Един от големите морални въпроси на нашата епоха е дали можем да отхвърлим, даже да осъдим нечие поведение или убеждения, и все пак да оценим изкуството му. В случая с художника Емил Нолде – можем ли да се наслаждаваме на произведенията му, въпреки че той е бил ентусиазиран поддръжник на Адолф Хитлер? Такъв въпрос поставя „Индипендънт“ по повод изложбата на Нолде в Дъблин: как да реагираме, когато непоносими личности създават велико изкуство.

Картината „Две жени в градината“, нарисувана от германеца Нолде през 1915 г., не съдържа нищо противоречиво: две пълнолетни дами в приемливо облекло са седнали сред множество цветя. Днес картината не би притеснила никого, но в 1937-а е била сметната за „неподходяща“ от националсоциалистическата цензура на хитлеристкото правителство. По същия начин днес някоя галерия вероятно би свалила от експозицията си неприемливо произведение с детска голота. Само че от наша гледна точка преследването, на което нацизмът подлага германските експресионисти като Нолде, Макс Бекман и Ернст Лудвиг Кирхнер, е абсурдно. Цензурата на нацистите иззема и понякога унищожава картини, смятани за „дегенеративни“ и излишно „модернистични“, белязани от „юдейски“ и „марксистки слабости“.

Постепенно нацистките власти осъзнават, че могат да спечелят много, ако не унищожават работите на Нолде, а просто ги продават в чужбина, далеч от очите на германската публика. Ето как оцеляват „Две жени в градината“ и много други произведения на художника. По същата причина Нолде обаче се превръща в привърженик на режима, който е започнал предпазливо да ласкае живописеца. Пагубната игра между човека на изкуството и диктатурата има дълга история в тоталитарните страни.

Смятаните за „дегенеративни“ художници са били обожавани във Ваймарска Германия преди нацизма и са ценени по цял свят днес. През 1984 г. Националната галерия на Ирландия придобива „Две жени в градината“ и гордо я излага в постоянната си експозиция. Картината е едно от безспорните съкровища в музея. Същевременно художниците, предпочитани от самите нацисти и излагани по време на режима в Третия райх, обикновено биват пренебрегвани. Ето как героите са се превърнали в злодеи – и обратно. Това е съвършена илюстрация на променливото ни отношение към културата и морала.

Уловката е, че въпреки презирания от нацистите модерен стил, в който работи, Нолде става член на нацистката партия. Въпреки цензурата, от която страда в родината си, той остава лоялен към режима и дори се ползва от известни привилегии паралелно с ограниченията, които търпи. Двусмислена, унизителна съдба, позната на много интелектуалци и творци в Източна Европа след Втората световна война.

Това прави Нолде противоречив художник – някога гледан с недоверие от нацистките управници заради свободния си стил, днес той може да бъде критикуван заради колаборационизма си с техния престъпен режим. Макар че произведенията му не са можели да бъдат свободно излагани и продавани в границите на Райха, Емил Нолде все пак получава почести като уважаван член на културната общественост в нацистка Германия. Изглежда, че самият той не е антисемит или изобщо расист, но никога не споделя каквато и да е рискована позиция, която би застрашила привилегиите и живота му в държавата на Гестапо.

Ако Нолде беше второстепенен художник, този морален проблем нямаше да има особено значение. Но пред нас стои забележителен майстор, чиито вътрешни противоречия чудят интерес и са станали обект на изложбата „Емил Нолде – цветът е живот“, която ще се намира в дъблинската Национална галерия до 10 юни и ще гостува в Националната галерия за модерно изкуство в Единбург, Шотландия от 14 юли до 21 октомври тази година.

Площад Славейков.