Ad Config - Website header

 

Article_top

Управляват ни опасно незрели хора. Дори и на тези от тях, които са прочели повече от една книга, вече не им личи. Изравниха се. Защото всички започнаха да действат само през егото си, а егото е едно и също – то не се интересува от нищо друго, освен да победи другото его. Ти ме настъпи два пъти, като преследваше колата на жена ми и ми обиди шефа на кабинета, затова ще ти го върна с три въпроса за Пеевски. Вие ни взехте Главчев, ние ще ви вземем Жаблянов. Делянът (Добрев) ни е по-добър от Елената ви. Това не са взаимоотношения между зрели хора, между политици, за държавници изобщо да не споменаваме. Това е дърлене между плеймейтки в съблекалнята на пошъл конкурс.

Какво им става, такива ли са били преди да влязат във властта?

Такива ли са и властниците по света?

Най-прилежно опазваната тайна на властта е роднинската ѝ връзка с ненормалността.

„На младини Х възнамерявал да прави политическа кариера, но бил отвратен от безчестните машинации. Видял как властниците, сред които имало и негови близки, се опитвали да въвлекат в престъпните си деяния вече възрастния му приятел У. Когато У, най-почтеният мъж по онова време, бил обвинен по скалъпени обвинения, Х решил да  прекрати всякакви връзки с неправдите на деня. И това задушило неговото силно влечение към държавния живот.”

Сега заменете Х с името на Платон и У с името на Сократ в горния цитат, за да видите, че това, което се случва днес на много хора, се е случвало точно по същия начин и в родината на демокрацията, и на автора на „Държавата”. Случвало се е по целия свят и във всички времена. Властта е прелъстителка, която само се преструва, че се отдава на силните. Тя остава най-дълго в обятията на слабите, които искат да изглеждат силни. Колкото по-дълбоки са тайните гънки в душата на човека, толкова по-големи са шансовете му пред прелъстителката. Колкото по-малко подходящи за изричане на глас са думите, които човек си мисли, докато се гледа в огледалото, толкова по-голяма е съблазънта да си вземе лице назаем от властта.

Въобще не става дума за конспиративна теория, за световен заговор на масоните, ционистите или хомосексуалистите. Не става дума и за перверзността на римските императори, за плодовете на кръвосмешението им, за любовните им връзки с фауната, пироманията, грандоманията… и всички останали диагнози с окончание мания. Не става дума и за избиване на комплексите на ниските мъже: Наполеон – 151 см., Сталин – 155 см., Ленин – 166 см., Франко – 157 см. Не става дума и за анатомични намеци, като тези от официалния протокол от посмъртния преглед на 52-годишния Наполеон: „…Половите органи много малки, по тялото никаква окосменост, до 5 см. подкожна мазина на корема, като цяло тялото е слабо и женствено…” Не става дума за лудостта на Хитлер, делириум тременса на Александър Македонски и универсалната приложимост на Юлий Цезар – мъж за всяка жена и жена за всеки мъж. Не става дума и за това, че границата между гениалността и безумието е колкото косъм и избраникът често крачи с единия крак от едната му страна, а с втория от другата. И че в живота на гениите най-често няма място за семейство – Хераклит, Питагор,Коперник, Микеланджело, Леонардо, Галилей, Декарт, Кант, Лермонтов, Гогол…. Или за бездетните им бракове – Овидий, Фридрих Велики, Ленин, Хитлер. Или пък за децата им, нещастно родени на възможно най-отдалечено разстояние от гениалността – Петър Първи, Екатерина Велика, Троцки,… Или може би става дума за по мъничко от всичко това, но не и за обобщение, че властта е терен единствено за дегенерати, каквито теории има предостатъчно.

Става дума за обикновена психология. Нормалните хора не изпитват потребност за властват над другите.

Нормалният човек не се занимава с ничий друг живот, освен със своя. Нормалността е възможно най-отдалечена от халюцинацията, че мисията ни на този свят е да ръководим, уреждаме и контролираме живота на другите. Който се бърка в живота на другите, то е защото нещо много се е объркало в собствения му живот. Който не може да се справя със себе си, започва да се справя с другите – компенсаторно. Точно както комплексите за малоценност компенсаторно се изявяват като комплекси за пълноценност.

Държавите обаче няма как да минат без ръководство. Самата ненормална природа на властта притегля към себе си подобните. Властта привлича неможещите, тя им създава лична легенда, че ето на, щом са там горе, значи всъщност могат. Властта анулира всички предишни неуспехи, тя е компенсация за съзнавани и несъзнавани сексуални недоимъци. Душата и сърцето могат да бъдат нахранени с почти всичко извън властта. Гладното его обаче може да бъде нахранено само с власт – власт над другия. Всички ние много искаме да изберем най-добрия човек, но на него и през ум не му минава да се кандидатира. По споменатите причини. Умните, за съжаление, също не се кандидатират, тях вече ги е наел бизнесът.  Остават ни хората, които болезнено искат да бъдат признати за умни и добри, точно защото не са такива.

Това в държавите, в които по-дълго време е имало повече от една партия, го знаят по-добре от нас, защото са си патили от повече правителства. Най-влиятелната държава в момента се ръководи от човек, с когото бихте се замислили дали да изпиете едно кафе, ако решите да прекарате един час в умен разговор. Мислехме, че не можем да видим на това място по-странен човек от Буш, но видяхме.

Ние обаче, все още в детството си на демократи, продължаваме да се учудваме, че не попадаме на прекрасните управници. Действаме като двутактови двигатели: първо ни задвижва голямата надежда, после голямото отвращение. И после се чудим, че двигателят работи, но не се придвижваме. Продължаваме да се учудваме и от това, че хора от властта, очевидно дискредитирани и компрометирани, продължават да са във властта или да чакат ред за властта. В учудването си приличаме на деца, които гледат анимационен филм: „Гледай, гледай, валякът мина отгоре му, а той пак жив!”

Дотук беше лошата новина

Добрата новина е формулирана от сър Уинстън Чърчил в изречението „Демокрацията е най-лошата държавна форма, с изключение на всички останали”, което нашите политици обикновено цитират адаптирано : „Демокрацията е лоша, но по-добро не е измислено.” Това е най-цитираната мисъл на най-цитирания политик, но това обикновено се прави при издънка на властта и в смисъл, че демокрацията не е гаранция срещу грешки.

Истинският смисъл на думите на Чърчил е различен: властта винаги е лоша, но демокрацията е онази форма, която ви дава възможност да бъдете управлявани толкова добре, колкото заслужавате. Точно толкова добре, колкото заслужаваме. И само толкова добре, колкото заслужаваме. Диктатурите са еднопосочни улици. Независимо какъв комплекс избива диктаторът, срещу него не може да се направи нищо. При диктаторите е като при динозаврите, чакат се съдействащи климатични (възрастови) промени. При демокрацията властта си е все така по природа ненормална и все така привлича цинични практици, немощни идеалисти и много хора, които при едно загрижено здравеопазване биха били насочвани към групи за самопомощ или към индивидуална терапия. Но при демокрацията те не са несменяеми. Не са неконтролируеми. Не са недосегаеми. Не са безотчетни.

А, ако са такива, виновните сме ние – нормалните

Виновни сме, че сме си избрали ролята на жертва, на чакащи, мърморещи, отвратени, безразлични. Демокрацията не сменя природата на властта, не внася за управници прекрасни хора made in  Световната фабрика за прекрасни хора. Но дава възможност управниците да бъдат контролирани, питани, държани отговорни, съдени, сваляни, наказвани, сменяни. Ако ние се възползваме от демократичните си права само, за да ги осмиваме, подиграваме, имитираме, окарикатуряваме – проблемът си е наш. И отговорността е наша.

На-ша, колкото и да не ни харесва, наша.

"Редута"

 

Управляват ни опасно незрели хора. Дори и на тези от тях, които са прочели повече от една книга, вече не им личи. Изравниха се. Защото всички започнаха да действат само през егото си, а егото е едно и също – то не се интересува от нищо друго, освен да победи другото его. Ти ме настъпи два пъти, като преследваше колата на жена ми и ми обиди шефа на кабинета, затова ще ти го върна с три въпроса за Пеевски. Вие ни взехте Главчев, ние ще ви вземем Жаблянов. Делянът (Добрев) ни е по-добър от Елената ви. Това не са взаимоотношения между зрели хора, между политици, за държавници изобщо да не споменаваме. Това е дърлене между плеймейтки в съблекалнята на пошъл конкурс.

Какво им става, такива ли са били преди да влязат във властта?

Такива ли са и властниците по света?

Най-прилежно опазваната тайна на властта е роднинската ѝ връзка с ненормалността.

„На младини Х възнамерявал да прави политическа кариера, но бил отвратен от безчестните машинации. Видял как властниците, сред които имало и негови близки, се опитвали да въвлекат в престъпните си деяния вече възрастния му приятел У. Когато У, най-почтеният мъж по онова време, бил обвинен по скалъпени обвинения, Х решил да  прекрати всякакви връзки с неправдите на деня. И това задушило неговото силно влечение към държавния живот.”

Сега заменете Х с името на Платон и У с името на Сократ в горния цитат, за да видите, че това, което се случва днес на много хора, се е случвало точно по същия начин и в родината на демокрацията, и на автора на „Държавата”. Случвало се е по целия свят и във всички времена. Властта е прелъстителка, която само се преструва, че се отдава на силните. Тя остава най-дълго в обятията на слабите, които искат да изглеждат силни. Колкото по-дълбоки са тайните гънки в душата на човека, толкова по-големи са шансовете му пред прелъстителката. Колкото по-малко подходящи за изричане на глас са думите, които човек си мисли, докато се гледа в огледалото, толкова по-голяма е съблазънта да си вземе лице назаем от властта.

Въобще не става дума за конспиративна теория, за световен заговор на масоните, ционистите или хомосексуалистите. Не става дума и за перверзността на римските императори, за плодовете на кръвосмешението им, за любовните им връзки с фауната, пироманията, грандоманията… и всички останали диагнози с окончание мания. Не става дума и за избиване на комплексите на ниските мъже: Наполеон – 151 см., Сталин – 155 см., Ленин – 166 см., Франко – 157 см. Не става дума и за анатомични намеци, като тези от официалния протокол от посмъртния преглед на 52-годишния Наполеон: „…Половите органи много малки, по тялото никаква окосменост, до 5 см. подкожна мазина на корема, като цяло тялото е слабо и женствено…” Не става дума за лудостта на Хитлер, делириум тременса на Александър Македонски и универсалната приложимост на Юлий Цезар – мъж за всяка жена и жена за всеки мъж. Не става дума и за това, че границата между гениалността и безумието е колкото косъм и избраникът често крачи с единия крак от едната му страна, а с втория от другата. И че в живота на гениите най-често няма място за семейство – Хераклит, Питагор,Коперник, Микеланджело, Леонардо, Галилей, Декарт, Кант, Лермонтов, Гогол…. Или за бездетните им бракове – Овидий, Фридрих Велики, Ленин, Хитлер. Или пък за децата им, нещастно родени на възможно най-отдалечено разстояние от гениалността – Петър Първи, Екатерина Велика, Троцки,… Или може би става дума за по мъничко от всичко това, но не и за обобщение, че властта е терен единствено за дегенерати, каквито теории има предостатъчно.

Става дума за обикновена психология. Нормалните хора не изпитват потребност за властват над другите.

Нормалният човек не се занимава с ничий друг живот, освен със своя. Нормалността е възможно най-отдалечена от халюцинацията, че мисията ни на този свят е да ръководим, уреждаме и контролираме живота на другите. Който се бърка в живота на другите, то е защото нещо много се е объркало в собствения му живот. Който не може да се справя със себе си, започва да се справя с другите – компенсаторно. Точно както комплексите за малоценност компенсаторно се изявяват като комплекси за пълноценност.

Държавите обаче няма как да минат без ръководство. Самата ненормална природа на властта притегля към себе си подобните. Властта привлича неможещите, тя им създава лична легенда, че ето на, щом са там горе, значи всъщност могат. Властта анулира всички предишни неуспехи, тя е компенсация за съзнавани и несъзнавани сексуални недоимъци. Душата и сърцето могат да бъдат нахранени с почти всичко извън властта. Гладното его обаче може да бъде нахранено само с власт – власт над другия. Всички ние много искаме да изберем най-добрия човек, но на него и през ум не му минава да се кандидатира. По споменатите причини. Умните, за съжаление, също не се кандидатират, тях вече ги е наел бизнесът.  Остават ни хората, които болезнено искат да бъдат признати за умни и добри, точно защото не са такива.

Това в държавите, в които по-дълго време е имало повече от една партия, го знаят по-добре от нас, защото са си патили от повече правителства. Най-влиятелната държава в момента се ръководи от човек, с когото бихте се замислили дали да изпиете едно кафе, ако решите да прекарате един час в умен разговор. Мислехме, че не можем да видим на това място по-странен човек от Буш, но видяхме.

Ние обаче, все още в детството си на демократи, продължаваме да се учудваме, че не попадаме на прекрасните управници. Действаме като двутактови двигатели: първо ни задвижва голямата надежда, после голямото отвращение. И после се чудим, че двигателят работи, но не се придвижваме. Продължаваме да се учудваме и от това, че хора от властта, очевидно дискредитирани и компрометирани, продължават да са във властта или да чакат ред за властта. В учудването си приличаме на деца, които гледат анимационен филм: „Гледай, гледай, валякът мина отгоре му, а той пак жив!”

Дотук беше лошата новина

Добрата новина е формулирана от сър Уинстън Чърчил в изречението „Демокрацията е най-лошата държавна форма, с изключение на всички останали”, което нашите политици обикновено цитират адаптирано : „Демокрацията е лоша, но по-добро не е измислено.” Това е най-цитираната мисъл на най-цитирания политик, но това обикновено се прави при издънка на властта и в смисъл, че демокрацията не е гаранция срещу грешки.

Истинският смисъл на думите на Чърчил е различен: властта винаги е лоша, но демокрацията е онази форма, която ви дава възможност да бъдете управлявани толкова добре, колкото заслужавате. Точно толкова добре, колкото заслужаваме. И само толкова добре, колкото заслужаваме. Диктатурите са еднопосочни улици. Независимо какъв комплекс избива диктаторът, срещу него не може да се направи нищо. При диктаторите е като при динозаврите, чакат се съдействащи климатични (възрастови) промени. При демокрацията властта си е все така по природа ненормална и все така привлича цинични практици, немощни идеалисти и много хора, които при едно загрижено здравеопазване биха били насочвани към групи за самопомощ или към индивидуална терапия. Но при демокрацията те не са несменяеми. Не са неконтролируеми. Не са недосегаеми. Не са безотчетни.

А, ако са такива, виновните сме ние – нормалните

Виновни сме, че сме си избрали ролята на жертва, на чакащи, мърморещи, отвратени, безразлични. Демокрацията не сменя природата на властта, не внася за управници прекрасни хора made in  Световната фабрика за прекрасни хора. Но дава възможност управниците да бъдат контролирани, питани, държани отговорни, съдени, сваляни, наказвани, сменяни. Ако ние се възползваме от демократичните си права само, за да ги осмиваме, подиграваме, имитираме, окарикатуряваме – проблемът си е наш. И отговорността е наша.

На-ша, колкото и да не ни харесва, наша.

"Редута"

Коментари

Buba Mara's picture
Buba Mara
bubamara

Не мога да повярвам!

Стрина ви Елена има преки впечатления от съблекалнята на плеймейтките! То ли еще будет!

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията