Идеята, че сирийската гражданска война затихва, е толкова често повтаряна през последните месеци, че се превърна в клише. Но това никога не е било съвсем вярно.

Американски представители потвърдиха наскоро намерението на Вашингтон да задържи ефективната си собственост върху 28 на сто от сирийската територия в партньорство с оглавяваните от кюрдите Сирийски демократични сили (СДС). Тези планове обаче все повече влизат в конфликт с другите големи международни играчи в обхванатата от война страна. Сред тях е някогашният американски съюзник Турция, която сега започна операция "Маслинова клонка" - нахлуване в контролирания от кюрдите кантон Африн в Северозападна Сирия. В същото време режимът на президента Башар Асад атакува предимно арабските сунитски бунтовници на юг и приключва с превземането на военновъздушната база "Абу Духур" в северната провинция Идлиб.

Цялото това кръвопролитие не само обърква плановете на Вашингтон, но и повдига въпроса дали участниците в сирийската война са близо, ако цитираме друго клише, до "проливането на собствената си кръв". Дори динамиката на припокриващите се конфликти в сирийската война да намалява, те не пораждат мирно и с господстващ ред бъдеще за многострадалните сирийци. По-скоро изникват нови конфликти, изцяло формирани в утробата на предишните.

От средата на 2014 г. има две паралелни войни, които се водят на сирийска земя.

• "Оригиналната" война е борбата между сунитските арабски бунтовници и режима на Башар Асад, която е съсредоточена в по-гъстонаселената част на Западна Сирия.

• Втората война е битката между "Ислямска държава" и оглавяваната от САЩ международна коалиция, създадена срещу нея.

И двете войни са близо до края си. Първата бе решена в полза на Асад на 30 септември 2015 г. - деня, в който руски самолети са появиха в небето над Сирия. Бунтовниците, на които липсваше дори най-елементарна възможност за противовъздушна отбрана, се оказаха безпомощни срещу комбинация от руската военновъздушна мощ и подкрепяната и идваща от Иран войска.

Затова оцеляването на режима вече не буди съмнение. Но той е различен от този, който започна войната срещу протестиращите против Асад през лятото на 2011 г. Седем години по-късно режимът в Дамаск вече не диктува хода на събитията в Сирия както преди, а вместо това трябва да отстъпва пред желанията на силите, осигурили оцеляването му.

Събитията от последните дни в Африн са показателен пример. Самият Асад изрази твърдата си позиция против турското нахлуване, като заяви, че "бруталната турска агресия срещу сирийския град Африн не може да бъде отделена от политиката на турския режим от първия ден на сирийската криза, която бе изградена най-вече върху подкрепата за тероризма и терористичните организации".

Файсал Мекдад - външният зам.-министър на режима, заяви пред журналисти в Дамаск, че сирийските сили са "готови да унищожат турските въздушни цели в небето над Сирийската арабска република".

Но руските господари на Асад очевидно имат друга гледна точка за турската операция. Руските военнослужещи в кюрдския анклав бяха изтеглени преди началото на турската операция. Турската авиация, която в момента е използвана за бомбардиране на кюрдските позиции в Африн, не можеше да пресече границата без руско разрешение предвид присъствието на две руски системи С-400 за противовъздушна отбрана, с които Москва може да прочисти сирийското небе от всяко нежелано присъствие. Тези, които днес вземат решенията, поискаха правителството на Асад да търпи тази ситуация. И ако си говорим истината, то не изпълни заплахата си да сваля турски самолети.

По подобен начин скорошните събития показват размаха, заради който бунтът вече не е предимно сирийско явление. Бунтовниците, участващи в операцията в Африн срещу кюрдските сили, са платени военни наемници, действащи от името на турските интереси. Тези северни бунтовнически групировки като "Файлак ал Шам", Нуредин ал Занки" и "Фронтът на Леванта" играят ролята на подчинени пълномощници от лятото на 2016 г., когато стана ясно, че вече няма никаква възможност за стратегическа победа на бунтовниците над Асад.

Бунтовническите фракции сега предимно се борят за оцеляване. Базираните в Турция или близо до границата нямат друг избор, освен да служат като пълномощници на амбициите на Анкара. (Дори свързаната с "Ал Кайда" групировка "Хаят Тахрир аш Шам", която сега доминира в провинция Идлиб, поддържа куриозни отношения на "меко координиране" с Турция, станало необходимо заради желанието на организацията да не се изправи срещу руската авиация.) Бунтовниците пó на юг изпълняват подобна роля за своите йордански, американски или израелски покровители.

Войната срещу псевдохалифата на "Ислямска държава" също е към края си. Организацията не бе изцяло унищожена. Тя още държи под контрол райони в пустинята на Деир аз Зур и все още е в състояние да извърши внезапни контраатаки. Но изгуби огромна част от своята територия. Ясно е, че "Ислямска държава" отново ще стане маневрена, брутална сунитска арабска бунтовническа организация, подобна на тази, каквато бе при обявяването на халифата през юни 2014 г.

Какво значение има такова развитие на нещата за вероятната посока на събитията през следващия период в Сирия?

Днес има трима основни "играчи" в Сирия:

• Блокът между режима, Иран и Русия, който контролира над половината от територията на страната и по-голямата част от населението й;

• Предвожданите от кюрди и подкрепяни от САЩ Сирийски демократични сили (СДС), контролиращи богатия на петрол район Южен Деир аз Зур и най-плодородната селскостопанска земя в страната;

• Съюзът между Турция (и в по-малка степен Катар) и сунитските ислямистки и джихадистки бунтовници в Северозападна Сирия.

Но тези широки "лагери" не са затворени структури. Различни техни членове поддържат свои собствени отношения със специфични елементи от противниковия лагер. Така Турция и САЩ привидно са съюзници в НАТО, макар САЩ директно да се противопоставят на някои джихадистки бунтовнически групировки, с които Турция сътрудничи.

Ако последните изявления на президента Реджеп Тайип Ердоган, намекващи за намерението на Турция да атакува град Манбидж, са сериозни, Анкара ще тръгне към сблъсък с американските интереси. Кюрдите поддържат отношения с Русия и режима на Асад, макар техният де факто автономен район да е под гаранциите предимно на САЩ.

Израел е съюзник на САЩ, но разчита на собствени отношения с Русия, за да гарантира способността си да действа срещу режима и свързаните с Иран цели в Южна Сирия, които пък са свързани с Русия, и т.н.

Новата надпревара в Сирия иде не от вътрешната сирийска динамика, а от съперничещите помежду си интереси на външните сили, преследване върху руините на Сирия - турци срещу кюрди, Израел срещу Иран и неговите протежета, САЩ срещу Иран, а сега потенциално Анкара срещу Вашингтон. Всички тези външни сили са решени да изпреварят другия в Сирия. И така, дори двата дълготрайни конфликта в Сирия да утихнат, войната и съперничеството няма да напуснат района. Добре дошли в Сирия 2.0.

--------

* Авторът е старши сътрудник в Центъра за глобални изследвания на международните дела и коментатор във в. "Джерузалем пост". Коментарът е публикуван във "Форин полиси".