1. Руските избори  бяха проведени така, сякаш трябва да сложат край на изборите в страната по принцип. Т. е. да покажат, че няма смисъл Владимир Путин да се явява на състезание. Целта беше той да бъде превърнат в персонализация на народната воля, която не може да бъде оспорвана. Както в древен Рим и Византия императорите са били потвърждавани с акламация – шумно изразено одобрение от народа, така тези избори бяха организирани като всенародна акламация на водача. Лени Рифенщал във филма си “Триумф на волята” през 30-те ни дава подобен пример за съдържателно сливане между народ и водач. Карл Шмит твърди, че подобна акламация надхвърля изборното представителство, на което стъпва либералната демокрация, и се превръща в съдържателна репрезентация – съвпадение по същество на интересите на народ и водач.

2. Президентските избори са отговорът на Русия на президентите до живот на Китай и в Централна Азия. Дали ще станем свидетели и на конституционна поправка в тази посока - неограничени мандати в Русия? Едва ли, защото за Владимир Путин е по-изгодно да покаже, че може да постигне същия резултат без подобни конституционни промени. Има много време до 2024 г., но дори тогава Путин вероятно би предпочел ротацията между премиер и президент. Фактът, че при предишната подобна ротация властта отново остана при него (дори като беше само премиер), показва голямата степен на неформалност в руския модел и влиянието на службите в него. “Вертикалът на властта” е  вече персонализиран и властта остава с личността, а не с институцията.

3. Както Иван Кръстев и Стивън Холмз твърдят, когато има автократична власт, смисълът на изборите е да демонстрира и провери лоялността на различните регионални администрации. Т. е. изборите са нещо като военно учение. Отличниците не са тези със 100% за Путин от 100% гласували, а тези, които са били най-близо до заданието си. Заданието, както е известно, бе за около 70% активност – то бе изпълнено.

4. Москва вече не е опозиционна както през 2012 г. Големите градове са овладяни. Бойкотът на опозицията на Навални няма видим ефект, макар че в условия на управляема демокрация заключения за "волята на народа" са винаги условни.   Опозиция на практика няма – тя е или маргинална, или подмолна.

5. Защо точно 76% гласуват за Путин от 67% гласували? Oтговорът е математически - това дава точно 51% гласували за Путин от всички с право на глас. Всичко над този резултат би приличало твърде много на СССР или изборите на Садам Хюсеин.

6. Райхстагът понякога пламва и преди избори - за мобилизация на електората. За тази цел е необходима извънредна ситуация, а от 2014 г. Русия е по принцип в такава - и с анексията на Крим, и с намесата в Сирия. Преди тези избори историята с отравянето на Скрипал в Англия изпълни ролята на допълнителна мобилизация на извънредни начала.

7. Лошото на политическата безалтернативност  от руски тип е, че промяна не може да се очаква по политически път. Когато Цезар става доживотен диктатор на Рим, промяната е вече възможна само чрез физическото му отстраняване. Тази логика прави автократичните режими подозрителни, репресивни и параноични. В този смисъл страхът от Майдан в Москва няма да изчезне заради този впечатляващ резултат, а може и да се усили. Затова "либерализация" не може да се очаква в Русия след изборите. Новините за Навални и за различните опозиционни медийни острови са лоши.

8. В международен план Путин едва ли ще смени формулата, която му носи успехи у дома. Възможно е непосредствено след изборите да е склонен на определени отстъпки за Украйна (без Крим) с цел да  пооправи отношенията си със Запада (да сложи край на санкциите). След такава победа може да си позволи и тактически отстъпки. Но преговорната му позиция е силна и може да продължи да плаши с радикализация и изостряне на отношенията.

9. Голямата промяна е, че политиката, която беше импровизирана през 2014 г. в Украйна, сега се превръща в реален мандат за управление. Вече не става дума за успешен експеримент, а за дългосрочна стратегия, която е получила одобрение от избирателя и даже акламация от народа.

 10. Основните черти на тази политика са следните.

Първо, агресивна защита на руските интереси в съседни държави, която включва политически и икономически средства. Прецедентите от опита за преврат в Черна Гора, например, не бива да се третират като изключение.

Второ, конфронтационна позиция спрямо Запада, интензитетът на която може да варира тактически. Но конфронтацията носи ползи за Путин – в това той е вече официално убеден и управомощен да действа съответно.

Трето, ще продължат и ще се засилят руские опити за разделяне на ЕС. По независещи от него причини Путин бе по-успешен тук, отколкото очакваше (Брекзит, например). Но Русия вероятно ще усили опитите си да внася разкол в ЕС. България в тази схема играе ролята на бедна, слаба и корумпирана държава, чийто провал може да илюстрира слабостта на ЕС.

Четвърто, противопоставянето между Тръмп, Конгреса и двете основни американски партии е реалният интерес на Русия. Т. е. интересът ѝ не е силен Тръмп, а слаби САЩ. Тук също – без да са основни действащи лица – руснаците получиха повече от очакваното.

Пето, икономическите трудности на Русия могат да бъдат  временно отново загърбени – акламацията означава, че руснаците са склонни да търпят икономически лишения за сметка на международнo признание.  

Анализът е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията.