Ad Config - Website header

 

Article_top

Този текст е дълъг, но не безцелно, а за да обясни защо по БНТ днес имаме аналитично предаване „Среден пръст” и липсва критика към безобразията на един вицепремиер.

Свободата и срамът взаимно се предполагат. Срам изпитва свободният човек, който сам отговаря за делата си. Затова и всяко освобождение е свързано с чувство на срам от предхождащата го несвобода. „Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови” e просвещенската укорителна констатация, с която Русо оповестява диалектиката между свободата и срама от несвободата в модерния свят.

Българското освобождение през 1989 г. също произведе съответна доза срам. Срам от това, че 45 години обществото е живяло като послушник на един доста примитивен и потиснически режим, зазубряло е идеологията му, оправдавало е и е съучаствало в престъпленията му. Тъй като освобождението дойде неочаквано и без подготовка, срамът също беше частичен и разколебан.

Но все пак този срам удържа повече от 20 години и спомогна за налагането на определени обществени, ако не табута, то поне норми. Една такава норма бе например забраната на политизацията на етнос и религия. „Голямата екскурзия” от 1989 г. на турските „изселници” е безспорно срамна история за един свободен народ – за индоктринирано, несвободно население тя може да мине и за нещо нормално.

По същите причини стана срамотно да се преследват и дискриминират хора за техните политически възгледи, раса, пол, сексуална ориентация и т.н. Тези норми бяха включени и в българската конституция и закони, а страната се присъедини към международни организации, които споделят същото чувство на срам. Срам от това да третираш другия (или себе си) като несвободен и неравен.

Двадесет години по-късно 

Срамът обаче излинява с времето. Източна Европа днес не е смачканият и унизен регион, който беше през 1989 г. Повечето от страните днес са членки на ЕС и по доходи са вече в доста високи категории. Регионът премина през поне двадесет години на сериозен икономически растеж. Днес Варшава, Прага и Будапеща са сравними с всеки един богат европейски град (без два-три мегаполиса като Лондон). Източна Европа има днес с какво да се гордее и самочувствието ѝ не е без основание.

Със самочувствието идва и желанието да се разделиш със срама от несвободата в миналото. Тази раздяла става по два начина – унгарско-полски и руски.  Унгарско-полският твърди, че истинското освобождение на региона не се е случило през 1989 г., а едва с „консервативната революция” на Орбан и Качински, която окончателно слага край на комунизма. Годините преди нея са половинчат преход, който само замества едни господари с други: СССР с Европа. Истинските освободители днес имат право да скъсат и с табутата, и с нормите, които този „половинчат” преход „наложи” на обществата им. Затова днешните революционери няма защо да се срамуват от несвободата на комунизма – те са тези, които окончателно го погребват и се освобождават от неговата сянка.

Иронията е в това, че диалектиката на срам и свобода е желязна. Поради което „новите освободители” заместват срама от комунизма със срам от измислени робства като „прехода” или „диктата” на ЕС. Нов срам за стар. Фалшив за истински.

Руският вариант е по-прост. Според президента Путин Русия просто няма от какво да се срамува. Сталин е най-великият лидер (според руснаците като цяло) и е естествено продължение на православната царистка традиция. Времената са били тогава такива, а иначе синтезът между власт и народ си е винаги един и същ.

Проблемът с руското решение е, че когато срамът изчезне, с него си заминава и свободата. Фалшивият срам може да доведе също до подобен резултат, но в по-лека форма.

А в България?

Ние се лутаме между двата горепосочени варианта. БСП разви хроничен дефицит на срам от несвободата (в стил „Какво ни отне демокрацията”) и затова естествено и по традиция предпочита руското решение.  „Атака“ и националистите пък са по-близо до унгарско-полското.

Бойко Борисов както винаги е балансьор и се колебае между имперсонализации на Тодор Живков и Виктор Орбан. Задачата му става още по-сложна заради стремежа му да поддържа и „европейски” образ (особено за председателството). Това означава, че върху Живков и Орбан се наслагва и силуетът на Ангела Меркел. Макар и изглеждащи невъзможни, тези етюди са всъщност учудващо сполучливи.

Така или иначе хибридният български вариант също като другите два релативизира срама от несвободата и подменя истинския с фалшив срам от илюзорни „заробвания” – от ЕС и САЩ. Резултатът е ескалация на безсрамието, която се вижда почти навсякъде. Вече е напълно в реда на нещата:

– да обиждаш хората за раса, пол, сексуална ориентация – на „ирански трансджендъри” например;

– да твърдиш, че човешките права са заговор срещу отечеството;

– да си бил в ДС;

– да твърдиш, че европейците са гейове и розови пудели;

– да основаваш патриотична партия, защото си бил в ДС и си бранил интересите на отечеството;

– да смяташ, че идеологията за равенство между половете е преувеличена измислица и е вредна;

– да твърдиш, че ЕС и СССР са едно и също;

– да показваш среден пръст по БНТ;

– да се снимаш с букет пред паметника на Тодор Живков;

– да буташ възрастна жена на границата, защото е туркиня;

– да обиждаш жена на средна възраст неясно защо, но може би защото е депутат от Европейския парламент и е хомосексуална;

– да твърдиш убедено, че опозиционерите са по принцип и в частност обратни;

– да твърдиш същото само с намеци и т.н. и т.н.

Всичко това минава за борба с „политическата коректност” и определено има освобождаващ ефект върху много хора. Това, което се освобождава, не е много лицеприятно, но самото освобождение е факт. Пък било то и освобождение само като облекчение.

Съучастието на медиите

Ако следи мнозинството от българските медии, човек ще остане с впечатлението, че в обществото тече перманентна вакханалия с елементи от Содом и Гомор. „Страшна катастрофа”, „Манекенка с кожна болест”, „Скандал в ефир за джендъри”, „Андрей Еди Кой Си взе важното решение за красавицата Еди Коя Си”, „Грантовите медии сами се разкриха”, „Заклаха българка в Холандия”… Това е бърз преглед през водещите новини за деня на оборотна т.нар. медия. Интересното е, че в този поток политически и неполитически новини се сливат и накрая човек се загубва в това кой какво съдбоносно решение е взел, дали ще се жени или просто е хванал кожна болест.

Наглед всичко това е невинно и е само хватка за привличане на внимание. Общото впечатление, което се създава обаче, е на пълен разгул и морален упадък – силикони, секс, някой прекарва другия, някой пък сам се прекарал (като въпросните „грантови медии”).

Посланието на тази журналистическа вакханалия е едно и много ясно – хората, оставени на самите себе си, са безсрамни мръсници, които само гледат как да ударят кьоравото – финансово или плътски. Тези медии всъщност плачат за Спасител, за някой който да избави крехките и корумпируеми индивиди от залитането им в грях.

Вече сигурно се досетихте и кой е този спасител. ТОЙ е този, който остава чист над потока, когото снимат само пред камината с внучето, и на когото не смеят да се набъркат в личния живот.

Той е ВЛАСТТА, Великият Инквизитор, Командора.

Медийното безсрамие в този смисъл е структурно – то подготвя почвата за контрол над медиите и за забрана за критика на властта в тях. Нужна е силна ръка, която да спре разгула, защото хората не могат да не злоупотребят със свободата си. Те се опиват от нея и пропадат морално всекидневно.

В Русия тази диалектика на медиен разгул и медиен контрол е много ясна. Властта институционално е имунизирана срещу медиен разгул: ако някой пише срещу нея –  спира да пише или по-лошо. Срещу противниците на властта обаче може. И у нас властта се опитва да се издига над разгула като просто овладява медиите една след друга – къде с договорки, къде с политически назначения, къде с покупко-продажба с неизвестен (първоначално) собственик.

Дон Жуан и Командора

Моцарт поставя гениалната си опера „Дон Жуан” в Прага две години преди избухването на Френската революция. В нея е заложено предчувствието на ужаса от загубата на свободата, от идването на Командора, който повлича фриволния и безотговорен либертин в ада.

Вглеждайки се в историята след това, предчувствието поне в началото се оказва вярно – революционната република се изражда в якобинска диктатура, а после в автократична империя. И все пак обаче, както в операта, така и в историята Дон Жуан излиза краен победител. Той е този, който спечелва и разбиране, и симпатия, и съчувствие.  За разлика от него днес Командорите нямат добра слава, както и Великите Инквизитори.

Това, което остава валидно от времето на Моцарт, е механиката на социален контрол обаче. Ако успеете да убедите едно общество, че то е било завзето от безотговорни либертини (дон жуановци), ще стане лесно да му назначите Командор.

Съвременна България прилича малко на фарсова версия на финала на "Дон Жуан". Медиите непрекъснато изброявят всички 1003 фриволности и похождения на героя, хор от интелектуалци-апокалиптици им приглася и размахва Истанбулската конвенция с намек, че цялата работа ще завърши в ада. И всички са в очакване на идването на Командора, който да възстанови изконните български ценности.

Докато плачат за измислен Командор, загубили срам за това, че все пак са възрастни и могат сами да управляват и себе си, и държавата си, хората губят свободата си.   

Защото няма свобода без срам от несвободата.

Текстът е публикуван в Портал Култура

 

Този текст е дълъг, но не безцелно, а за да обясни защо по БНТ днес имаме аналитично предаване „Среден пръст” и липсва критика към безобразията на един вицепремиер.

Свободата и срамът взаимно се предполагат. Срам изпитва свободният човек, който сам отговаря за делата си. Затова и всяко освобождение е свързано с чувство на срам от предхождащата го несвобода. „Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови” e просвещенската укорителна констатация, с която Русо оповестява диалектиката между свободата и срама от несвободата в модерния свят.

Българското освобождение през 1989 г. също произведе съответна доза срам. Срам от това, че 45 години обществото е живяло като послушник на един доста примитивен и потиснически режим, зазубряло е идеологията му, оправдавало е и е съучаствало в престъпленията му. Тъй като освобождението дойде неочаквано и без подготовка, срамът също беше частичен и разколебан.

Но все пак този срам удържа повече от 20 години и спомогна за налагането на определени обществени, ако не табута, то поне норми. Една такава норма бе например забраната на политизацията на етнос и религия. „Голямата екскурзия” от 1989 г. на турските „изселници” е безспорно срамна история за един свободен народ – за индоктринирано, несвободно население тя може да мине и за нещо нормално.

По същите причини стана срамотно да се преследват и дискриминират хора за техните политически възгледи, раса, пол, сексуална ориентация и т.н. Тези норми бяха включени и в българската конституция и закони, а страната се присъедини към международни организации, които споделят същото чувство на срам. Срам от това да третираш другия (или себе си) като несвободен и неравен.

Двадесет години по-късно 

Срамът обаче излинява с времето. Източна Европа днес не е смачканият и унизен регион, който беше през 1989 г. Повечето от страните днес са членки на ЕС и по доходи са вече в доста високи категории. Регионът премина през поне двадесет години на сериозен икономически растеж. Днес Варшава, Прага и Будапеща са сравними с всеки един богат европейски град (без два-три мегаполиса като Лондон). Източна Европа има днес с какво да се гордее и самочувствието ѝ не е без основание.

Със самочувствието идва и желанието да се разделиш със срама от несвободата в миналото. Тази раздяла става по два начина – унгарско-полски и руски.  Унгарско-полският твърди, че истинското освобождение на региона не се е случило през 1989 г., а едва с „консервативната революция” на Орбан и Качински, която окончателно слага край на комунизма. Годините преди нея са половинчат преход, който само замества едни господари с други: СССР с Европа. Истинските освободители днес имат право да скъсат и с табутата, и с нормите, които този „половинчат” преход „наложи” на обществата им. Затова днешните революционери няма защо да се срамуват от несвободата на комунизма – те са тези, които окончателно го погребват и се освобождават от неговата сянка.

Иронията е в това, че диалектиката на срам и свобода е желязна. Поради което „новите освободители” заместват срама от комунизма със срам от измислени робства като „прехода” или „диктата” на ЕС. Нов срам за стар. Фалшив за истински.

Руският вариант е по-прост. Според президента Путин Русия просто няма от какво да се срамува. Сталин е най-великият лидер (според руснаците като цяло) и е естествено продължение на православната царистка традиция. Времената са били тогава такива, а иначе синтезът между власт и народ си е винаги един и същ.

Проблемът с руското решение е, че когато срамът изчезне, с него си заминава и свободата. Фалшивият срам може да доведе също до подобен резултат, но в по-лека форма.

А в България?

Ние се лутаме между двата горепосочени варианта. БСП разви хроничен дефицит на срам от несвободата (в стил „Какво ни отне демокрацията”) и затова естествено и по традиция предпочита руското решение.  „Атака“ и националистите пък са по-близо до унгарско-полското.

Бойко Борисов както винаги е балансьор и се колебае между имперсонализации на Тодор Живков и Виктор Орбан. Задачата му става още по-сложна заради стремежа му да поддържа и „европейски” образ (особено за председателството). Това означава, че върху Живков и Орбан се наслагва и силуетът на Ангела Меркел. Макар и изглеждащи невъзможни, тези етюди са всъщност учудващо сполучливи.

Така или иначе хибридният български вариант също като другите два релативизира срама от несвободата и подменя истинския с фалшив срам от илюзорни „заробвания” – от ЕС и САЩ. Резултатът е ескалация на безсрамието, която се вижда почти навсякъде. Вече е напълно в реда на нещата:

– да обиждаш хората за раса, пол, сексуална ориентация – на „ирански трансджендъри” например;

– да твърдиш, че човешките права са заговор срещу отечеството;

– да си бил в ДС;

– да твърдиш, че европейците са гейове и розови пудели;

– да основаваш патриотична партия, защото си бил в ДС и си бранил интересите на отечеството;

– да смяташ, че идеологията за равенство между половете е преувеличена измислица и е вредна;

– да твърдиш, че ЕС и СССР са едно и също;

– да показваш среден пръст по БНТ;

– да се снимаш с букет пред паметника на Тодор Живков;

– да буташ възрастна жена на границата, защото е туркиня;

– да обиждаш жена на средна възраст неясно защо, но може би защото е депутат от Европейския парламент и е хомосексуална;

– да твърдиш убедено, че опозиционерите са по принцип и в частност обратни;

– да твърдиш същото само с намеци и т.н. и т.н.

Всичко това минава за борба с „политическата коректност” и определено има освобождаващ ефект върху много хора. Това, което се освобождава, не е много лицеприятно, но самото освобождение е факт. Пък било то и освобождение само като облекчение.

Съучастието на медиите

Ако следи мнозинството от българските медии, човек ще остане с впечатлението, че в обществото тече перманентна вакханалия с елементи от Содом и Гомор. „Страшна катастрофа”, „Манекенка с кожна болест”, „Скандал в ефир за джендъри”, „Андрей Еди Кой Си взе важното решение за красавицата Еди Коя Си”, „Грантовите медии сами се разкриха”, „Заклаха българка в Холандия”… Това е бърз преглед през водещите новини за деня на оборотна т.нар. медия. Интересното е, че в този поток политически и неполитически новини се сливат и накрая човек се загубва в това кой какво съдбоносно решение е взел, дали ще се жени или просто е хванал кожна болест.

Наглед всичко това е невинно и е само хватка за привличане на внимание. Общото впечатление, което се създава обаче, е на пълен разгул и морален упадък – силикони, секс, някой прекарва другия, някой пък сам се прекарал (като въпросните „грантови медии”).

Посланието на тази журналистическа вакханалия е едно и много ясно – хората, оставени на самите себе си, са безсрамни мръсници, които само гледат как да ударят кьоравото – финансово или плътски. Тези медии всъщност плачат за Спасител, за някой който да избави крехките и корумпируеми индивиди от залитането им в грях.

Вече сигурно се досетихте и кой е този спасител. ТОЙ е този, който остава чист над потока, когото снимат само пред камината с внучето, и на когото не смеят да се набъркат в личния живот.

Той е ВЛАСТТА, Великият Инквизитор, Командора.

Медийното безсрамие в този смисъл е структурно – то подготвя почвата за контрол над медиите и за забрана за критика на властта в тях. Нужна е силна ръка, която да спре разгула, защото хората не могат да не злоупотребят със свободата си. Те се опиват от нея и пропадат морално всекидневно.

В Русия тази диалектика на медиен разгул и медиен контрол е много ясна. Властта институционално е имунизирана срещу медиен разгул: ако някой пише срещу нея –  спира да пише или по-лошо. Срещу противниците на властта обаче може. И у нас властта се опитва да се издига над разгула като просто овладява медиите една след друга – къде с договорки, къде с политически назначения, къде с покупко-продажба с неизвестен (първоначално) собственик.

Дон Жуан и Командора

Моцарт поставя гениалната си опера „Дон Жуан” в Прага две години преди избухването на Френската революция. В нея е заложено предчувствието на ужаса от загубата на свободата, от идването на Командора, който повлича фриволния и безотговорен либертин в ада.

Вглеждайки се в историята след това, предчувствието поне в началото се оказва вярно – революционната република се изражда в якобинска диктатура, а после в автократична империя. И все пак обаче, както в операта, така и в историята Дон Жуан излиза краен победител. Той е този, който спечелва и разбиране, и симпатия, и съчувствие.  За разлика от него днес Командорите нямат добра слава, както и Великите Инквизитори.

Това, което остава валидно от времето на Моцарт, е механиката на социален контрол обаче. Ако успеете да убедите едно общество, че то е било завзето от безотговорни либертини (дон жуановци), ще стане лесно да му назначите Командор.

Съвременна България прилича малко на фарсова версия на финала на "Дон Жуан". Медиите непрекъснато изброявят всички 1003 фриволности и похождения на героя, хор от интелектуалци-апокалиптици им приглася и размахва Истанбулската конвенция с намек, че цялата работа ще завърши в ада. И всички са в очакване на идването на Командора, който да възстанови изконните български ценности.

Докато плачат за измислен Командор, загубили срам за това, че все пак са възрастни и могат сами да управляват и себе си, и държавата си, хората губят свободата си.   

Защото няма свобода без срам от несвободата.

Текстът е публикуван в Портал Култура

Коментари

kate pate's picture
kate pate
kate pate4

:-)

Даниелчо, а ти къде беше когато в сутрешен блок на национална телевизия лидера на най-автентичната дясна партия нарече премиера на република България - Бай Хуй.

Що тогава не беше възмутен и огорчен, м?
Buba Mara's picture
Buba Mara
bubamara

Тази част от паметта му е

Тази част от паметта му е завряна на сълбоко и злачно място - в джендъра, та затуй.
:)'s picture
:)
:)

Право да седим

Не биваше така; трябваше да го похвали "голем си пидал", "голем си тупан". Аре марш в кофите да събираш фасовете.

Г-н Смилов и другата демократична общественост,

която не спря да риве за тоя среден пръст, ще коментира ли "доброто възпитание" на медиите, които публикуват ей такива неща по ей такива теми?

https://s9.postimg.org/xovx5pr1b/clubz-.jpg

Не, разбира се. Защото гредата в нашето око ни пречи много по-малко от сламката в чуждото.

Моля ти се, кажи, че това е монтаж.

???

Не е, редакторска простотия е.

Пуснаха първо вчера и около 2-3 часа след това го смениха тихомълком със снимка на самолета от Википедията.

Аз с монтажи не се занимавам и нямаше да го препостна, ако не беше лицемерния редакционен вой по темата за Кошлуков.

Че то е хиляди пъти

по-гнусно от всяка псувня.
Срам!

Простащинка е, да, но се случва, особено в

големи екипи ;)

По-неприятна е липсата на извинение за нея, на фона на продължителния рев за Кошлуков.

Типично по ганьовски, ако мине - мине, ако не, "и да има нещо, няма нищо".

Абе, Емил или за възпитанието.

Само не съм съгласна с "простащинка"

Да накърниш нечии чувства, колкото и да е силно, не може да се сравнява с тази мерзка подигравка със смъртта на десетки хора.
Възмутително!

Уважаеми господине,

Уважаеми господине,
Става дума за техническа грешка, за която отново се извиняваме. За съжаление и хората, и техниката правят грешки. Никой никога от екипа на Клуб Z не би си помислил или позволил да се подиграва с болката, страданието или смъртта.

Жалки сте, колкото сте предсказуеми.

Първо, това с "техническата грешка" е точно както предсказах по-горе, "извинение" по ганювски от типа "и да има нещо, няма нищо".

Второ, за отмъщение, че показах, че сте същото качество хора, като тези, по които плюете, сте ми изтрили акаунта, естествено без да съм нарушавал т.нар. "условия за ползване".

Ебал съм ви путката майчина, жалки проститутки.

И на тебе, и на оная курва Джамджиева, която стана журналистка покрай това, че си продаде задника на доносник.

Говна редки.
sokrat41's picture
sokrat41
sokrat41

Фамозен компилатор на

Фамозен компилатор на безсемантична и спекулативна фразеология.... Пълна загадка е как такова семейство получава големи пари за своята пълна безполезност...
Инспектор Стрезов's picture
Инспектор Стрезов
Инспектор Стрезов

Точен, както винаги!

И разбира се ГЕРБерската талибания, скача да брани вожда, макар да усеща че лайната, в които затъна държавата са до устите им. Нещастни, болни душици.
Gotse Delchev's picture
Gotse Delchev
Gotse Delchev

Безсрамие без граници!

Статията на г-н Даниел Смилов е правдив анализ на българската действителност, същински
бисер сред смърдящата атмосфера на държавата, която в момента председателства, по-точно предава, Европа. Безсрамието е толкова всеобхватно и гъсто, че никой не се изчервява, дори когато ачик предава българските национални интереси на двете „роднински” империи. За мен и моите приятели Големият въпрос е: кой има полза България да бъде държава с трупни петна, Кошлуков само да се извини, без да му се отреже средния пръст и без да бъде изгонен от Главната ТВ? Всеки, който иска да чуе верния отговор на този въпрос, да мине на пръсти в потайно време покрай граф Игнатиев, покрай стърчащия пред българското НС , а не пред руското, цар Александър ІІ, покрай ТПаметника на Съветската армия този на Тодор Живков в Правец, и ще чуе доволно, радостно хихикане. Няма нужда да задавате подобен въпрос на първите хора в държавата – Премиер, Президент, Патриарх и Светия му Синод, Главния прокурор. Щом те не предприемат нищо, за да променят пейзажа и намалят или изкоренят безсрамието, значи са предоволни от сегашна България, ЧЛЕН на ЕС и НАТО, но икономически оплетена в руските мрежи. Директивите за разлагаща се България основно са зададени от Кремъл. Намерени са и точните изпълнители, одобрени и с гласовете на уплашения и със силно изпилена с руска и отчасти и с турска пила идентичност български избирател. С уплашен народ, със страхлив Премиер, който и сега избяга от тежките вътрешните български проблеми и се затича да оправя Западните Балкани, Европа и света, който се зарежда с енергия при руския посланик и активно подпиран от руския атом, България ще продължава да е дрипава и да
изпълнява руското задание да генерира ускорено евроскептицизъм.

Ако при следващите избори българите пак гласуват Бай Нищо да води племето, означава, че българите сами харизват китната си Родина на изостаналите руси, чиито мераци да се настанят в българското землище датират още от времето на княз Светослав /945-972/, който опустошава два пъти България, превзема с войските си Велики Преслав, за да го направи руска столица, временна, защото мечтае след ликвидацията на Дунавска България да изгони византийците от Цариград и да го превърне в постоянен руски престолен град. Е, възмездието го настига, България, макар и временно, за не малко години, се отърва от силен и коварен враг. Дано Бог и сега ни помогне да изгоним безсрамието и да опазим Родината си!

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета