Ad Config - Website header

 

Article_top

"София казва "НЕ" на словото на омразата и екстремизма" - това е темата на международния форум, който ще се проведе на 15 февруари в Аулата на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Учени, граждански активисти и политици ще споделят опит в противодействието на тези проблеми. Повод за целодневната конференция, организирана от сдружението за човешки права "Маргиналия" с партньорството на Столична община, е българското европредседателство. 

Във връзка с конференцията потърсихме културолога проф. Ивайло Дичев, който ще участва като представител на академичния свят по тема "Колко радикализъм може да понесе демокрацията".

 

Проф. Дичев, "език на омразата" е фразата, която чуваме най-често във връзка с радикализма. Защо именно езикът е най-ясният индикатор за развиването на крайните идеологии?

Защото това е най-видимата част от радикализма. Чуваме ги как говорят. Най-видимият пример е Доналд Тръмп - лидерът на свободния свят, който почна да се държи като филипинеца Дуерте. Това е огромен проблем. Мисля, че част от радикализирането е това, което се случва в Близкия изток, джихадистите. У нас пък имахме една вълна от самозапалвания - 30 души се запалиха 2013 г. Има нещо в съвременната култура, което тласка хората към много крайни решения. Най-малкото нещо е, че ще наречеш противниците си хлебарки, Тръмп пък обяснява, че ще вкара Хилъри Клинтън в затвора - това вече е ежедневие.

Една от темите, по които ще говорите на конференцията, е как точно политиците консумират езика на омразата. Ще обясните ли този процес?

Първо, това е свързано с новата медийна среда. Пазарът е все по-широк, все повече канали. Важна е икономиката на вниманието - трябва да го привлечеш. Когато аз бях млад, основното нещо беше да минеш през цензурата. Сега всеки може да каже каквото си иска. Най-лесният начин да кажеш нещо уникално, нещо видно, е то да е нещо скандално. Всеки един от туитовете на Тръмп произвежда реакция. Същото е с Джамбазки тук, с Валери Симеонов.

Тази икономика на вниманието е много опасно нещо, защото дозата трябва да се увеличава. Първо казваш, че циганите са скотове. После трябва да кажеш нещо повече, защото хората свикват, банализира се. Радикализацията затова винаги върви нагоре, ескалира.

А възможно ли е да се контролира тази ескалация?

Има някакво осъзнаване - ето, Зукърбърг взима мерки във Фейсбук. Днес слушах Мария Габриел, която е събрала някакъв екип срещу фалшивите новини. Има някаква реакция, но дали можем да го овладеем - не знам.

Друго нещо е чистото изчерпване на политическите идеи - кое е ляво, кое е дясно. Гражданите имат едно усещане, че няма мърдане. Някоя държава иска нещо да промени в законите, веднага някой е против, натиска те международната общност. Това, което става сега, е един реванш от политиците, те се връщат с някакви "нови" идеи, търсят начин да си намерят отново място на сцената.

Говорим за език на омразата на глобалната сцена - имаме ли данни къде езикът на омразата е най-разпространен? Може ли да се направи някакъв вид анализ дали някои езици или култури предразполагат към език на омразата? Българите хейтъри ли са по природа?

Преди време правихме едно изследване на клипчетата в YouTube по политическата тематика. Оказа се, че над 90% от тях са негативни - осмиващи, подкопаващи авторитета на политиците. Хейтът е по-мощен от позитивното. 

Другото нещо, за което си дадохме сметка като интервюирахме някои хора в това изследване - потребителят схваща негативното като безкористно. Ако аз напсувам някого - то е от сърце. Ако кажа нещо добро за вас - той нещо прави реклама, нещо са му платили. Но, разбира се, знаем, че за хейт се плаща.

Тоест омразата винаги изглежда по-искрена.

Да, има един култ към "автентичното". То не значи "истинско", не значи "добро". Отвътре му избликва - казва някой от нашите дейци някаква простотия - и му вярват. А традиционните политици са нещо ошлайфани, знаят какво да говорят, не вдъхват доверие.

Има ли сериозна разлика в това как се ползва езикът на омразата от политиците в САЩ и България например?

Не, навсякъде си приличат. Това са глобални мрежи, глобални влияния. Много от тези истории се пренасят от място на място. Например цялата тази история с т.нар. джендър идеология, тя идва от американските евангелисти, Чаената партия. Тя е измислена за борбата с техните си либерали, тоест демократите. Минава през Латинска Америка, там много се ползва от католиците за борба срещу някакви други. Минава през руските сайтове, а руските православни схващат евангелистите като сектанти.

Обаче тази идея им харесва - взимат си я.

Да, и всичките тези неща текат. За да видите как функционират - у нас традиционно няма антисемитизъм, защото Османската империя е нямала отношение към евреите. Поради тези глобални влияния започнаха обаче изведнъж да навлизат антисемитски влияния. Започна Волен Сидеров - с "Бумеранга на злото", сега се появяват  някакви конспирации. Тези глобални влияния вървят противно на традициите на местата, локално се адаптират. Затова много голямо различие няма.

Разбира се, има различни случаи - защо у нас хваща Истанбулската конвенция, а не във Франция? Наскоро говорих с приятел от там, който ми разказа, че за тях това е поредната конвенция, едно добро намерение. И се чуди защо се случва това с нея в България.

Във връзка с Конвенцията - в последния месец и половина в българския език се появи новата дума "джендър", имплантира се в езика, създаде се нов неин смисъл - "обратен, лош, гнусен" и прочие. Можем ли да спрем нещо, което се разпространява толкова бързо?

Така е било винаги. Така е дошла дума като социализъм, демокрация - те влизат като някакви тотеми.

И преди ли са навлизали с такава скорост?

Не, не съвсем, сега е по-бързо. Това е съдбата на думите и понятията. Да се върна към нуждата на политиците за нова кауза, техният реванш. 

В САЩ например го наричат алтернативно дясно в - комбинация от крайнодесни икономически решения, от типа на намаляване на данъците за най-богатите, у нас пък лобиране за офшорни фирми, този вид дерегулиране на икономиката. И това е комбинирано с агресия, език на омразата, хомофобия, стени - всички тези неща накуп. Тази комбинация е свързана чисто икономически, политически с протекционизъм - да разпаднем глобализацията, да развалим международните договори, търговията е лошо нещо.  САЩ искат стена с Мексико - ние пък построихме стена по турската граница. Стената е символ - ние сме суверенни, ние сме велики.

Значи си приличаме със САЩ повече, отколкото подозираме?

Абсолютно, това е същото движение. Да вземем друг пример - Туитър - това е автентичното избликване на някакви емоции в главата на един уж лидер на света, Тръмп.

От Туитър излязоха със следната позиция - не е в обществения интерес да сваля туитовете на американския президент, макар той да споделяше клипове, които граничат с езика на омразата към мюсюлмани.

Той почти война обяви в Туитър. Обществото не е свикнало само да толерира, а да очаква, да иска. Пристрастихме се към такива незабавни удовлетворения. У нас пък във Фейсбук се появява някакво съобщение от Валери Симеонов или на Ангел Джамбазки, моментно хрумване. Не е премислено интервю, което да даде пред вас например, което да се редактира. Този култ към автентичното директно води към агресията.

По-добре ли е политиците да се самоцензурират постоянно, да не говорят открито?

Аз говоря за контрол. Всеки от нас се контролира в своето поведение. Това е отговорност. За хиляди години цивилизацията е създала едни рамки. Свобода ли са постоянните съобщения в Туитър? Това е непрекъснато подкопаване на самата човешка личност.

За много хора обаче "език на омразата" звучи като някаква фраза без ясно значение. Имаме ли ясни инструменти, които да ни кажат дали нещо е език на омразата или не?

Аз затова избягвам тази фраза, защото е много на повърхността. Опитвам се да отбележа по-дълбокото - това, че рухват тези цивилизационни рамки.

Това не е ли свързано и със съвременната култура на повече емоция, откритост, свободно изразяване?

Така е, но докъде? Може ли американският президент, или българският министър да си позволява да изригва по всякакви теми по този начин?

Не е ли по-добре да знаем какво наистина мислят?

За мен тези хора са персони - на латински това означава "маска", това са социални позиции, те отговарят за някакви неща. Не са личности като нас.

Но за да постигнат успех, хората трябва да ги чувстват близки.

Това е проблемът, с този популистки ход, с това да се приближат до нас, те станаха много естествени в това да обиждат, да крещят. Това е маркетинг - те по този начин се продават, "вижте ме колко съм естествен, истински". Да се върнем малко към чувството за отговорност, че ние играем социални роли...

Със социалните роли отиваме в друга посока - обратно към Конвенцията.

Добре, нека дадем пример с това - канят ме да коментирам нещо за социалните измерения на половата идентичност. Аз съм професор в университета, не мога да кажа нещо, което ми идва наум, трябва да кажа нещо, което моята професия предполага.

Нещо, за което например има научен консенсус?

Да, не мога просто да тръгна да говоря това-онова за джендърите. Ще е много интересно, и някои колеги така правят.

Но няма да си вършите работата

В западните университети ще бъда отлъчен от общността, ще ме махнат от това, което правя - няма да ме уволнят, просто ще ме маргинализират. Същата отговорност е и с вашия труд - ако един журналист каже някакви глупости, някакви лъжи, би трябвало общността да го маргинализира. Може в момента да се е разсеял нещо, да е много автентичен, да е уморен - но мен това не ме интересува - неговата професия предполага да е проверил фактите. Не може да има нормално общество без някакви граници.

Да се върнем обаче към въпроса за интерпретиране на езика на омразата. Възможно ли е да имаме ясна дефиниция?

Много е трудно това. Това е битка на интерпретации, на правото. Не може да няма субективизъм. Малко се боим да интерпретираме, всички искаме да юридизираме.

Трябва обаче да се мобилизира обществото и да се постави проблемът. 

Например във Фейсбук сега, с новата политика на Зукърбърг, нагласата е такава - на една страна са новините, които носят отговорност, от другата страна съм аз, частното лице, и мога да напиша каквото си искам. Като разделим тези неща, вие като медия например ще носите по-тежки последствия, ако изригнете в социалната мрежа. Аз като частно лице - не толкова, само ако някой реши да ме съди.

Същото е с политиците - едно е да се чете реч на Народното събрание, друго е да се пише във Фейсбук. Трябва да разделим личното и емоционалното хрумване от социалната роля. Имаме социални роли не само като журналисти, учени, политици, а и като бащи, майки. 

 
Проф. Ивайло Дичев очертава провалите на Рашидов като културен министър – сред тях са сбъркан модел на финансиране, престъпленията срещу културното наследство, съсипаното Ларго, чиито останки „стават вече само за механа“.

"София казва "НЕ" на словото на омразата и екстремизма" - това е темата на международния форум, който ще се проведе на 15 февруари в Аулата на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Учени, граждански активисти и политици ще споделят опит в противодействието на тези проблеми. Повод за целодневната конференция, организирана от сдружението за човешки права "Маргиналия" с партньорството на Столична община, е българското европредседателство. 

Във връзка с конференцията потърсихме културолога проф. Ивайло Дичев, който ще участва като представител на академичния свят по тема "Колко радикализъм може да понесе демокрацията".

 

Проф. Дичев, "език на омразата" е фразата, която чуваме най-често във връзка с радикализма. Защо именно езикът е най-ясният индикатор за развиването на крайните идеологии?

Защото това е най-видимата част от радикализма. Чуваме ги как говорят. Най-видимият пример е Доналд Тръмп - лидерът на свободния свят, който почна да се държи като филипинеца Дуерте. Това е огромен проблем. Мисля, че част от радикализирането е това, което се случва в Близкия изток, джихадистите. У нас пък имахме една вълна от самозапалвания - 30 души се запалиха 2013 г. Има нещо в съвременната култура, което тласка хората към много крайни решения. Най-малкото нещо е, че ще наречеш противниците си хлебарки, Тръмп пък обяснява, че ще вкара Хилъри Клинтън в затвора - това вече е ежедневие.

Една от темите, по които ще говорите на конференцията, е как точно политиците консумират езика на омразата. Ще обясните ли този процес?

Първо, това е свързано с новата медийна среда. Пазарът е все по-широк, все повече канали. Важна е икономиката на вниманието - трябва да го привлечеш. Когато аз бях млад, основното нещо беше да минеш през цензурата. Сега всеки може да каже каквото си иска. Най-лесният начин да кажеш нещо уникално, нещо видно, е то да е нещо скандално. Всеки един от туитовете на Тръмп произвежда реакция. Същото е с Джамбазки тук, с Валери Симеонов.

Тази икономика на вниманието е много опасно нещо, защото дозата трябва да се увеличава. Първо казваш, че циганите са скотове. После трябва да кажеш нещо повече, защото хората свикват, банализира се. Радикализацията затова винаги върви нагоре, ескалира.

А възможно ли е да се контролира тази ескалация?

Има някакво осъзнаване - ето, Зукърбърг взима мерки във Фейсбук. Днес слушах Мария Габриел, която е събрала някакъв екип срещу фалшивите новини. Има някаква реакция, но дали можем да го овладеем - не знам.

Друго нещо е чистото изчерпване на политическите идеи - кое е ляво, кое е дясно. Гражданите имат едно усещане, че няма мърдане. Някоя държава иска нещо да промени в законите, веднага някой е против, натиска те международната общност. Това, което става сега, е един реванш от политиците, те се връщат с някакви "нови" идеи, търсят начин да си намерят отново място на сцената.

Говорим за език на омразата на глобалната сцена - имаме ли данни къде езикът на омразата е най-разпространен? Може ли да се направи някакъв вид анализ дали някои езици или култури предразполагат към език на омразата? Българите хейтъри ли са по природа?

Преди време правихме едно изследване на клипчетата в YouTube по политическата тематика. Оказа се, че над 90% от тях са негативни - осмиващи, подкопаващи авторитета на политиците. Хейтът е по-мощен от позитивното. 

Другото нещо, за което си дадохме сметка като интервюирахме някои хора в това изследване - потребителят схваща негативното като безкористно. Ако аз напсувам някого - то е от сърце. Ако кажа нещо добро за вас - той нещо прави реклама, нещо са му платили. Но, разбира се, знаем, че за хейт се плаща.

Тоест омразата винаги изглежда по-искрена.

Да, има един култ към "автентичното". То не значи "истинско", не значи "добро". Отвътре му избликва - казва някой от нашите дейци някаква простотия - и му вярват. А традиционните политици са нещо ошлайфани, знаят какво да говорят, не вдъхват доверие.

Има ли сериозна разлика в това как се ползва езикът на омразата от политиците в САЩ и България например?

Не, навсякъде си приличат. Това са глобални мрежи, глобални влияния. Много от тези истории се пренасят от място на място. Например цялата тази история с т.нар. джендър идеология, тя идва от американските евангелисти, Чаената партия. Тя е измислена за борбата с техните си либерали, тоест демократите. Минава през Латинска Америка, там много се ползва от католиците за борба срещу някакви други. Минава през руските сайтове, а руските православни схващат евангелистите като сектанти.

Обаче тази идея им харесва - взимат си я.

Да, и всичките тези неща текат. За да видите как функционират - у нас традиционно няма антисемитизъм, защото Османската империя е нямала отношение към евреите. Поради тези глобални влияния започнаха обаче изведнъж да навлизат антисемитски влияния. Започна Волен Сидеров - с "Бумеранга на злото", сега се появяват  някакви конспирации. Тези глобални влияния вървят противно на традициите на местата, локално се адаптират. Затова много голямо различие няма.

Разбира се, има различни случаи - защо у нас хваща Истанбулската конвенция, а не във Франция? Наскоро говорих с приятел от там, който ми разказа, че за тях това е поредната конвенция, едно добро намерение. И се чуди защо се случва това с нея в България.

Във връзка с Конвенцията - в последния месец и половина в българския език се появи новата дума "джендър", имплантира се в езика, създаде се нов неин смисъл - "обратен, лош, гнусен" и прочие. Можем ли да спрем нещо, което се разпространява толкова бързо?

Така е било винаги. Така е дошла дума като социализъм, демокрация - те влизат като някакви тотеми.

И преди ли са навлизали с такава скорост?

Не, не съвсем, сега е по-бързо. Това е съдбата на думите и понятията. Да се върна към нуждата на политиците за нова кауза, техният реванш. 

В САЩ например го наричат алтернативно дясно в - комбинация от крайнодесни икономически решения, от типа на намаляване на данъците за най-богатите, у нас пък лобиране за офшорни фирми, този вид дерегулиране на икономиката. И това е комбинирано с агресия, език на омразата, хомофобия, стени - всички тези неща накуп. Тази комбинация е свързана чисто икономически, политически с протекционизъм - да разпаднем глобализацията, да развалим международните договори, търговията е лошо нещо.  САЩ искат стена с Мексико - ние пък построихме стена по турската граница. Стената е символ - ние сме суверенни, ние сме велики.

Значи си приличаме със САЩ повече, отколкото подозираме?

Абсолютно, това е същото движение. Да вземем друг пример - Туитър - това е автентичното избликване на някакви емоции в главата на един уж лидер на света, Тръмп.

От Туитър излязоха със следната позиция - не е в обществения интерес да сваля туитовете на американския президент, макар той да споделяше клипове, които граничат с езика на омразата към мюсюлмани.

Той почти война обяви в Туитър. Обществото не е свикнало само да толерира, а да очаква, да иска. Пристрастихме се към такива незабавни удовлетворения. У нас пък във Фейсбук се появява някакво съобщение от Валери Симеонов или на Ангел Джамбазки, моментно хрумване. Не е премислено интервю, което да даде пред вас например, което да се редактира. Този култ към автентичното директно води към агресията.

По-добре ли е политиците да се самоцензурират постоянно, да не говорят открито?

Аз говоря за контрол. Всеки от нас се контролира в своето поведение. Това е отговорност. За хиляди години цивилизацията е създала едни рамки. Свобода ли са постоянните съобщения в Туитър? Това е непрекъснато подкопаване на самата човешка личност.

За много хора обаче "език на омразата" звучи като някаква фраза без ясно значение. Имаме ли ясни инструменти, които да ни кажат дали нещо е език на омразата или не?

Аз затова избягвам тази фраза, защото е много на повърхността. Опитвам се да отбележа по-дълбокото - това, че рухват тези цивилизационни рамки.

Това не е ли свързано и със съвременната култура на повече емоция, откритост, свободно изразяване?

Така е, но докъде? Може ли американският президент, или българският министър да си позволява да изригва по всякакви теми по този начин?

Не е ли по-добре да знаем какво наистина мислят?

За мен тези хора са персони - на латински това означава "маска", това са социални позиции, те отговарят за някакви неща. Не са личности като нас.

Но за да постигнат успех, хората трябва да ги чувстват близки.

Това е проблемът, с този популистки ход, с това да се приближат до нас, те станаха много естествени в това да обиждат, да крещят. Това е маркетинг - те по този начин се продават, "вижте ме колко съм естествен, истински". Да се върнем малко към чувството за отговорност, че ние играем социални роли...

Със социалните роли отиваме в друга посока - обратно към Конвенцията.

Добре, нека дадем пример с това - канят ме да коментирам нещо за социалните измерения на половата идентичност. Аз съм професор в университета, не мога да кажа нещо, което ми идва наум, трябва да кажа нещо, което моята професия предполага.

Нещо, за което например има научен консенсус?

Да, не мога просто да тръгна да говоря това-онова за джендърите. Ще е много интересно, и някои колеги така правят.

Но няма да си вършите работата

В западните университети ще бъда отлъчен от общността, ще ме махнат от това, което правя - няма да ме уволнят, просто ще ме маргинализират. Същата отговорност е и с вашия труд - ако един журналист каже някакви глупости, някакви лъжи, би трябвало общността да го маргинализира. Може в момента да се е разсеял нещо, да е много автентичен, да е уморен - но мен това не ме интересува - неговата професия предполага да е проверил фактите. Не може да има нормално общество без някакви граници.

Да се върнем обаче към въпроса за интерпретиране на езика на омразата. Възможно ли е да имаме ясна дефиниция?

Много е трудно това. Това е битка на интерпретации, на правото. Не може да няма субективизъм. Малко се боим да интерпретираме, всички искаме да юридизираме.

Трябва обаче да се мобилизира обществото и да се постави проблемът. 

Например във Фейсбук сега, с новата политика на Зукърбърг, нагласата е такава - на една страна са новините, които носят отговорност, от другата страна съм аз, частното лице, и мога да напиша каквото си искам. Като разделим тези неща, вие като медия например ще носите по-тежки последствия, ако изригнете в социалната мрежа. Аз като частно лице - не толкова, само ако някой реши да ме съди.

Същото е с политиците - едно е да се чете реч на Народното събрание, друго е да се пише във Фейсбук. Трябва да разделим личното и емоционалното хрумване от социалната роля. Имаме социални роли не само като журналисти, учени, политици, а и като бащи, майки. 

Коментари

Олеле, ти сам ще си го

Олеле, ти сам ще си го прочетеш ли? Аз заспивам, лека

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията