Ad Config - Website header

 

Article_top

Някой се е докопал до доклад, който изобличава правителството и който би взривил общественото мнение, ако бъде публикуван. Част от доклада попада в голям вестник, „Капитал“, вестникът я публикува. Още на следващия ден главният прокурор излиза с изявление, че вестникът ще бъде съден за оповестяване на класифицирана информация. Журналист от вестник „Монитор“ прави всичко възможно да намери останалата част от засекретения доклад. Намира го и го отнася в дома на главния редактор. Главният редактор няма и капка колебание, че докладът трябва да се публикува. Държи в ръцете си около 400 страници. В дома му спешно пристигат шестима журналисти от „Монитор“ и започват да сглобяват статия, която да съдържа най-важното от тези 400 страници. Разполагат с десет часа до началото на отпечатването на вестника. Главният редактор е убеден, че единственият начин да се отстоява правото да се публикува е да се публикува.

Но той знае и друго: вестникът е в лошо финансово състояние, в момента се преговаря с банки за кредит, публикацията може да срине бизнеса на собственика на вестника. Затова звъни на Делян Пеевски, за да обсъди с него какво да прави. На всичкото отгоре публикацията ще изобличи един от най-близките хора на Пеевски, дългогодишен приятел. Решението на собственика е трудно, много трудно. Да публикува или да загуби бизнеса си и приятеля? Колебае се. Душевната борба се изписва на лицето му.

В един момент отсича: „Прави го! Публикувай!“

Шестимата журналисти четат доклада и вадят най-важните пасажи от него в дома на главния редактор. Той е извикал юридически консултант, за да го пита за рисковете. Ако главният прокурор прецени, че публикацията нанася вреда на държавата, той може да направи всичко, казва консултантът. На което главният редактор отговаря: „В отсрещната стая има шест журналисти, които по-добре от главния прокурор знаят какво вреди на страната.“ Работата продължава. Когато текстът е почти готов, юридическият консултант пита журналиста, който е намерил и донесъл секретния доклад, откъде го е взел. „Не издаваме източниците си“ – отговаря журналистът. Но когато става ясно, че ако източникът е същият като на вече публикувалия част от доклада „Капитал“, „Монитор“ също ще бъде съден. За това отново трябва да бъде информиран собственикът Делян Пеевски, при когото вече са се събрали всички загрижени близки и приятели. Те го убеждават да спре публикацията. Те го предупреждават, че ще фалира в мига, в който вестникът излезе. Те му обясняват, че ще остави всички, които работят във вестника, безработни на улицата. Собственикът Пеевски държи телефона, от другата страна е главният редактор, който чака указания да спре или да пусне публикацията.

Всички загрижени за бизнеса на Пеевски приятели и близки го молят да спре публикуването. „Това е моят бизнес, кресва им Пеевски, и той е журналистика, а журналистиката служи на обществото.“ След което казва в слушалката: „Публикувай!“ Полунощ е. Обръща се към втрещените си гости и казва любезно и спокойно: „Стоя зад решението си! А сега отивам да си легна.“ И тръгва към спалнята.

Разказът ми е верен. Само вестникът не е „Монитор“, а „Вашингтон пост“, собственикът не е Делян Пеевски, а Кей Греъм, вече спреният вестник заради опасната публикация не е „Капитал“, а „Ню Йорк таймс“. Годината е 1971-ва, секретният доклад разкрива, че американското правителство е било абсолютно убедено, че не може да победи във Виетнам, но е продължавало да праща американски момчета за пушечно месо в Азия. Филмът е The Post.

Делян Пеевски участва в съвсем друг сюжет – той внесе законопроект за медиите, който ще ги задължава да декларират кои са собствениците им и откъде идва финансирането им. Всички теми, на които обществеността очаква Делян Пеевски да стане главен герой в посока откъм прокуратурата, на практика пристигат под формата на новини за внесени законопроекти. Това прави този човек, когато не ходи на работа, тоест винаги – съчинява законопроекти. След законопроекта за вторичното разграбване на КТБ сега и Закон за изменение и допълнение на Закона за задължителното депозиране на печатни и други произведения. Четирима депутати от ДПС начело с Делян Пеевски внасят този закон с 4 члена на почти две странички. След приемането му трябва да стане известно кои са собствениците на медии.

Кой казахте, че е собственикът на „Юлен“? Георгиус кой? Оня човечец с квартирка на партер в Кипър?

Как ви отговаря ръководството на медията, в която работите, на въпроса кой е собственикът – попита ме един анкетьор, който подготвяше справка за свободата на медиите в България. Никога не съм питала, казах. „Не е за вярване! Защо?“ Защото така или иначе няма никаква гаранция, че името, което ще ми съобщят, е реалният собственик на медията. В такъв случай защо да питам. „Но как се ориентирате в независимостта на медията?“ Много просто – пиша. Пиша по въпроси, които смятам за важни, по начин, който смятам за правилен. Проучвам темите, чета, говоря с хора, събирам факти, накрая пиша и не, не е изключено да сгреша, но никога нарочно, никога за нечия изгода. Ако откажат да ми публикуват текст, напускам, изобщо не губя време. Това е единственият начин да се ориентира човек. То е и причината да съм изкарала половина от стажа си не на заплата, а на свободна практика.

