Не потръпва ли в погнуса честният човек под фанфарните звуци, вещаещи поредната утопия? Наивният наблюдател може лесно да вземе пресметливостта за доброжелателност. Но засмените политици, от чиито уста излизат най-хуманистични фрази, са в тежък контраст с действителността на остри икономически, социални и цивилизационни разминавания в британското общество. Думата, която най-често ще срещнете в някой най-обикновен лондонски вестник, е или „толерантност“, или „включване“ (разбирайте: културно, етническо - inclusion). Лондон е човеколюбие и човеколюбието е Лондон. Но, струва ми се, и тук, както и при троянския кон, скрита дебне изненада.

Хегел казва, че любовта към човечеството изобщо е куха, лъжлива:

„Нещо мислено не може да бъде нещо любимо.“

И, действително, ако всеки от нас бъде откровен, ще трябва да признае, че го е грижа повече за тези, които познава, отколкото за онези, които не познава. А към онези, които са му съвсем непонятни, човек би могъл да прояви учтивост, но трудно чак дълбока симпатия. Порицаемо ли е това естествено малосърдечие? Вероятно, но от висотата на някое всеморално божество, не от лъскавия офис на някой бюрократ.

Преди повече от половин век българите извършиха геройство, наречено „спасяването на българските евреи“. Защото за обикновения българин е било непонятно защо семейството от съседната къща, което видимо с нищо не е по-различно от неговото, трябва да бъде прогонено. Защото естествената привързаност към ближния е надделяла над неестествената идеология на нацизма. И не по причина, че някой политически наложен модел е принудил българите да заобичат евреите, а защото последните са били интимна и неразривна част от българския народ. Впрочем никой, с когото съм разговарял във Великобритания, не бе чувал за този светъл лъч, който поне малко разведрява иначе срамния за Европа период на Втората световна война.

Хуманизъм или не съвсем?

Подходът на редица европейски политици днес обаче, макар и маскиран в усмихната толерантност, е далеч от загрижеността за човека. Не е трудно да се прозре, че основните причини, поради които някои от западните държави приютиха гражданите на бившите си колонии, бяха чисто икономически. Не е трудно да съзрем пoдобни мотиви зад поканата на фрау Меркел към бежанците.

През миналото лято от Би Би Си писаха за демографската криза и бедността в България. И покрай статистиката журналистите бяха вмъкнали няколко изречения за упорития отказ на българите да приемат бежанци. Един вид, че сами сме си виновни за демографията и немотията, защото не използваме случая да внесем млада работна ръка.

Струва ми се обаче, че разглеждането на бежанците като инструмент за поправянето на този или онзи проблем е не просто неморално, но е тежко елементаризиране на ситуацията. При вземането на съдбоносни решения като това на Меркел преди сделката с Турция за мигрантите отговорният политик следва детайлно да обмисли евентуалните последици, а не да се втурва в спонтанни действия, независимо дали от човеколюбие или от сребролюбие. Защото отговорният политик трябва да защити първо „своите хора“.

Консерватизъм vs либерализъм

Модерната западна либерална държава възниква по еволюционен начин вследствие на векове обществени преобразувания и дългогодишното утвърждаване на демократичните традиции. Доскоро това бяха общества, в които можеше да се говори за наличието на един цивилизационен консенсус. В най-общия смисъл либералният и демократичен мироглед обединяваше всички в тях.

В един момент обаче равновесието на тези общности бе нарушено, след като в тях се вляха огромен брой хора, произхождащи от силно консервативни култури. И така някои до този момент общоприети принципи, като например равенството между мъжа и жената, мълчаливо разделиха тези социуми и станаха повод за маргинализацията на определени групи. Ако човек не е съгласен със законите, движещи заобикалящия го свят, онова, което му остава, е да се затвори, да се консервира в свой собствен свят. Проявления именно на това са днешните гета, основани на културни прилики в градове като Лондон и Париж. Културната изолация води до социална такава, а те двете - до пълно отчуждение. Фрагментирането на кое да е общество е опасен, отровен феномен.

Още Макиавели, който, противно на уличните клюки, е твърд републиканец, определя фракциите като основна заплаха за всяка република. Радикализацията и тежките икономически неравенства са логически последици от маргинализацията на тези общности. Но помислиха ли по тези въпроси онези, които вземаха решенията и които сега, изправени до стената, се опитват всячески да ни убедят, че мултикултурализмът ще сработи?

Проблемът е многопластов. Но все пак... Всички демографски изследвания на Запад показват едно: раждаемостта при най-консервативните общества е значително по-висока от тази при по-либералните и светски настроени групи. И тъй като мултикултуралзмът позволява на тези изолирани общности да обучават децата си по своите разбирания в учебни заведения, специално устроени за тях, можем лесно да предположим, че в най-скоро време тези строго консервативни групи ще са мнозинството, което, по смисъла на политическата си свобода, ще определя дневния ред. Ако отговорните политици са си задали въпроса какво ще се случи с либерализма тогава, никой не го е разбрал...

Но да се върнем на онова, с което започнахме. Днес се забелязва тенденция поддръжниците на мултикултурализма да гледат особено осъдително на онези, които не вярват в него. Аз не мога! И как да го направя, след като градовете днес са арена на невиждани цивилизационни разделения?

У нас някои интелектуалци, противно на авторитета си, все още привиждат света в черно и бяло. А всъщност със своите съмнения България съвсем не е недоносче, кривнало от „правия път“. Умният човек не вярва на сълзи, нито на утопии. А да критикуваш днес Меркел съвсем не означава да поканиш Путин през задната врата...

-----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".