Обидата – новият политически тренд

Думата на 2017-а  е фалшиви новини, съобщи „Колинс“. Една от причините за избора й беше щатският президент Доналд Тръмп. През цялата минала година той „оборваше“ неверни според него твърдения в туитър по този начин – с етикета „фейк нюз“. Самият Тръмп обаче комбинираше обидчивостта си с необичаен за американски държавен глава тон на лични нападки, на езикова грубост и липса на аргументация. Дебелашкият хумор, нетолерантното говорене и чисто стилистичната непремереност и неадекватност, комбинирана с невъзпитан тон, маркираха речевото му поведение. Някак в пълна хармония с тенденцията в политическите отношения, която зададе Тръмп, се развиваше и езиковото общуване в българската политика...

В света, в който фалшивите новини непрестанно се опитват да изграждат паралелна реалност чрез изкривяване на действителността, чрез тролове и подмяна на истината, неусетно и без да срещне особена съпротива, езиковата агресия излезе от ролята на аутсайдер, на нещо извън нормата, доби самочувствие и усещането е, че се върви ускорено към нейната „нормализация“.

Процесът на вулгаризация на политическия език в България тече от години, но през 2017-а сякаш се стигна до някаква връхна точка.

И след като повече от 10 години Волен Сидеров, който някога обиждаше колегите си депутати и цялата политическа класа на прасета (по-точно на „грухтящи прасета в безчувствени топки лой“ – при откриването на заседанието на Народното събрание през 2005 г.), беше скандал, сега този тип говорене е всекидневие. И като още едно солидно доказателство за преобръщането на смислите – Сидеров днес е кротък, езиково въздържан даже, очевидно като знак, че трудно може да направи впечатление сред всекидневното изобилие от обиди и нелицеприятни квалификации.

Вулгаризацията може да се определи като опростенчество, опростителство, опошляване, банализиране, казва тълковният речник.

Тя означава унищожаването на диалога, неспособност да се борави с аргументи, ограничен речник, примитивни езикови конструкции. Всичко това създава среда за разцвета на обидите почти както влагата действа благоприятно на спорите на мухъла. Политиците обиждат, защото все по-разпространеният партиен човек и депутат е комбинация от бедна мисъл, ограничен речников запас, огромна словоохотливост и високо самомнение. (Той е спокоен, че докато е послушен, партията бди над него.)

Ами „материалът е такъв“

Това е често срещано обяснение. Материалът е такъв, какъвто е подбран или грижливо партийно отгледан и формиран в благодатната среда на изчезваща толерантност и приемане на другите.

А самата реплика на Бойко Борисов го преследва през годините и трайно се е настанила в масовото съзнание, въпреки че премиерът ни оттогава е родил стотици хитови фрази.

През 2009 г. на среща с българи в Чикаго пресният лидер на ГЕРБ споделя, че „материалът, дето се явява на избори или от който можем да избираме като кадри, никак не е голям“. Тази на пръв поглед безобидна констатация по-късно се доукрасява и с определението „лош“ към материал и е цитирана – обидено – многократно и по различни поводи. Самият Борисов добре осъзнава, че репликата, хиперболизирана с течение на времето, е заживяла свой самостоятелен живот. Затова и силно се нервира на нейното припомняне. Усеща, че тя го прави уязвим.

Да, българите сериозно се обидиха тогава. Дори и това въобще това да не е била целта на лидера на ГЕРБ. Имало е след това много други случаи, в които той се е правил на народопсихолог и е изказвал доста по-малко приятни наблюдения за „националната душа“ (не точно с тези думи), но ефектът на „материала“ не е постигнат.

Обяснението – българинът е силно докачлив по отношение на качествата и успехите си. Така и дълго остана да се помни едно наблюдение на някогашния лидер на някогашното НДСВ и премиер Симеон Сакскобургготски, че трябва да си сменим чипа.

През миналата година „големият удар“ беше на все-така-депутата от БСП Иво Христов, който обяви пред симпатизанти в Раднево:

„80% от населението са дебилни и не могат да отчетат за какво се подписват.“

Христов се разгневи, че поводът за изказването на Мария Захарова, говорителката на руското МВнР, е бил „омаскаряването на Паметника на Съветската армия, като на този паметник са били изписани антисемитски лозунги“. А думите ѝ са изтълкувани неправилно.

„Какво направиха нашите вестници по линия на хибридната война? Класическо изместване на проблема. Проблемът е защо вие осирате съветските паметници? Защо не се прави същото с Паметника на Съветската армия в центъра на Виена? Това става в Прибалтика, Полша и България. Нещо да ви говори това? Когато имаш един оскотял, необразован, примирен народ, манипулацията става много лесно“, каза още той, като даже пусна в профила си във фейсбук видео от срещата и паметните си слова...

По-късно след вълната от негативни реакции той реши да обясни – неособено убедително и без особен успех, че „дебил“ е медицинско понятие.

Немного след това класикът (или по-точно рецидивистът) на непремереното говорене Вежди Рашидов също не пропусна да се запише с ново наблюдение за особеностите на националния дух.

В интервю за БНТ депутатът от ГЕРБ горчиво отбеляза, че България изнася потенциала си в чужбина, а остава това, което „не става за чеп за зеле“.

„Има нещо изместено в нас. Ние сме изтървали границите на свободата и сме отишли в други граници. И това е нашата драма и ще бъде нашата драма. Ние, държавата, инвестираме много пари в образованието на децата. Ние създаваме квалифицирани кадри и ги изпращаме да служат на друга държава и да плащат данъци на друга държава. Тук остава онова, дето не става за чеп за зеле, и това не е добре за държавата. Това е пътят на закриването, унищожаването на една държава“, каза още Рашидов пред националната телевизия.

И Иво Христов, и Вежди Рашидов под натиска на разрастващото се неодобрение се извиниха за думите си, макар и без никаква вътрешна убеденост, че са сгрешили.

Обидните им квалификации обаче дълго ще се помнят, цитират, перифразират и модифицират. А обидата, като в приказката за мечката и лошата дума, си остава у българина, не минава.

Изказванията и на двамата са изпълнения на ексцентрични солови играчи. (Макар че те до голяма степен се превръщат в изразители на мнението на свои по-обиграни, по-хитри или по-въздържани колеги депутати за разделението на „ние“ и „те“, политиците и масата.)

Защо толкова много обидчивост?

Практиката показва, че обидата тип „накърняване на националната чест и достойнство“ трудно се преглъща. (Ако е с източник извън страната, положението става още по-тежко. Справка – чехът Давид Черни и неблагоразумието му да изобрази в инсталация България през 2009 г. като WC тип клекало. Това автоматично го вкара на челно място в списъка на враговете на народа.)

Вторият тип обида, която през 2017 г. придоби размерите на епидемия, е словесното обругаване, етикетиране и нападане на опонента.

Грубо, примитивно, постоянно и вредно

Тя се превръща в неприятен политически тренд.

Ситуацията е показателна – усещането, което се създава, е, че едва ли не всеки обижда всеки и всеки съди всеки.

Само като илюстрация – двамата лидери на ГЕРБ и БСП в момента взаимно се съдят, Борисов Нинова за „Крадецът вика: Дръжте крадеца“, а Нинова е обидена на Борисов и на ГЕРБ за прозвището „Г-жа Лъжа“ и че е била член на СДС. Освен това тя обяви вече, че завежда дело срещу Десислава Атанасова от ГЕРБ. Елена Йончева съди Борисов, Валери Симеонов съди Елена Йончева... Списъкът е много дълъг. (Само в скоби, разбира се, трябва да се отбележи, че Борисов и Нинова трябва да внимават с взаимните си заведени дела. Съвсем близката история помни как сегашният премиер осъди Волен Сидеров и той скоро след това му стана коалиционен партньор... Да не се получи нова поговорка: „Който съди другиго, после в коалиция влиза с него“.)

Заплахата за съд между политиците днес почти е заместила поздрава „Добър ден“. (А имаше време, когато големите двигатели на завеждане на съдебни дела бяха Волен Сидеров, Яне Янев и Николай Бареков.)

Извън шегата обаче пленарната зала е свидетел на всекидневната липса на парламентаризъм и все по-ниско сваленото ниво на дискусиите и обсъжданията. Обидите са вече приет тон на общуване. Дотолкова, че етикети като „фашист“ или „комунист“ не правят никакво впечатление и не изискват реакция. А езикът на омразата често е подминаван с вяла съпротива.

Обидите са неизменна част от политическото общуване, но в нормална ситуация те са някъде в периферията и предизвикват реакция. Една завоалирана, перфидна обида на Румен Петков към Татяна Дончева, че „тишината в спалнята ражда безумие“, беше коментирана и през годините стана знак за недобър тон в отношението към жените.

Друг по-пресен пример е с вече бившата депутатка Магдалена Ташева от „Атака“, която нарече сирийските бежанци „сган“ и „канибали“. Тя беше остро осъдена от различни посоки, днес говоренето против бежанци, мигранти и т.н. е банализирано, което го прави опасно.

Налагането на Ad hominem

Ето и няколко характеристики на ситуацията на криза в политическото говорене, в която триумфират обидите и нападките. Ad hominem (от лат. – „към/срещу човека“ или „към/срещу личността“. Още argumentum ad hominem – аргумент към човека или лична нападка). Така се нарича аргумент в логиката, реториката и критичното мислене, който е насочен към личността на опонента, а не към неговите доводи. Примерите са всекидневни, но председателят на парламентарната група на ГЕРБ Цветан Цветанов, на когото, изглежда, е зачислен като цел за атака президентът Румен Радев, направи показнó – без пряка грубост, но с насаждане на мнение. На коментар на Радев, че в ГЕРБ има лобизъм по отношение на купуването на нови изтребители, Цветанов сякаш между другото обясни своето мнение по моралните казуси: „За мен политик, който иска да дава морални оценки и да бъде съдник на процесите, той трябва да изповядва на първо място семейните ценности. Това мога да го отправя като питане към президента Радев. Не е ли така? Може ли да даваш морални оценки, при положение че... мисля, че по-добре е да спра“, каза той „между другото“ на пресконференция в Шумен.

Опасното заиграване ГЕРБ–БСП

Двете партии са напълно вживени в ролите си и като по сценарий си разменят предвидими обвинения, често полуистини и персонални неласкави характеристики. Драматургията е семпла, но повтаряща се – БСП дава пресконференция във вторник с атаки и призиви, от ГЕРБ малко по-късно контраатакуват.

В тази пиеса задочните диалози най-често са женски. „Остриетата“ на ГЕРБ са Десислава Атанасова и доскоро, преди да стане парламентарен председател, Цвета Караянчева, в парламента подкрепени и от Снежана Дукова.

В БСП лидерката Корнелия Нинова сама най-добре си върши работата. Далеч по-сковани и лишени от въображение, когато трябва да я заместват, са соцдеятели като Валери Жаблянов или Крум Зарков.

Тези словесни сблъсъци обаче не носят нищо конструктивно и са уморителни и досадни упражнения по взаимно нападане с често уличен или интриганти език, с говорене с тежък махленски привкус.

Вече почти не минава и ден в политическия живот без размяната на тежки обвинения и кръвни обиди: „корумпирани“, „крадци“, „мутри в политическото ръководство на държавата“, „гадни завистници“, „наркотрафиканти“, „купувачи на гласове“, „страхливци“, „наглеци“, „вредители, които рушат държавността“, „конспиратори, които взривяват влакове“...

Над всички в тази често безвкусна игра е двойката Борисов–Нинова.

От предишни времена двамата все се разбират „като мъже“. Премиерът с удоволствие „вдига топката“ на лидерката на БСП. И колкото и да е потънал в международни дела, грижи по европредседателството, Балканите и въобще в разрешаване на геополитически проблеми, той никога не пропуска да отговори на опонентката си.

Лидерката на БСП пък упорито е решила, че за да има успех, трябва да се превърне в женско копие на Борисов, като последователно го имитира – „разчупено“ говорене, фамилиарничене, пустословие, поддържане ниво на „кръчмарска препирня“.

Депутат от ГЕРБ даже описа емоциите на опозиционната лидерка като плод на „някаква нейна тежка фиксация“ към премиера „и на невъзможността ѝ да живее без него“. Това наблюдение обаче е в сила и в обратната посока – и двамата са си нужни.

Играта е ясна. Едните се доказват като опозиция, другите, че въпреки опасния си и вреден противник управляват – подразбира се – успешно. И двете страни, ругаят и нерядко разпространяват фалшиви новини – като го правят все за благото на България.

Ето и два сюжета, които нямат нужда от допълнителен коментар.

Наркотрафиканти в парламента

Някак между другото Бойко Борисов обяви, че в парламента има хора, замесени в наркотрафик и купуване на гласове.

„Ние като морален жест приехме оставката на здравния министър Николай Петров, в същото време в парламента продължават да стоят хора, които са замесени с наркотрафик, хора, които са купували гласове, и то от затворници, хора, които наричат българите дебили“, заяви той на откриването на основно реконструираната зала „Асикс Арена“ в София.

Борисов каза това в отговор на питане как ще отговори на Нинова, че е страхливец, както и че е знаел за това, че здравният министър е сключвал договори, с които е облагодетелствал своите близки.

„Има органи, които се занимават с това, и ако мислите, че с госпожата ще ми развалите настроението от направеното от нас, нека тя да излезе да каже едно нещо, което е направила по време на нейно ръководство“, продължи той. И още: „Нашата работа е да градим и го правим всеки ден. Останалите – едни ги бъркат с рошави мъже (сюжетът с архивна снимка на СДС, на която от ГЕРБ твърдяха, че присъства и Корнелия Нинова, а тя обори, че това е къдрав мъж – б.р.), други... аз епитети не употребявам.“

Реакцията на БСП и Нинова беше мигновена и те захапаха стръвта:

„Искаме истината за наркотрафика и купуването на гласове – поименно и с факти и доказателства. Ако не дойде, ще считаме, че лъже. Ако дойде, да каже поименно и с факти и да си носи отговорност за думите. Трябва да понесе отговорност и в двата случая.“

От соцпартията поискаха и прокуратурата да провери какво стои зад думите на Борисов…

Левски и оградата

Бойко Борисов на конгреса на ГЕРБ: „Оградата по границата била паднала при наводненията. Ами преди нямаше ограда! Ние я направихме. Ама прескачали я. Той и Левски ще я прескочи, ако беше жив!“

Корнелия Нинова: „В нашата история има събития и имена, които през всички години са олицетворявали националния ни идеал и гордост. Едно такова име е Васил Левски. (...) Българският министър-председател обаче сравни Левски с нелегалните мигранти. (...) Остро осъждаме това изказване и настояваме Бойко Борисов да се извини на народа ни. Скъпи българи, над всяка партия, над всеки политик стоят святи за България личности. Във времето на разделение, в което живеем, останаха твърде малко неща, които ни събират. Нека се обединим и не позволяваме на никого да поругава националните ни герои.“

Настъплението на популизма и крайния национализъм

Популисткото говорене, скъсяването на дистанцията, народняшкият стил и речевите атаки към политическите опоненти се налагат от премиера Бойко Борисов от години.

Подемът на „Обединените патриоти“ до трета политическа сила и до коалиционен партньор в правителството, от който зависи стабилността на управлението, обаче изведе на преден план начин на говорене, в който доминират езикът на омразата, крайното отрицание на другите, различните, и създаде среда на нетърпимост, на нетолерантност, зададе тон на взаимна грубиянщина и нападки.

Носителите на езиковата агресия, които в предишни парламенти въпреки усилията си стигаха най-много до ролята на „златен пръст“, сега излязоха от маргинализацията и станаха управляващи, започнаха да налагат тон, който се превръща в норма. И въпреки че Волен Сидеров е решил да лъска имиджа си на „Извини-се-бе“, това нищо не променя.

За разлика от него Валери Симеонов и преди, и сега е словесно нападателен, като тонът му се е втвърдил в съзвучие с вицепремиерския пост.

Наскоро той беше осъден на първа инстанция от Бургаския районен съд за антиромската му реч като народен представител от трибуната на Народното събрание на 17 декември 2014 г. Ето и откъс от скандалното изказване: „Защо хората, които по времето на социализма преди 25 години работеха, пращаха децата си на училище, даваха своя принос в създаването на обществени блага, сега са се превърнали в нагли, самонадеяни и озверели човекоподобни, изискващи право на заплати, без да полагат труд, изискващи помощи по болест, без да са болни, детски за деца, които играят с прасетата на улицата, и майчински помощи за жени с инстинкти на улични кучки?“

Проблемът с присъдата на Симеонов за реч на омразата обаче е, че това е изключение, а тенденцията е различна – настъплението на грубиянското говорене като израз на езиково, интелектуално и политическо безсилие.

Истинската драма в непрестанното замеряне с обиди и елементаризирането на  общуването е, че то създава цялостно усещане за обезценяването на думите. Което по-общо означава загуба на смисъл.

----

Този текст е публикуван в списание "Клуб Z" през януари 2018 г. Още материали от същия автор можете да прочетете тук.