Те и читателите така се ориентират – сутрин влизат в интернет, поглеждат кой е блицнат или пикнат и са наясно кой с кого се е скарал вчера.

Преди няколко години си бях извоювала суетна слава на пророчица. Отивах да пия кафе с познати и небрежно казвах: „Днес ще вземат главата на еди-кой си министър, депутат, бизнесмен.“ Невъзможно! Но във вечерните новини главата падаше. Нямаше никаква тайна: просто внимателно гледах сутрин Бареков. Сега и аз като всички останали чета няколко сайта, за да се ориентирам какво /не/ пише, че /не/ се е случило у нас. Това не е журналистика, това е сеир.

Не знам какво точно е вдъхновило Делян Пеевски за този нов законопроект. Не че е лош. Трябва да се знаят собствениците. И финансирането трябва да се знае. Но ако има нещо, в което съм сигурна, то е, че прозрачността няма да се случи или поне за всички няма да се случи. И че мотивацията за закона няма нищо общо с журналистиката, като и Делян Пеевски не би могъл да има нищо общо с разказания в началото сюжет.

Сигурно се чудите дали Кей Греъм загуби бизнеса си, след като вестникът ѝ наистина беше съден редом с „Ню Йорк таймс“. Не, не го загуби. Защото съдиите с шест на три гласа решиха, че медиите трябва да служат на управляваните, не на управляващите. Впрочем всички големи вестници в деня на съдебното дело излязоха на първите си страници с публикации за същия секретен доклад – в знак на солидарност. А край съда имаше хиляди граждани с плакати за свобода на словото. Е, в Белия дом имаше инструкция в бъдеще да не се допуска до събитие в Белия дом репортер или фотограф на „Вашингтон пост“. Но журналистите от този вестник и без това вече бяха заети с друго – разследваха аферата „Уотъргейт“.

"Редута"

 
Парламент Делян Пеевски 19022016 4

Някой се е докопал до доклад, който изобличава правителството и който би взривил общественото мнение, ако бъде публикуван. Част от доклада попада в голям вестник, „Капитал“, вестникът я публикува. Още на следващия ден главният прокурор излиза с изявление, че вестникът ще бъде съден за оповестяване на класифицирана информация. Журналист от вестник „Монитор“ прави всичко възможно да намери останалата част от засекретения доклад. Намира го и го отнася в дома на главния редактор. Главният редактор няма и капка колебание, че докладът трябва да се публикува. Държи в ръцете си около 400 страници. В дома му спешно пристигат шестима журналисти от „Монитор“ и започват да сглобяват статия, която да съдържа най-важното от тези 400 страници. Разполагат с десет часа до началото на отпечатването на вестника. Главният редактор е убеден, че единственият начин да се отстоява правото да се публикува е да се публикува.

Но той знае и друго: вестникът е в лошо финансово състояние, в момента се преговаря с банки за кредит, публикацията може да срине бизнеса на собственика на вестника. Затова звъни на Делян Пеевски, за да обсъди с него какво да прави. На всичкото отгоре публикацията ще изобличи един от най-близките хора на Пеевски, дългогодишен приятел. Решението на собственика е трудно, много трудно. Да публикува или да загуби бизнеса си и приятеля? Колебае се. Душевната борба се изписва на лицето му.

В един момент отсича: „Прави го! Публикувай!“

Шестимата журналисти четат доклада и вадят най-важните пасажи от него в дома на главния редактор. Той е извикал юридически консултант, за да го пита за рисковете. Ако главният прокурор прецени, че публикацията нанася вреда на държавата, той може да направи всичко, казва консултантът. На което главният редактор отговаря: „В отсрещната стая има шест журналисти, които по-добре от главния прокурор знаят какво вреди на страната.“ Работата продължава. Когато текстът е почти готов, юридическият консултант пита журналиста, който е намерил и донесъл секретния доклад, откъде го е взел. „Не издаваме източниците си“ – отговаря журналистът. Но когато става ясно, че ако източникът е същият като на вече публикувалия част от доклада „Капитал“, „Монитор“ също ще бъде съден. За това отново трябва да бъде информиран собственикът Делян Пеевски, при когото вече са се събрали всички загрижени близки и приятели. Те го убеждават да спре публикацията. Те го предупреждават, че ще фалира в мига, в който вестникът излезе. Те му обясняват, че ще остави всички, които работят във вестника, безработни на улицата. Собственикът Пеевски държи телефона, от другата страна е главният редактор, който чака указания да спре или да пусне публикацията.

Всички загрижени за бизнеса на Пеевски приятели и близки го молят да спре публикуването. „Това е моят бизнес, кресва им Пеевски, и той е журналистика, а журналистиката служи на обществото.“ След което казва в слушалката: „Публикувай!“ Полунощ е. Обръща се към втрещените си гости и казва любезно и спокойно: „Стоя зад решението си! А сега отивам да си легна.“ И тръгва към спалнята.

Разказът ми е верен. Само вестникът не е „Монитор“, а „Вашингтон пост“, собственикът не е Делян Пеевски, а Кей Греъм, вече спреният вестник заради опасната публикация не е „Капитал“, а „Ню Йорк таймс“. Годината е 1971-ва, секретният доклад разкрива, че американското правителство е било абсолютно убедено, че не може да победи във Виетнам, но е продължавало да праща американски момчета за пушечно месо в Азия. Филмът е The Post.

Делян Пеевски участва в съвсем друг сюжет – той внесе законопроект за медиите, който ще ги задължава да декларират кои са собствениците им и откъде идва финансирането им. Всички теми, на които обществеността очаква Делян Пеевски да стане главен герой в посока откъм прокуратурата, на практика пристигат под формата на новини за внесени законопроекти. Това прави този човек, когато не ходи на работа, тоест винаги – съчинява законопроекти. След законопроекта за вторичното разграбване на КТБ сега и Закон за изменение и допълнение на Закона за задължителното депозиране на печатни и други произведения. Четирима депутати от ДПС начело с Делян Пеевски внасят този закон с 4 члена на почти две странички. След приемането му трябва да стане известно кои са собствениците на медии.

Кой казахте, че е собственикът на „Юлен“? Георгиус кой? Оня човечец с квартирка на партер в Кипър?

Как ви отговаря ръководството на медията, в която работите, на въпроса кой е собственикът – попита ме един анкетьор, който подготвяше справка за свободата на медиите в България. Никога не съм питала, казах. „Не е за вярване! Защо?“ Защото така или иначе няма никаква гаранция, че името, което ще ми съобщят, е реалният собственик на медията. В такъв случай защо да питам. „Но как се ориентирате в независимостта на медията?“ Много просто – пиша. Пиша по въпроси, които смятам за важни, по начин, който смятам за правилен. Проучвам темите, чета, говоря с хора, събирам факти, накрая пиша и не, не е изключено да сгреша, но никога нарочно, никога за нечия изгода. Ако откажат да ми публикуват текст, напускам, изобщо не губя време. Това е единственият начин да се ориентира човек. То е и причината да съм изкарала половина от стажа си не на заплата, а на свободна практика.

Те и читателите така се ориентират – сутрин влизат в интернет, поглеждат кой е блицнат или пикнат и са наясно кой с кого се е скарал вчера.

Преди няколко години си бях извоювала суетна слава на пророчица. Отивах да пия кафе с познати и небрежно казвах: „Днес ще вземат главата на еди-кой си министър, депутат, бизнесмен.“ Невъзможно! Но във вечерните новини главата падаше. Нямаше никаква тайна: просто внимателно гледах сутрин Бареков. Сега и аз като всички останали чета няколко сайта, за да се ориентирам какво /не/ пише, че /не/ се е случило у нас. Това не е журналистика, това е сеир.

Не знам какво точно е вдъхновило Делян Пеевски за този нов законопроект. Не че е лош. Трябва да се знаят собствениците. И финансирането трябва да се знае. Но ако има нещо, в което съм сигурна, то е, че прозрачността няма да се случи или поне за всички няма да се случи. И че мотивацията за закона няма нищо общо с журналистиката, като и Делян Пеевски не би могъл да има нищо общо с разказания в началото сюжет.

Сигурно се чудите дали Кей Греъм загуби бизнеса си, след като вестникът ѝ наистина беше съден редом с „Ню Йорк таймс“. Не, не го загуби. Защото съдиите с шест на три гласа решиха, че медиите трябва да служат на управляваните, не на управляващите. Впрочем всички големи вестници в деня на съдебното дело излязоха на първите си страници с публикации за същия секретен доклад – в знак на солидарност. А край съда имаше хиляди граждани с плакати за свобода на словото. Е, в Белия дом имаше инструкция в бъдеще да не се допуска до събитие в Белия дом репортер или фотограф на „Вашингтон пост“. Но журналистите от този вестник и без това вече бяха заети с друго – разследваха аферата „Уотъргейт“.

"Редута"

Коментари

Добро обобщение на позицията срещу законопроекта

на "демократичната общност".

"Не че [законопроектът] е лош. Трябва да се знаят собствениците. И финансирането трябва да се знае."

Не е лош закона и не знам защо, ама съм против.

Типично :)
Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

"Те и читателите така се

"Те и читателите така се ориентират – сутрин влизат в интернет, поглеждат кой е блицнат или пикнат и са наясно кой с кого се е скарал вчера"

Тц, не поглеждам нищо блицнато и опикано.

Какво търсиш тука тогава?

Клубчето е блиц и пик за членове на "демократичната общност".
kate pate's picture
kate pate
kate pate4

Силните в задаването на

Силните в задаването на въпроси журналисти, този път е редно да отговорят на въпроса защо този закон не иницииран отдавна от самите тях и собстмениците на "белите" им медии, а се налага Пеевски да го пише.

Аз лично имам отговор на този въпрос, но е хубаво да ги чуем.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Трябва ли България да приеме еврото?