Преди дни се състоя премиерата на „Недовършени мемоари – спомени от него и за него“ – книгата на покойния юрист, бивш вътрешен министър и председател на парламента Йордан Соколов, довършена и издадена от неговата съпруга Ева Соколова. 

Огромно впечатление ми направи една глава от тази книга, от частта с мемоарите на самия Йордан Соколов. 

И то не заради юридическия казус, а заради показателното поведение на един от знаковите вождове на онова време и на прехода – покойния Андрей Луканов. Всеки път, когато някой заговори за носталгия по тогавашния строй и измамните ред и дисциплина, които сме имали, за измамните сигурност и справедливост, такива казуси трябва да бъдат припомняни. 

Казуси, които описват как един партиен всесилник си харесва един имот, отчуждава го, „купува“ си го от държавата, а междувременно хвърля в затвора собственика, за да не може същият да защити собствеността си в съда.

Оставям ви с оригиналния текст на Йордан Соколов, светла му памет:

...

Иван Оризарски

Един от колоритните ми клиенти с гражданско дело, свързано с имуществен спор, продължило над 10 години и преминало през много перипетии, беше Иван Оризарски. Тук няма да се спирам на цялото развитие на делото, защото самият той издаде цяла книга за това. Ще отбележа само някои негови особености, които характеризираха тогавашната ни действителност, при която правните норми бяха без значение и на тяхното място играеха партийното положение и власт. 

Иван Оризарски е инженер химик и работеше като научен сътрудник в един от институтите на БАН. Енергичен, работяга, особняк. Без това да има нещо общо с професията му, той сключва с тримата братя Попови, собственици на една къща в София на ул. „Латинка“ 15, договор за строителство. По силата на този договор Оризарски се задължава да пристрои и надстрои съществуващата къща: на всеки от двата етажа да пристрои по 110кв.м., които да останат собственост на братята, а надстройката, трети етаж, да бъде за него. По договора предвиденият срок за изпълнение на поръчката е много кратък: от сключването през август на договора до окончателното завършване на строежа до края на декември същата година. В онова време, при дефицит на пазара на строителни материали и на работна ръка, този срок беше наистина нереално кратък, дори и за държавната строителна организация /тогава това е „Софстрой“/. Питал съм Оризарски защо се е съгласил с такъв кратък срок. Отговорът беше: „Иначе братята Попови нямаше да сключат договора с мен“. 

Братя Попови бяха интересни личности. Доста възрастни, с всички особености на старостта. Мисля, че само един беше женен, тоест на останалите двама се наслагваха и особеностите на старите ергени. Един от тези братя е бил деен участник в македонското движение. Той е един от теглилите жребий кой да извърши атентата в Марсилия срещу сръбския крал Александър Карагеоргиевич. Тогава „късата клечка“ изтегля Владо Черноземски. При атентата загива не само кралят, но и придружаващият го френски министър на външните работи Луи Барту. 

За да осигури изпълнението на договора по отношение на срока, Оризарски беше привлякъл в строителството и писателя Николай Хайтов, който с връзки успява да уреди изграждането и на четвърти етаж, определен за него.

В уговорения срок Иван Оризарски все пак успява да пристрои и надстрои съществуващата къща, според техническата експертиза с 85% степен на завършеност, като голяма част от недовършените 15% се падат на недооформянето на стълбищата. При това положение, явно и под външно влияние, братя Попови започват дело срещу Оризарски за разваляне на договора заради неизпълнение 100% на строителството.

В делото на страната на братя Попови участваха едни от най-известните адвокати по граждански дела: д-р Димитър Денев, Христо Данов, Васил Гоцев. Защитник на Хайтов беше Александър Караминков. На Оризарски адвокати бяхме Кръстю Цончев и аз. Делото продължи дълги години, може би повече от 10, с променящ се успех. Стигна се дори до Общо събрание на гражданската колегия на Върховния Съд. Няма да се спирам на чисто процесуалните фази на развитието на делото, а на съпътстващите го моменти, които са картина на тогавашната действителност, когато законите се четяха съобразно интересите на властимащите.

Един ден в началото на 80-те години в кантората ми дойде Иван Оризарски, видимо разтревожен. Делото следваше своя ход. Но той сподели, че е разбрал, че от това дело лично се интересува Андрей Луканов, тогава член или кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП, зам.министър-председател и министър на икономическите връзки. Тогава публично известно беше, че Андрей Луканов е в много близки отношения с Николай Хайтов, който вече живееше на построения четвърти етаж. Самият Оризарски бил свидетел на това, че Луканов е чест гост на Хайтов. Помислих си: „Дано това да не е вярно“, защото шансовете ни за успех на делото при подобна ситуация ставаха никакви. Може би в онези години намесата на видни партийни и държавни функционери по граждански дела да не е била обичайна, особено ако не са имали някакъв личен интерес. Но от друга страна, намесваха ли се, в повечето случаи това решаваше изхода на делото.

Няколко дни по-късно Оризарски отново дойде в кантората ми и каза, че е направил опит да бъде приет от Андрей Луканов. Не е успял да се срещне лично с него, но го е приела секретарката му, която го е попитала по какъв въпрос иска срещата. Оризарски директно й е казал за притеснението си, че Луканов има интерес от воденото дело и че иска да разбере това вярно ли е. Секретарката обещала да информира другаря Луканов и да предаде отговора след няколко дни.

При повторното посещение при секретарката тя успокоила клиента ми, че Луканов няма никакво отношение и никакви интереси към делото. Но..

„Успокоението“ на Оризарски не трая дълго. Не беше минал и месец и Оризарски получи уведомление от съда, че е започнала процедура за отчуждаване на неговия апартамент на третия етаж на въпросната къща. Основанието: завършени само 85% /недовършени стълби?!/. Това противоречеше на нормата на закона – на подобна санкция можеха да попаднат обекти, чиято степен на завършеност е над 50%. Освен това по искане на ищците по делото съдът беше постановил спиране на всякакво строителство в обекта до приключване на делото. Обжалвахме.

Моето виждане беше, че държавата не може да се възползва от обстоятелството, че един строителен обект не е завършен по причина – спиране от съда на неговото завършване. Иван Оризарски загуби обжалването на отчуждителната заповед. Важното в случая е друго – отново не мина много време и апартаментът на третия етаж на ул. „Латинка“ 15 беше продаден, вече от държавата, на... другаря Андрей Луканов, който веднага заедно със семейството си се нанесе в него. Там Луканов живя до неговото убийство точно пред въпросната къща. Едва след 10-и ноември съдът отсъди, че продажбата на апартамента на Андрей Луканов е нищожна. Той и наследниците му бяха осъдени да го напуснат. Отдавна вече не следя това историческо дело, но мисля, че семейство Луканови и днес обитава въпросния апартамент.

Спомням си и друг показателен случай по делото на Оризарски. Броени дни преди едно от решителните заседания, ако не се лъжа пред Общото събрание на гражданската колегия /ОСГК/ на Върховния съд, от канцеларията на юридическата консултация, в която членувах, ми се обадиха да отида и да получа „затворническо писмо“. Така се наричаха писмата с печат на затвора или следствието, /т.е. проверени/, които адвокатите получаваха от свои клиенти-затворници.

Зачудих се, защото нямах клиент-затворник, а и не гледах на наказателни дела, за да получавам писма от затворници, които не познавам. Когато получих писмото, разбрах, че подател е Иван Оризарски. Той ме уведомяваше, че е арестуван и ме молеше да отида на свиждане. Беше въдворен в затвора в Казичене. Бях вече разбрал, че е човек с голям дух и винаги в настроение, но все пак да си в затвора?!... За мое учудване и тук ме посрещна в добро настроение: „Колкото и да продължава делото /защото очевидно въпреки скалъпени обвинения задържането целеше Оризарски да е възпрепятстван да се готви за делото/, аз ще надживея и братя Попови, и Николай Хайтов. Аз пия по две кила червено вино на ден и те не могат да се мерят с мен!“. Оризарски ми разправи още, че са го назначили за отговорник на фурната на затвора, че яде топъл бял хляб, какъвто в онези години трудно можеше да се купи – практиката беше магазините да не „пускат“ топлия хляб, докато не продадат останалия вчерашен. Похвали ми се още, че фурната работела само сутрин, и така си почивал всеки следобед – нещо, което не би правил никога в живота си. Наистина той беше работохолик. Скалъпеното обвинение срещу Оризарски, заради което беше в затвора, беше за начет на липсваща от института, в който работеше, неголяма сума – абсурд, защото той работеше там като научен сътрудник и нямаше качество на материалноотговорно лице. Абсурдността на обвинението се потвърди от обстоятелството, че веднага след като заседанието по делото за апартамента отмина, той беше освободен, а за повдигнатото обвинение никой повече не се сети.