешкия. И ако тази глава е в Кремъл, той я приема за своя, каквато и да е тя. Какво би правил този огромен труп без глава? Съвсем основателен страх, тъй като не са достатъчни костният и мускулният мозък, за да гарантират безопасното съществуване на това живо туловище. Русинът няма глава и винаги намира такава, задължително чужда, на която той е подчинен и покорен, а не свободен, разумен и целесъобразен с нея. И естествено, най-много се хвали с нея, не познава и не признава друга, боготвори я и задължава всички хора към това. Русинът е дълбоко и абсолютно невярващ – в нищо невярващ, защото е дълбоко опорочен. Неосъзнал и непознал себе си, той непрекъснато лъже, лъже без мярка и без полза, защото не знае какво му е потребно, нито за какво е нужен на другите. Той убива, плаче, моли се и краде едновременно само за да не пропусне едно от тези неща, за да не изглежда недостатъчен, непълен човек. Порочен и не вярващ, той е в пълна малоценност, която именно иска да прикрие с дързост, лъжа, сълзи и накрая самоубийство.

Русинът има единствената потребност – да се похвали с нещо – каквото и да е – царизъм, болшевизъм, деизъм, атеизъм, анархизъм или нихилизъм, стига те да са „най-“ и да заплашват света, което отговаря тъкмо на страха му от света. Бои ли се русинът от света? Не, но той съзнава, че е ненавистен, непоносим или в най-добрия случай съжаляван в цивилизования свят, в който свят той няма дял и никакво участие в изграждането му през вековете. Непоносимо страдание за русина е това съзнание – да си през вековете една ръмжаща мечка извън оградата на цивилизацията.

„Православна“ Русия води единадесет „освободителни“ войни, за да завоюва Полша, България и Турция, и като не успя – това правоверно православие бе заменено за 24 часа с болшевизъм, с атеистично православие, което започна нови „освободителни“ войни срещу България, Полша, Турция… и целия свят. Христос бе заменен със Сталин (досега успешно!). Иконките под ризите на мужика са заменени със Сталин, без да се е извършила някаква промяна в мозъка му. Църквите са пълни с „богомолци“ и всички те любят всеотдайно своя вожд и баща на човечеството, който е първият, откритият и най-ожесточеният хулител на Бога и Христа. Това би могло да се дължи на едно разюздано свободомислие, ако русинът можеше да мисли, но той е негоден за мислене – този процес за него е приключен или не е започнал.

Един познат русин, избягал от революцията, поет, пушкинист, интелигентен и неокачествим мерзавец, идва редовно у дома, когато не успявам да се прикрия. Той се хвърля върху мен с християнско целувание, но не целува, а ме заставя да го целувам аз и то три пъти по трите от безбройните негови страни. Каква е тази отвратителна нужда. След напиването му, на тръгване той пристъпва към мен и ме хапе. Каква вулгарна нужда е пък тази? Напоследък изостави разговорите за Бога, стана болшевик, лектор по сталинизъм. И продължава да идва и да ме хапе…

Кой е опорочил това нещастно същество? – то не е било никъде, освен в Русия. Та където и да е, то носи своята родна атмосфера – една ужасяваща глутница от бесове, които крещят думи от Пушкин, Блок, Достоевски, Маяковски, цитати от Ленин.

Кому е нужно всичко това, освен на руснака, да се хвали, да дотяга и да заплашва света. Ако това е от полза, човек не би пропуснал да го вземе. Ако дори за самия руски човек е от полза, щеше да е налице резултат някакъв – но там, в душата на този нещастен човек, грозотата се наслагва всеки ден.

Кой народ се е хвалил така нахално с едно православие, взето назаем, с една азбука, подарена му от българите, със социалистически атеизъм, взет от немския евреин Маркс, с поети от Абисиния и Шотландия, с художник (да речем Репин), чиято картина, изнесена от Русия, струва само разноските по превоза? Това се отнася до цялата руска живопис и не става дума за някакво майсторство, а за това, че в картината неизбежно се отразява същината на русина: лъжлив, нескромен, развратен, преднамерен. Русинът няма духовно състояние. Той писа по подражание дълго време за Бога и светия Дух, докато убеди и света, и себе си, че му липсва. От 30 години крещи за социализъм и труд, справедливост, правда, мир и благоденствие, за световно водачество, докато убеди света, че всичко това е пълна негова липса. Русинът е въобще нуждаещ се – той няма дар и когато е дълбоко убеден, че дава – той всъщност взема, защото откъде ще вземе бездарният, за да даде? Защо русинът отрече с новата си материалистическа идеология (по-право религия) дара Божий, именно защото му липсва. Та дарът Божий наистина не съществува за русина и у русина, и той излишно бе задължен и обременен с Него от властническата руска църква. Дарът Божий изисква боязън и смирение, а русинът е годен за животински страх и дързост.

„Ради Христа“ – казва вярващият русин, прекръства се, убива с нож заспалия си приятел, взема му часовника и заминава. Продава часовника, напива се и плаче неудържимо за приятеля си, за да се похвали с него, със сълзите си, с „голямата“ си съвест, да се похвали, и то пред целия свят, със своята мерзост, с безкрайната си богата „душевна“ амплитуда. Това е огромното туловище на руския ихтиозавър с мъничка глава – ехидна и зла.

„За Сталин!“ – казва сегашният русин, взима ти венчалния пръстен и часовника и заминава без изражение, без срам, без злина дори. Среща другиго, който се оказва без часовник. Русинът изважда десет часовника, които цъкат весело и безразборно в шепите му, и предлага настойчиво, с дълбоко осъзната добронамереност, да си избере който желае часовник. Трогателно! Горкият русин, той няма друго съзнание, освен на обиран и обирач. Между тези две фази стои неизбежното напиване – бързо, стихийно „до чертого“. Тогава той заплашва, хвали се и безутешно плаче.

Един пиян руски войник между граждани и деца желаеше и той да види мач на едно игрище. Беше някак мил и добродушен – младежката обстановка го радваше или спомняше за далечните му близки. Някакъв особен началник го забеляза и сурово му заповяда да се прибере (навярно). Войникът се посмути, изрече нещо неразбираемо, засрамен и недоволен…

Чуха се няколко изстрела. Началникът прибра пистолета си и бързо отмина. Там, на мястото си, смутеният пиян войник лежеше в кръв, потръпващ със същата усмивка на смутен и посрамен пред децата.

Децата, децата… те останаха с широко отворени очи, яркият ден нахлу в зениците им и след доста време очите им се замрежиха от сълзи.

Духът, плътта и същината на Русия е Толстой. Аристократ, мужик, граф. Християнин, който мрази Бога и човека от сатанинска гордост! Богаташ, който не е дал никому повече от 5 копейки, и то срещу целуване на ръка. Въздържател и вегетарианец, дълбоко и всестранно порочен, всмукал в себе си цялата земна жизненост, лишен абсолютно от небесен дар, този „човек“ стана писател с чудовищна упоритост от завист към Шекспир, Сервантес и… Омир (дори), от завист към Новия завет и лично към Христос – този човек изгради своето литературно дело – евангелието на безлюбието и омразата, които той извлече от руската и (от) своята душа и вмени тези скрижали на русина за вечни времена.

Познавам лично всички комунистически водачи и деятели, мога да изброя имената им. Зная ги през целия им живот. Те са стотици и хиляди тук и в провинцията: съученици, колеги, познати, приятели и неприятели, дори и лоши, умни и глупави, но те всички си приличаха в едно – не работеха, не обичаха да работят. Ненавиждаха всяко нещо, което трябваше да мине през ръцете им, та дори и чашата вино.

За труда говореха намръщени и усилено търсеха някакъв по-дълбок смисъл в тази дума, която произнасяха като име на скъп покойник (със свръхестествен страх), който ще възкръсне и ще съди и живи, и мъртви. Плетяха стихове и оди от тази дума, плашеха себе си и задължаваха другите с нея. Бяха готови да убиват невярващите в „труда“, тези, които си гледаха работата и от обич и скромност се стесняваха да говорят за нея. Мисля дори, че те ненавиждаха работниците и трудолюбивите като прахосници на тази свята дума и като свои изобличители. Те не дружаха с тях, а с истинските ленивци и симпатични безделници. И днес, управляващи, те са същите, със същата фанатична ревност към своя Бог „труда“, и понеже е светотатство да се трудиш от удоволствие, от радост и за пари, направиха труда насилствен и безплатен, а те станаха негови жреци.

 

"Площад Славейков"

Коментари

Бобо's picture
Бобо
Бобо

Илия Бешков

Велик българин , още едни верни думи на съвременник на унищожението на българина и България от червената чума ....

потресен съм

не от прочетеното, а от факта че това го има в българска медия! Браво на редакцията!
Браво и да това, че днес май единствени отразихте снощната История БГ и червения терор Белене!
ognian deyanov's picture
ognian deyanov
ognian.dey

Това което прочетох...

Това което прочетох мога да си го обясня,как Бешков, този интелигентен българин, е видял образа на окупаторите по времето за което пише. Много е страшно описаното, но сигурно е и заслужено.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Трябва ли България да приеме еврото?