Ad Config - Website header

 

Article_top

Политическата кариера на Силвио Берлускони винаги е била белязана от сюрреалистичното, но сега това е като че ли както никога преди. С наближаването на парламентарните избори в Италия на 4 март 81-годишният бивш премиер - човекът, който повече или по-малко изобрети модерния популизъм на Запад - сега се представя като перфектния умерен кандидат.

Той не е просто антипопулист, но и откровен проевропеец, не просто социално осъзнат либерал, но и любител на животните, прегръщащ агънца. И далеч от съвършенството - статут, който многократно му бе приписван преди - сега той е смятан за фаворит за спечелването на предстоящите избори в Италия.

Всичко това може да изглежда абсурдно за всекиго, който е проучвал политическата и бизнес кариерата на този човек през последните 25 години. Не написа ли той сценария с груб език срещу елита, който сега е следван от американския президент Доналд Тръмп? Силвио Берлускони създаде партия от нищото през 1994 г. и изгради серията от предизборните си кампании покрай предизвикващото нормите, постполитическо, антипартийно послание, свързано с личния му успех като бизнесмен и спортен предприемач, както и към гения му като телевизионна личност. Той проповядваше ниски данъци и по-малко държава, но също така лична харизма и сила.

Епохата на Берлускони, която разделяше италианците и объркваше чужденците от 1994 до 2011 г., бе всичко друго но не и умерена. Тя намери отражение в многото политически скандали и дела, заведени срещу его, с обвинения от корупция до секс с непълнолетни. (Произлезлите от това процеси в крайна сметка завършиха само с една окончателна присъда - да данъчни измами, през 2013 г.) Отражение имаше и в отношенията у с неговите колеги в Европа, които не харесаха икономическата му политика след финансовата криза от 2008 г. Когато Берлускони бе изметен през 2011 г. в разгара на кризата в еврозоната, повечето коментатори видяха ход, режисиран от Брюксел, със силна подкрепа на Париж и Берлин заради отказа му да се подчини безпрекословно на икономическите правила на ЕС.

Трансформацията на Берлускони е вероятно в известна степен конверсия на стари години към политическата коректност. Той може би най-накрая е изживял някои аспекти от своята дива и яростна персона. Но това е и поредното изражение на неговата стратегически проницателност. Някога той се облагодетелства, като се надсмиваше над елита на ЕС, но сега е полезно да го видят как ухажва еврократите в Брюксел. Берлускони се представя като въздържащата сила, тъй като е признал, че самата италианска политика се е променила.

През 90-те г. на ХХ век Берлускони заедно с регионалистката партия Северна лига бяха единствените истински популисти. Сега той е изпреварен от цери поредици нови антиполитически движения. Най-мощното от тях е Движение "5 звезди". Базирана в интернет група от (предимно) млади хора, които никога преди не са се занимавали с политика, оглавявано от бивш комик (Бепе Грило), Движение "5 звезди" яхна недволктвото, което много италианци изпитват от начина, по който ги управляват. Бързият успех на Движението доведе до превръщането му в най-голямата партия сред базирания в Италия електорат (без да се броят гласувалите в чужбина) на местните избори през 2011 г. и до смайващи победи на неизвестни кандидати във важни градове като Рома и Торино.

Движение "5 звезди" присвои популистките методи на Берлускони и модернизира тактиката му. Берлускони се възкачи на върха на властта като господар на телевизията, докато Движението смята интернет за основно средство да организиране на политиката. (Берлускони - или екипът му - едва сега започват да виждат потенциала на туитър, но никой не може да твърди, че той е най-естествената му медия) Движение "5 звезди" е и по-силно антиполитически, отколкото Беллускони някога е бил. То твърди, че не е нито ляво, нито дясно (макар посланията му да стават все по-антиимигрантски) и отказва всякакви политически съюзи.

Берлускони сега разправя наляво и надясно, че той е единствената гаранция срещу победа на Движение "5 звезди", която би разтревожила останалата част от Европа предвид редицата антиевропейски декларации на движението на Грило. Дори журналистът ветеран Еудженио Скалфари, яростен противник на Берлускони, каза, че би предпочел него пред победа на "5 звезди".

Но Берлускони може да се представи и като въздържащата сила в рамките на собствената си неясна дясноцентристка коалиция. Донякъде това става просто заради дълголетието му - всеки в Италия може да се съгласи, че той е познато лице. Но умереният му имидж иде и от сравнението му със собствените му партньори.

Най-динамичната и стряскаща фигура на италианската политика днес е Матео Салвини, лидерът на Северната лига. Салвини разшири до национален мащаб регионалисткото дотогава послание, с наблягане върху острата и крайна пропаганда срещу имиграцията. Това налучка тънката струна на много италианци, които са разочаровани, че страната им заради дългата си граница по средиземноморското крайбрежие поема главния удар от продължаващата миграционна криза, свързана със Сирия и Африка. Освен това неофашизмът,който никога не е изчезвал от страната след епохата на Мусолини, набира сила сред много италианци.

Ироничното е, че Берлускони сега има полза от сравняването му със засилването на неофашистите предвид факта, че той бе първият от традиционните следвоенни лидери, който ги реабилитира през 90-те г. Но бившият премиер, изглежда, правилно е пресметнал, че италианското общество ще забрави (или най-малкото ще прости) собствените му предишни позиции - от напрегнатите отношения с европейските лидери до флиртовете с ксенофобията - ако получи достатъчно на рой изображения по своите телевизори, показващи твърд ангажимент към противоположните позиции. Както обикновено, той отказа всякакви половинчати мерки - ако се кандидатира като еталон за добродетели и отговорност, защо да не прегръща животни пред телевизионните камери?

Берлускони винаги е разбирал естеството на политическите съюзи и за пореден път максимализира силите си с минимални усилия за предстоящите избори. Но трябва и да се внимава. Много малка е вероятността Берлускони някога отново да заеме премиерския пост или дори церемониалната президентска длъжност в Италия (държавният глава се избира веднъж на 7 години от парламента). характерът му е твърде тежък, за да се случи това отново, а той все още носи много личен и съдебен багаж.

Освен това макар коалицията на Берлускони да води в проучванията, новата избирателна система е създадена с цел два основни резултата.

Първо, тя почти със сигурност ще остави Движение "Пет звезди" извън властта. На него ще му трябва изключително силен резултат заради липсата на съюзници, за да спечели изборите, а Грило неведнъж заяви, че те няма да създават дори следизборни политически съюзи.

Вторият резултат е, че почти със сигурност никой няма да спечели изборите. Възможно е коалицията на Берлускони да победи, но много е малка вероятността да спечели достатъчно места, за да управлява сама.

Така е днес в Европа. Никой партия вече не печели убедително (вижте Германия и Великобритания). В Италия ще трябва да бъде измайсторен някакъв вид коалиция, вероятно с умерената Демократическа партия (която пострада след поредица от тежки разпадания). И докато медиите представят изборните резултати като победа на Берлускони, партията му има 17 на сто в проучванията - далеч от славните дни на 90-те г. или първото десетилетие на XXI век.

Ясно е също, че "умерената" позиция не е съвсем искрена. Берлускони винаги е умеел да маскира посланията си според настроенията на електората, откъдето идат поредицата от предизборни обещания в сегашната му програма за италианците, уморени от икономиите, приватизацията и орязванията. Ще може ли той да отправи нови послания? Разбира се, че не. Никога не го е правил. Но това няма значение. За Берлускони и голяма част от италианската политическа класа отдавна най-важното е да се вкопчиш във властта. Амбицията е властта заради самата власт. Поне в това отношение италианските политици показаха, че са изключително ефективни. 2018 г няма да бъде изключение.

----------

* Авторът е професор по съвременна италианска история в университета в Бристол. Коментарът е публикуван във "Форин полиси".

 

Политическата кариера на Силвио Берлускони винаги е била белязана от сюрреалистичното, но сега това е като че ли както никога преди. С наближаването на парламентарните избори в Италия на 4 март 81-годишният бивш премиер - човекът, който повече или по-малко изобрети модерния популизъм на Запад - сега се представя като перфектния умерен кандидат.

Той не е просто антипопулист, но и откровен проевропеец, не просто социално осъзнат либерал, но и любител на животните, прегръщащ агънца. И далеч от съвършенството - статут, който многократно му бе приписван преди - сега той е смятан за фаворит за спечелването на предстоящите избори в Италия.

Всичко това може да изглежда абсурдно за всекиго, който е проучвал политическата и бизнес кариерата на този човек през последните 25 години. Не написа ли той сценария с груб език срещу елита, който сега е следван от американския президент Доналд Тръмп? Силвио Берлускони създаде партия от нищото през 1994 г. и изгради серията от предизборните си кампании покрай предизвикващото нормите, постполитическо, антипартийно послание, свързано с личния му успех като бизнесмен и спортен предприемач, както и към гения му като телевизионна личност. Той проповядваше ниски данъци и по-малко държава, но също така лична харизма и сила.

Епохата на Берлускони, която разделяше италианците и объркваше чужденците от 1994 до 2011 г., бе всичко друго но не и умерена. Тя намери отражение в многото политически скандали и дела, заведени срещу его, с обвинения от корупция до секс с непълнолетни. (Произлезлите от това процеси в крайна сметка завършиха само с една окончателна присъда - да данъчни измами, през 2013 г.) Отражение имаше и в отношенията у с неговите колеги в Европа, които не харесаха икономическата му политика след финансовата криза от 2008 г. Когато Берлускони бе изметен през 2011 г. в разгара на кризата в еврозоната, повечето коментатори видяха ход, режисиран от Брюксел, със силна подкрепа на Париж и Берлин заради отказа му да се подчини безпрекословно на икономическите правила на ЕС.

Трансформацията на Берлускони е вероятно в известна степен конверсия на стари години към политическата коректност. Той може би най-накрая е изживял някои аспекти от своята дива и яростна персона. Но това е и поредното изражение на неговата стратегически проницателност. Някога той се облагодетелства, като се надсмиваше над елита на ЕС, но сега е полезно да го видят как ухажва еврократите в Брюксел. Берлускони се представя като въздържащата сила, тъй като е признал, че самата италианска политика се е променила.

През 90-те г. на ХХ век Берлускони заедно с регионалистката партия Северна лига бяха единствените истински популисти. Сега той е изпреварен от цери поредици нови антиполитически движения. Най-мощното от тях е Движение "5 звезди". Базирана в интернет група от (предимно) млади хора, които никога преди не са се занимавали с политика, оглавявано от бивш комик (Бепе Грило), Движение "5 звезди" яхна недволктвото, което много италианци изпитват от начина, по който ги управляват. Бързият успех на Движението доведе до превръщането му в най-голямата партия сред базирания в Италия електорат (без да се броят гласувалите в чужбина) на местните избори през 2011 г. и до смайващи победи на неизвестни кандидати във важни градове като Рома и Торино.

Движение "5 звезди" присвои популистките методи на Берлускони и модернизира тактиката му. Берлускони се възкачи на върха на властта като господар на телевизията, докато Движението смята интернет за основно средство да организиране на политиката. (Берлускони - или екипът му - едва сега започват да виждат потенциала на туитър, но никой не може да твърди, че той е най-естествената му медия) Движение "5 звезди" е и по-силно антиполитически, отколкото Беллускони някога е бил. То твърди, че не е нито ляво, нито дясно (макар посланията му да стават все по-антиимигрантски) и отказва всякакви политически съюзи.

Берлускони сега разправя наляво и надясно, че той е единствената гаранция срещу победа на Движение "5 звезди", която би разтревожила останалата част от Европа предвид редицата антиевропейски декларации на движението на Грило. Дори журналистът ветеран Еудженио Скалфари, яростен противник на Берлускони, каза, че би предпочел него пред победа на "5 звезди".

Но Берлускони може да се представи и като въздържащата сила в рамките на собствената си неясна дясноцентристка коалиция. Донякъде това става просто заради дълголетието му - всеки в Италия може да се съгласи, че той е познато лице. Но умереният му имидж иде и от сравнението му със собствените му партньори.

Най-динамичната и стряскаща фигура на италианската политика днес е Матео Салвини, лидерът на Северната лига. Салвини разшири до национален мащаб регионалисткото дотогава послание, с наблягане върху острата и крайна пропаганда срещу имиграцията. Това налучка тънката струна на много италианци, които са разочаровани, че страната им заради дългата си граница по средиземноморското крайбрежие поема главния удар от продължаващата миграционна криза, свързана със Сирия и Африка. Освен това неофашизмът,който никога не е изчезвал от страната след епохата на Мусолини, набира сила сред много италианци.

Ироничното е, че Берлускони сега има полза от сравняването му със засилването на неофашистите предвид факта, че той бе първият от традиционните следвоенни лидери, който ги реабилитира през 90-те г. Но бившият премиер, изглежда, правилно е пресметнал, че италианското общество ще забрави (или най-малкото ще прости) собствените му предишни позиции - от напрегнатите отношения с европейските лидери до флиртовете с ксенофобията - ако получи достатъчно на рой изображения по своите телевизори, показващи твърд ангажимент към противоположните позиции. Както обикновено, той отказа всякакви половинчати мерки - ако се кандидатира като еталон за добродетели и отговорност, защо да не прегръща животни пред телевизионните камери?

Берлускони винаги е разбирал естеството на политическите съюзи и за пореден път максимализира силите си с минимални усилия за предстоящите избори. Но трябва и да се внимава. Много малка е вероятността Берлускони някога отново да заеме премиерския пост или дори церемониалната президентска длъжност в Италия (държавният глава се избира веднъж на 7 години от парламента). характерът му е твърде тежък, за да се случи това отново, а той все още носи много личен и съдебен багаж.

Освен това макар коалицията на Берлускони да води в проучванията, новата избирателна система е създадена с цел два основни резултата.

Първо, тя почти със сигурност ще остави Движение "Пет звезди" извън властта. На него ще му трябва изключително силен резултат заради липсата на съюзници, за да спечели изборите, а Грило неведнъж заяви, че те няма да създават дори следизборни политически съюзи.

Вторият резултат е, че почти със сигурност никой няма да спечели изборите. Възможно е коалицията на Берлускони да победи, но много е малка вероятността да спечели достатъчно места, за да управлява сама.

Така е днес в Европа. Никой партия вече не печели убедително (вижте Германия и Великобритания). В Италия ще трябва да бъде измайсторен някакъв вид коалиция, вероятно с умерената Демократическа партия (която пострада след поредица от тежки разпадания). И докато медиите представят изборните резултати като победа на Берлускони, партията му има 17 на сто в проучванията - далеч от славните дни на 90-те г. или първото десетилетие на XXI век.

Ясно е също, че "умерената" позиция не е съвсем искрена. Берлускони винаги е умеел да маскира посланията си според настроенията на електората, откъдето идат поредицата от предизборни обещания в сегашната му програма за италианците, уморени от икономиите, приватизацията и орязванията. Ще може ли той да отправи нови послания? Разбира се, че не. Никога не го е правил. Но това няма значение. За Берлускони и голяма част от италианската политическа класа отдавна най-важното е да се вкопчиш във властта. Амбицията е властта заради самата власт. Поне в това отношение италианските политици показаха, че са изключително ефективни. 2018 г няма да бъде изключение.

----------

* Авторът е професор по съвременна италианска история в университета в Бристол. Коментарът е публикуван във "Форин полиси".

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията