Ad Config - Website header

 

Article_top

„Петдсет нюанса освободени“ тръгва по кината с обичайните критически отзиви, позиционирани масово в отрицателния край на спектъра и вариращи от смутено неодобрение, до откровен присмех. Общата оценка на специалистите в сайта „Метакритик“ е 32 по 100-балната система, а одобрението в „Rotten Tomatoes“ e само 11%.

Ревюто в „Индипендънт“ е озаглавено „Много банален и тъп трети филм“, британският „Телеграф“ пише, че едно от „най-емоционалните изпълнения във филма е на продуктово позиционирания нов модел „Ауди“, но ние избрахме да ви предложим ревюто, публикувано в „Гардиън“ – защото неговият автор, Бенджамин Лий, все пак е успял да намери и няколко положителни думи (но те не са отнасят за филма).

И така, след три филма, пълни с плющене на камшици и дрънкане на белезници, приспивната лъскава доминантна/подчинена драматична трилогия „Петдесет нюанса“ стига до края си, или както оживено ни намига маркетинговата кампания – до своята кулминация. От последната глава очаквахме да разберем ще продължат ли двамата привлекателни, но вече подписали се герои да правят умерено извратен секс?

Феноменалният успех на марката (първите два филма са събрали общо 950 млн. долара в световния боксофис) продължава да очарова онези, които не са прочели книгите, тъй като единствената истинска драма е дали енергичният красавец Крисчън Грей и неговата миловидна секс робиня ще продължат да го правят или не.

Първите два филма граничеха с мрачния свят на еротичния трилър, но все пак отказваха да се впуснат в някои от смъртоносните заговори, които обикновено вървят с жанра. В центъра им имаше учудващо празно пространство и дори очакваният еротизъм досега бе до голяма степен ограничен. Но когато вече краят му се вижда, доставя ли „Петдесет нюанса освободени“ опасността, секса и опасния секс, които всички очакваме?

Отговорът е едно немощно и предсказуемо „не“.

След лишения от събития втори филм, Анастейша (Дакота Джонсън) не би могла да бъде по-щастлива, живеейки в изтънчената компания на щастливо пошляпващия я Крисчън (Джейми Дорнън). Двамата се женят, но меденият им месец е прекъснат, когато лице от миналото на Ана се завръща, за да предизвика бъркотия. Крисчън ще опита да гарантира нейната безопасност, като същевременно трябва да намери начин да задържи нарастващата ѝ независимост в рамките на строго дисциплинираната им връзка.

Всяка плаха надежда, че най-доброто, или поне най-малко лошото, е било запазено за накрая, бързо се обезсмисля от началните сцени, толкова предупредително банални, че изглеждат като пародия. Целият емоционалният ритъм на първите 15 минути е продиктуван само от материалистични открития (О, Боже, той има свой собствен самолет! О, Боже, той има своя собствена яхта! О, Боже, той има свой собствен готвач!). Изглежда Крисчън се отнася с нея като с победител в състезание за лица, страдащи от нарушение на дефицита на внимание, изненадвайки я с богатството си в опит да я задържи, а може би и да ни забавлява. Това е абсолютно безполезно лайфстайл порно, толкова лишено от персоналност, че може да бъде показвано без звук в хотелско фоайе. В него постепенно и неминуемо навлизат сцени със софотпорно, но толкова софт и така скучни, че почти се усеща как всеки път, когато двамата герои се съблекат, зрителите въздъхват. Сексът определено изглежда повече от обичайното, но всичко е толкова комфортно и добре осветено, сякаш е режисирано от човек, който никога не е правил секс.

Сценарият, написан от Нийл Ленард, бившия съпруг на Е Л Джеймс, ни показва мъж на средна възраст, който си представя как разговарят не само младите влюбени двойки, но и младите жени помежду си. Няма никаква специфичност в никоя от скучните сцени с Ана и нейните приятели или колежки („Как си? Искаш ли лате?“). Ленард използва това, което е научил за жените от рекламите (те обичат шопинг, коктейли и вана с пяна). Диалогът просто съществува. Неговата цел е само бавно да придвижва лекия като перце сюжет, вместо да осигури някаква дълбочина или хумор във взаимодействията.

В моментите, в които няма скучен секс, има няколко опита да се добави малко от съспенса, характерен за трилърите, но те остават на нивото на следобеден сапунен сериал. Тук няма нито една истинска опасност, истинска емоция или каквото и да истинско – сякаш никой не се е сетил да добави цвят, живот или дори една тръпка страст.

Както обикновено, задачата да направи филма поне малко гледаем, ако това въобще е възможно, е изцяло в ръцете на Дакота Джонсън. Тя показва завладяващо присъствие, пробвайки да съживи с чара си безжизнените думи – но е задушена от всмукващия енергия водовъртеж от нищожност на Джейми Дорнан. Той може и повече (както се видя в сериала The Fall („Падението“) – при това си го знае и отегчението му е очевидно във всяка сцена. В третата част техните отношения биха могли потенциално да бъдат интересни. Как една двойка, основала първоначалната си връзка на доминантно-подчинена динамика, съществува в рамките на брака? Но филмът не проявява никакъв интерес да изследва този психологически аспект – и вместо това предлага повърхностно доказателство, че той ѝ дава власт (оставя я да шофира колата му в една сцена).

Докато филмите от трилогията са забележителни със скучната си тъпота, струва си да се признае и аплодира значението на сагата „Петдесет нюанса“. Филмовите поредици, колкото и широко разпространени да са, все още са предимно мъжки и супергеройски, а в този смисъл „Петдесет нюанса“ предлага нещо свежо и важно поне на бизнес ниво, като трилогия с женска романтична драма, третирана като киносъбитие със завидни резултати в боксофиса. Тя ще има – или по-скоро би трябвало да има – сериозен ефект в Холивуд, по-голям отколкото всеки друг не-марвълски филм може да разчита. Но е срамно, че за да стигнем дотук, трябваше да издържим тези безсмислени, безсюжетни, лишени от истински чувства филми.

„Петдесет нюанса освободени“ вече е по българските екрани.

Материалът е публикуван в "Гардиън".

"Площад Славейков"

 

„Петдсет нюанса освободени“ тръгва по кината с обичайните критически отзиви, позиционирани масово в отрицателния край на спектъра и вариращи от смутено неодобрение, до откровен присмех. Общата оценка на специалистите в сайта „Метакритик“ е 32 по 100-балната система, а одобрението в „Rotten Tomatoes“ e само 11%.

Ревюто в „Индипендънт“ е озаглавено „Много банален и тъп трети филм“, британският „Телеграф“ пише, че едно от „най-емоционалните изпълнения във филма е на продуктово позиционирания нов модел „Ауди“, но ние избрахме да ви предложим ревюто, публикувано в „Гардиън“ – защото неговият автор, Бенджамин Лий, все пак е успял да намери и няколко положителни думи (но те не са отнасят за филма).

И така, след три филма, пълни с плющене на камшици и дрънкане на белезници, приспивната лъскава доминантна/подчинена драматична трилогия „Петдесет нюанса“ стига до края си, или както оживено ни намига маркетинговата кампания – до своята кулминация. От последната глава очаквахме да разберем ще продължат ли двамата привлекателни, но вече подписали се герои да правят умерено извратен секс?

Феноменалният успех на марката (първите два филма са събрали общо 950 млн. долара в световния боксофис) продължава да очарова онези, които не са прочели книгите, тъй като единствената истинска драма е дали енергичният красавец Крисчън Грей и неговата миловидна секс робиня ще продължат да го правят или не.

Първите два филма граничеха с мрачния свят на еротичния трилър, но все пак отказваха да се впуснат в някои от смъртоносните заговори, които обикновено вървят с жанра. В центъра им имаше учудващо празно пространство и дори очакваният еротизъм досега бе до голяма степен ограничен. Но когато вече краят му се вижда, доставя ли „Петдесет нюанса освободени“ опасността, секса и опасния секс, които всички очакваме?

Отговорът е едно немощно и предсказуемо „не“.

След лишения от събития втори филм, Анастейша (Дакота Джонсън) не би могла да бъде по-щастлива, живеейки в изтънчената компания на щастливо пошляпващия я Крисчън (Джейми Дорнън). Двамата се женят, но меденият им месец е прекъснат, когато лице от миналото на Ана се завръща, за да предизвика бъркотия. Крисчън ще опита да гарантира нейната безопасност, като същевременно трябва да намери начин да задържи нарастващата ѝ независимост в рамките на строго дисциплинираната им връзка.

Всяка плаха надежда, че най-доброто, или поне най-малко лошото, е било запазено за накрая, бързо се обезсмисля от началните сцени, толкова предупредително банални, че изглеждат като пародия. Целият емоционалният ритъм на първите 15 минути е продиктуван само от материалистични открития (О, Боже, той има свой собствен самолет! О, Боже, той има своя собствена яхта! О, Боже, той има свой собствен готвач!). Изглежда Крисчън се отнася с нея като с победител в състезание за лица, страдащи от нарушение на дефицита на внимание, изненадвайки я с богатството си в опит да я задържи, а може би и да ни забавлява. Това е абсолютно безполезно лайфстайл порно, толкова лишено от персоналност, че може да бъде показвано без звук в хотелско фоайе. В него постепенно и неминуемо навлизат сцени със софотпорно, но толкова софт и така скучни, че почти се усеща как всеки път, когато двамата герои се съблекат, зрителите въздъхват. Сексът определено изглежда повече от обичайното, но всичко е толкова комфортно и добре осветено, сякаш е режисирано от човек, който никога не е правил секс.

Сценарият, написан от Нийл Ленард, бившия съпруг на Е Л Джеймс, ни показва мъж на средна възраст, който си представя как разговарят не само младите влюбени двойки, но и младите жени помежду си. Няма никаква специфичност в никоя от скучните сцени с Ана и нейните приятели или колежки („Как си? Искаш ли лате?“). Ленард използва това, което е научил за жените от рекламите (те обичат шопинг, коктейли и вана с пяна). Диалогът просто съществува. Неговата цел е само бавно да придвижва лекия като перце сюжет, вместо да осигури някаква дълбочина или хумор във взаимодействията.

В моментите, в които няма скучен секс, има няколко опита да се добави малко от съспенса, характерен за трилърите, но те остават на нивото на следобеден сапунен сериал. Тук няма нито една истинска опасност, истинска емоция или каквото и да истинско – сякаш никой не се е сетил да добави цвят, живот или дори една тръпка страст.

Както обикновено, задачата да направи филма поне малко гледаем, ако това въобще е възможно, е изцяло в ръцете на Дакота Джонсън. Тя показва завладяващо присъствие, пробвайки да съживи с чара си безжизнените думи – но е задушена от всмукващия енергия водовъртеж от нищожност на Джейми Дорнан. Той може и повече (както се видя в сериала The Fall („Падението“) – при това си го знае и отегчението му е очевидно във всяка сцена. В третата част техните отношения биха могли потенциално да бъдат интересни. Как една двойка, основала първоначалната си връзка на доминантно-подчинена динамика, съществува в рамките на брака? Но филмът не проявява никакъв интерес да изследва този психологически аспект – и вместо това предлага повърхностно доказателство, че той ѝ дава власт (оставя я да шофира колата му в една сцена).

Докато филмите от трилогията са забележителни със скучната си тъпота, струва си да се признае и аплодира значението на сагата „Петдесет нюанса“. Филмовите поредици, колкото и широко разпространени да са, все още са предимно мъжки и супергеройски, а в този смисъл „Петдесет нюанса“ предлага нещо свежо и важно поне на бизнес ниво, като трилогия с женска романтична драма, третирана като киносъбитие със завидни резултати в боксофиса. Тя ще има – или по-скоро би трябвало да има – сериозен ефект в Холивуд, по-голям отколкото всеки друг не-марвълски филм може да разчита. Но е срамно, че за да стигнем дотук, трябваше да издържим тези безсмислени, безсюжетни, лишени от истински чувства филми.

„Петдесет нюанса освободени“ вече е по българските екрани.

Материалът е публикуван в "Гардиън".

"Площад Славейков"

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Трябва ли България да приеме еврото?