Ad Config - Website header

 

Article_top

Какво е луксът? Всеки би дал различно определение, но за цигуларя Веско Пантелеев-Ешкенази той няма материално измерение. За него най-голямото богатство е присъствието му там, където е в момента – като концертмайстор на един от трите най-авторитетни симфонични оркестри в света, Кралския Концертгебау оркестър в Амстердам. Скоро ще го чуем на живо – на 30 юни в зала 1 на НДК българинът пристига у нас заедно със своя оркестър, воден от диригента Даниеле Гати. Това ще бъде първото гостуване на този елитен състав у нас.

Два месеца преди концерта Веско Ешкенази е в родината за минитурне с пианиста Людмил Ангелов. В програмата им са пиесите от съвместния им албум „Танго“, с музика на Астор Пиацола. Изпълнявали са ги многократно, но Веско споделя, че днес отново му се случва да изпита толкова силно вълнение от музиката, до изтръпване.

Винаги усмихнат, Веско Ешкенази приема да се спре, да размени някоя дума и да позира за снимка със своите почитатели – не отказва, защото му е приятно, че публиката иска да има спомен от неговия концерт или от него самия.

– Ако разделим кариерата ви на периоди, в какъв период се намирате в момента, г-н Ешкенази?

– Не съм се замислял, може би в зрелия си период. Но не знам дали е така, не знам дали имам да се развивам още занапред. Може да се окаже, че съм в някакъв междинен период, а може би най-зрелият.

– Като музикант как определяте днес нивото на своята форма?

– Днес ми е най-ясно какво правя – като изпълнение, като структура на произведението, като програмиране, като знания за музиката. Знам, че имам още много да уча, но просто повечето неща вече ги изсвирих по много пъти.

– И може би някои вече не ви се свирят?

– Не, напротив. Просто соловият цигулков репертоар няма и една десета от онова, което е писано за оркестър или за камерна музика. Моите уважения към солистите – защото аз съм и солист, – но ако те свирят само соловите изпълнения, нямат никакъв шанс като изпълнители да обгърнат най-силния репертоар, създаден от композиторите – камерна и симфонична музика.

– Тревожи ли ви фактът, че навлизате в зрелостта?

– Донякъде да (смях). Това е тревожен факт не само за музиканта, но и за човека изобщо. Започваш да си задаваш много въпроси – дали си направил достатъчно, дали е трябвало да го правиш въобще, дали не е трябвало да направиш други неща – нови и по-различни, дали е можело да правиш нещо друго, по-успешно…

– Как си представяте успеха другояче от този, който имате?

– Да свиря на цигулка ми носи огромно удоволствие – и въпреки че вече имам известен опит като диригент, неслучайно все още не съм диригент. Това не е, защото ме мързи или нямам сила на характера да го направя, а просто защото страшно много ми се свири на цигулка. И това е голям проблем.

– А за нас, публиката, това е голям плюс.

– Това е много показателно… Но се замислям: не съм ли закъснял да започна с дирижирането, защото никак не е лесно, въпреки че отстрани може би изглежда така – впрочем, и някои диригенти смятат, че е лесно, но като излязат на сцената, стават за смях. Присъствал съм на много такива случаи. Тоест дирижирането не само се учи, но се учи на сцената, с оркестър. Ние може да се упражняваме с цигулката вкъщи часове наред, а диригентът трябва да се упражнява с оркестъра, защото това е неговият инструмент.

– Ако ви е толкова приятно да свирите на цигулка, представете си удоволствието да свирите на цял оркестър…

– Имам опит като концертмайстор с един от най-големите оркестри в света и със знаменити диригенти, от които съм гледал и съм се учил. Вземал съм уроци, разговарял съм с тях. Но аз виждам нещата и като оркестрант, и знам какви са реакциите на хората в оркестъра. Много диригенти не са наясно с това. Те застават отпред и си мислят, че хората в оркестъра ще изпълняват всичко, че те нямат семейства, личен живот, усещания. А аз знам какво кара музикантите да свирят и какво не. Трябва да разбираш психологията на музиканта, за да си диригент.

 

– Ставате баща на много ранна възраст за днешните разбирания, на 22 години. На каква възраст узряхте като изпълнител, като осъзната личност?

– Може би след 40-ата си година започнах да разбирам какво правя като музикант… донякъде. Тогава започнах да се интересувам много повече от свиренето, от дирижирането. Това, което излиза от цигулката, започна да не ми стига, искам да откривам по-големи структури, които дава само оркестровият материал.

Загубите учат повече от победите

– Дълъг ли беше пътят ви до позицията на концертмайстор в Концертгебау?

– Не само беше дълъг, а и осеян с доста неуспехи. По принцип хората избягват да говорят за провалите си. Истината е, че съм опитвал да стана концертмайстор и на други оркестри, но не съм успявал. Някои от тези оркестри бяха големи, други – не. Искам хората да знаят това, за да не решат, че съм тръгнал от България, отишъл съм да уча малко в Лондон и след това изведнъж съм станал концертмайстор на един от трите най-големи оркестри в света. Това няма как да се случи. И го казвам, защото така може би ще помогна на доста хора, които се стремят към нещо голямо, да разберат, че не става от нищото – и най-важното: не става без загуби и корабокрушения.

– Големи ли бяха вашите корабокрушения?

– Едното си го спомням и до ден днешен. Бях много млад, на 22 или 23 г., когато се явих на конкурс на един от големите оркестри и когато не получих мястото, останах съкрушен. Обясниха ми, че съм свирил прекрасно и всичко е минало много добре, но все още нямам възрастта и качествата да водя такъв оркестър. Наистина е така, но когато си на 23 години, това някак си не те успокоява. На тази възраст искаш целият свят да е твой, затова много трудно го преживях. Следващите разочарования не бяха толкова тежки. Човек постепенно се учи да губи, а загубите учат повече от победите.

– Трудно ли беше в тези моменти да устоите на слабостта да се върнете в България?

– Това беше време, в което нямаше какво да правя тук. Говорим за началото на 90-те години, когато за моите амбиции беше немислимо да остана.

– А по времето на комунизма ни се втълпяваше, че амбициите са нещо лошо – но всъщност това е огромният вътрешен порив да вървиш напред, да се развиваш.

– Така е, според мен хора без амбиция са лишени от желанието да се развиват. Моята амбиция не беше материална – за мен и до ден днешен материалното няма никакво значение. Не мечтая за големи къщи, нито за скъпи коли, тези неща за мен са преходни и ненужни. Да твориш на прекрасно място с големи музиканти, да виждаш непрекъснато фигури, за които само си чел в книгите или познаваш от записи, това са моите амбиции. Това е луксът за мен, а не скъпите предмети вкъщи. И днес е така. Най-ценното, което може да ми се случи, е концерт, който е минал много добре и публиката не само ръкопляска, а ме спира да ми каже, че съм ѝ въздействал.

– Какво ви приземява след подобни концерти и аплодисменти?

– Чисто физически дори е трудно да се успокои човек. Аз често след концерт не мога да спя много добре, защото непрекъснато ми се въртят моменти от програмата, която съм свирил. Тъй като адреналинът на сцена е много силен, все нещо остава да се върти в съзнанието ти. А ако говорите за егото – нямам такива проблеми, за да имам нужда от приземяване. Преди години много се извисявах от това, че хората ми ръкопляскат и след това идват да ме поздравят, да си говорят с мен, да се снимаме, но днес го приемам нормално.

 

– Не отказвате да се снимате с почитателите си, да им дадете автограф, да размените някоя дума?

– Не отказвам, защото ми е приятно, че искат да имат спомен от концерта или от мен самия. Само да не е в неподходящо време – преди концерт не мога да съм на тяхно разположение.

Не се срамувам от факта, че съм българин

– След близо 30 години живот в Холандия можете ли да кажете чий сте, на кого принадлежите – наш ли сте или техен?

– Аз съм български цигулар. Изключително добре съм приет и признат в Холандия – и от публиката, и от медиите, и от оркестрите не само там, а и по целия свят. Но все пак си оставам българин.

– Тенденцията днес е националността да не се представя пред името, особено при хората на изкуството.

– Да, но в биографията ми все пак пише: „Веско Ешкенази, роден в София, България.“ Това е факт, който хората, които се интересуват, го знаят.

– Има артисти, които отхвърлят определението „български“ пред името си. Александър Морфов например казва: „Не искам да се идентифицирам с България.“ Кристо твърди: „Не гражданството, идентичността прави човека, а моята идентичност е Кристо.“ Каква е вашата идентичност?

– Аз винаги съм бил човек, който не обича крайностите. За мен това са крайности, тези хора видимо имат причина да говорят така – и тази причина най-често е лична. Аз се чувствам щастлив, че съм българин – и най-важното: не виждам нищо срамно в това. Напротив, всеки ден, откакто съм в Холандия, работя за това да покажа, че там, откъдето идвам, има култура, и то не малка – и че България е държава, изградила страшно много музиканти и не може да е по-нисша от другите държави с музикална култура.

– Ще ви цитирам още един успял извън пределите на страната ни българин, Котоошу. Той казва, че най-големите успехи на българите се дължат не на помощта и грижата на държавата, а на подкрепата на родителите им. Каква е ролята на вашите родители във вашия успех и има ли заслуги за това българската държава?

– Семейството е на първо място в успеха на една личност – и както знаем, образованието също е много важно. На практика образованието започва от семейството.

– Зад вашия успех стоят и двата компонента – семейство и държава?

– Да, дължа много и на Музикалното училище. Донякъде и на Музикалната академия, тъй като още след първата година заминах за Лондон. Все пак съм техен възпитаник, завърших я задочно. Музикалното училище изигра значителна роля за моето развитие – като среда, приятели, преподаватели, съученици… Като деца бяхме много сплотени и тези приятелства ми останаха до ден днешен. И тъй като моите родители са музиканти, аз много съм се учил от тях какво е музиката, какво може да ти даде, как се става музикант.

– И как се става музикант, какви бяха техните уроци?

– Чета интервюта на мои колеги, които имат ясна представа как се става музикант, даже дават проценти – колко талант трябва, колко труд… Аз все още не мога да направя сметката с процентите. При всеки е индивидуално. Да станеш музикант е призвание, ти се раждаш със знанието, че в един момент ще бъдеш такъв, много рано го разбираш.

– След концерти майка ви и баща ви коментират ли вашите изпълнения?

– Те толкова често ме слушат и така ме познават, че не коментират целите концерти, а само части от тях. Когато е нужно, не пестят критики и до днес. Аз много се радвам, когато някой дойде и чистосърдечно посочи нещо, което не му е харесало в изпълнението ми. Но не за да ме засегне, а градивна критика и ще ми помогне. Примерно, ако нещо не е звучало добре или ако не въздейства в даден момент така, както би могло, или пък програмата, която свирим, не е толкова успешна… Това дори не е критика, а просто разговор, говорим си като семейство.

Една еврейска значка в наследство

– Преди време публикувахте във фейсбук снимка с една звезда, каква е нейната история?

– Тази жълта звезда е наследство от баба ми. Не ми е подарена лично, оставена е в семейството от баба ми Виолета и един ден аз я поисках от майка ми. Баба ми я е оставила сред нещата, които са ѝ били ценни – и като дете много често ми я е показвала. Казваше ми: „Това е спомен от времето, като ни спасиха, евреите в България, и ни помогнаха да не ни извозят в концлагерите.“ Разказваше ми е как тя е била изпратена в един град, дядо ми в друг, в два различни ужким „работни лагери“. Дядо ми е работил много тежък физически труд и е имал травми оттогава, някаква стена е паднала върху гърба му. За случилото се в самите лагери баба ми не ми е разказвала. Тази значка, разбира се, не означава само, че са те спасили, а че си бил в този лагер.

 

– Някои хора и до днес носят темата за спасението на евреите като значки на ревера. Как го приемате?

– Нищо друго освен благодарност не изпитвам. Всеки може да демонстрира каквото пожелае, но трябва да има една благодарност, че тези хора са спасени – и то именно у нас, в България. Но аз си задавам въпроса, ако днес трябва да се спасят някакви хора, какво би станало? Нямам положителни мисли по този въпрос.

– Дали България днес би спасила своите евреи?

– Не искам дори да го назова. Дано не съм прав, нека не съм.

– Вие не говорите за еврейския си произход, защо?

– Не, че не говоря, но не го натяквам и натъртвам, защото не смятам, че определени групи в обществото, независимо дали на етническа основа, на вероизповедание или на сексуална ориентация, трябва да се афишират като такива. Ние всички сме хора и сме си родени тук. Не съм привърженик на това да се отделяме един от друг на принципа „аз съм евреин, ти си българин, третият е турчин“. Това е много лошо, особено когато тези групи сами се отделят.

– Хората на изкуството – и особено в класическата музика в България – във всички периоди са били близо до властта. За вас има ли граница в тези взаимоотношения, която не бива да се пресича?

– Нямам против хората начело на държавата – това е тяхната работа, моята работа е съвсем друга. На практика не виждам допирни точки между музиката и властта. У нас за съжаление хората в държавното управление не са почитатели на това изкуство. Е, има неколцина, които се интересуват и идват на мои концерти, не бива да обобщаваме, че всички са равнодушни към сериозната музика. Но аз нямам някакво специално отношение към хората на властта – нито положително, нито отрицателно.

– Бихте ли приели да свирите на политическо събитие?

– Никога не съм приемал да свиря за политически проекти и прояви. Има много хора, които си изкарват парите с това. Виждам много музиканти, които пеят на митинг на една партия, после на митинг на другата. Ако наистина само от това си изкарваш хляба – не ги виня, но за мен е жалко, че се случва. Просто аз не бих го правил.

– Като музикант чувствали ли сте се някога „вълшебната флейта на Господ“, както казва Питър Шафър в „Амадеус“?

– Музикантите имат силата да въздействат на душевността на хората по един неповторим начин. Публиката се връща в залите, за да слуша определени хора и да изживее нещо изключително. Когато четеш книга, гледаш филм, театър, картина, не е същото. С нито едно изкуство не можеш да изживееш това, което ще изпиташ с музиката. За мен това е най-висшето изкуство. Всичко друго може да се обясни – но не и музиката, при нея емоцията е директна, жегва те като при оголен нерв. Понякога изтръпва и душата ти.

– Вие самият чувствали ли сте се така на сцената?

– Да, все още имам такива изживявания на сцена. Преди дни свирихме в Пазарджик и в един или два момента цялото ми тяло изтръпна от музиката, която изпълнявахме с Людмил Ангелов. И си казах: „Веселине, още ли се случва това, толкова години минаха…“

– А този албум, „Танго“, толкова пъти сте го свирили…

– Така е. В Пазарджик залата има много хубава акустика, затова ходя там вече трети път. Две неща са много важни за мен: отношението към мен като изпълнител и в каква зала свиря. Не искам да звучи арогантно, но аз мога да си избирам къде да ходя да свиря.

– Как се живее с тази любов, която получавате от публиката – нормален човек едва ли би я понесъл?

– Прави ми впечатление, че хората, които ме спират на улицата, винаги са усмихнати, когато ме видят. За мен това е много важен знак. Ако ме спират с намръщена физиономия в определен момент, ще разбера, че нещо не е наред. Но докато държат да ми кажат нещо с усмивка, ще знам, че правя нещата както трябва. Сигурен съм, че има хора, които не ме харесват – и знаейки това, вече не се чувствам толкова обичан (смях). Наясно съм, че там някъде има хора, които балансират тази огромна обич на публиката, която получавам. Никой никога не е могъл да бъде само обичан.

– Какво е усещането, когато в „Концертгебау“ пред вас се изправи цялата зала?

– В Холандия публиката не става на крака на всички концерти. Присъствал съм и на концерти, когато хората не стават, на такива, когато едни стават, а другите седят – и на пълни зали, в които стават веднага след изпълнението. Има градация при емоциите на публиката. Но у нас ставането на крака в концертните зали не е прието. И когато хората се изправят след концерт или дори още като изляза на сцената и те се изправят, тогава вече наистина мога да изтръпна от това, моментът е изключително силен.

– Има доста време до концерта ви на 30 юни в НДК с „Концертгебау“, вълнението вероятно все още не ви е заляло?

– Напротив, ужасно много се вълнувам – не знам защо, може би аз му придавам прекалено голямо значение. Но истината е, че този концерт действително има голямо значение за мен. Оркестърът, в който свиря вече 20 години, идва за първи път в историята си в България. Освен това съм отговорен за много голяма част от организацията на това събитие, защото когато никой не подозираше за този гастрол, аз работех, за да може да се случи – и може би заради това вълнението ми е по-голямо от обикновено. Надявам се всичко да мине както трябва.

 

 

"Площад Славейков"

 
Веско Ешкенази. Снимка БГНЕС

Какво е луксът? Всеки би дал различно определение, но за цигуларя Веско Пантелеев-Ешкенази той няма материално измерение. За него най-голямото богатство е присъствието му там, където е в момента – като концертмайстор на един от трите най-авторитетни симфонични оркестри в света, Кралския Концертгебау оркестър в Амстердам. Скоро ще го чуем на живо – на 30 юни в зала 1 на НДК българинът пристига у нас заедно със своя оркестър, воден от диригента Даниеле Гати. Това ще бъде първото гостуване на този елитен състав у нас.

Два месеца преди концерта Веско Ешкенази е в родината за минитурне с пианиста Людмил Ангелов. В програмата им са пиесите от съвместния им албум „Танго“, с музика на Астор Пиацола. Изпълнявали са ги многократно, но Веско споделя, че днес отново му се случва да изпита толкова силно вълнение от музиката, до изтръпване.

Винаги усмихнат, Веско Ешкенази приема да се спре, да размени някоя дума и да позира за снимка със своите почитатели – не отказва, защото му е приятно, че публиката иска да има спомен от неговия концерт или от него самия.

– Ако разделим кариерата ви на периоди, в какъв период се намирате в момента, г-н Ешкенази?

– Не съм се замислял, може би в зрелия си период. Но не знам дали е така, не знам дали имам да се развивам още занапред. Може да се окаже, че съм в някакъв междинен период, а може би най-зрелият.

– Като музикант как определяте днес нивото на своята форма?

– Днес ми е най-ясно какво правя – като изпълнение, като структура на произведението, като програмиране, като знания за музиката. Знам, че имам още много да уча, но просто повечето неща вече ги изсвирих по много пъти.

– И може би някои вече не ви се свирят?

– Не, напротив. Просто соловият цигулков репертоар няма и една десета от онова, което е писано за оркестър или за камерна музика. Моите уважения към солистите – защото аз съм и солист, – но ако те свирят само соловите изпълнения, нямат никакъв шанс като изпълнители да обгърнат най-силния репертоар, създаден от композиторите – камерна и симфонична музика.

– Тревожи ли ви фактът, че навлизате в зрелостта?

– Донякъде да (смях). Това е тревожен факт не само за музиканта, но и за човека изобщо. Започваш да си задаваш много въпроси – дали си направил достатъчно, дали е трябвало да го правиш въобще, дали не е трябвало да направиш други неща – нови и по-различни, дали е можело да правиш нещо друго, по-успешно…

– Как си представяте успеха другояче от този, който имате?

– Да свиря на цигулка ми носи огромно удоволствие – и въпреки че вече имам известен опит като диригент, неслучайно все още не съм диригент. Това не е, защото ме мързи или нямам сила на характера да го направя, а просто защото страшно много ми се свири на цигулка. И това е голям проблем.

– А за нас, публиката, това е голям плюс.

– Това е много показателно… Но се замислям: не съм ли закъснял да започна с дирижирането, защото никак не е лесно, въпреки че отстрани може би изглежда така – впрочем, и някои диригенти смятат, че е лесно, но като излязат на сцената, стават за смях. Присъствал съм на много такива случаи. Тоест дирижирането не само се учи, но се учи на сцената, с оркестър. Ние може да се упражняваме с цигулката вкъщи часове наред, а диригентът трябва да се упражнява с оркестъра, защото това е неговият инструмент.

– Ако ви е толкова приятно да свирите на цигулка, представете си удоволствието да свирите на цял оркестър…

– Имам опит като концертмайстор с един от най-големите оркестри в света и със знаменити диригенти, от които съм гледал и съм се учил. Вземал съм уроци, разговарял съм с тях. Но аз виждам нещата и като оркестрант, и знам какви са реакциите на хората в оркестъра. Много диригенти не са наясно с това. Те застават отпред и си мислят, че хората в оркестъра ще изпълняват всичко, че те нямат семейства, личен живот, усещания. А аз знам какво кара музикантите да свирят и какво не. Трябва да разбираш психологията на музиканта, за да си диригент.

 

– Ставате баща на много ранна възраст за днешните разбирания, на 22 години. На каква възраст узряхте като изпълнител, като осъзната личност?

– Може би след 40-ата си година започнах да разбирам какво правя като музикант… донякъде. Тогава започнах да се интересувам много повече от свиренето, от дирижирането. Това, което излиза от цигулката, започна да не ми стига, искам да откривам по-големи структури, които дава само оркестровият материал.

Загубите учат повече от победите

– Дълъг ли беше пътят ви до позицията на концертмайстор в Концертгебау?

– Не само беше дълъг, а и осеян с доста неуспехи. По принцип хората избягват да говорят за провалите си. Истината е, че съм опитвал да стана концертмайстор и на други оркестри, но не съм успявал. Някои от тези оркестри бяха големи, други – не. Искам хората да знаят това, за да не решат, че съм тръгнал от България, отишъл съм да уча малко в Лондон и след това изведнъж съм станал концертмайстор на един от трите най-големи оркестри в света. Това няма как да се случи. И го казвам, защото така може би ще помогна на доста хора, които се стремят към нещо голямо, да разберат, че не става от нищото – и най-важното: не става без загуби и корабокрушения.

– Големи ли бяха вашите корабокрушения?

– Едното си го спомням и до ден днешен. Бях много млад, на 22 или 23 г., когато се явих на конкурс на един от големите оркестри и когато не получих мястото, останах съкрушен. Обясниха ми, че съм свирил прекрасно и всичко е минало много добре, но все още нямам възрастта и качествата да водя такъв оркестър. Наистина е така, но когато си на 23 години, това някак си не те успокоява. На тази възраст искаш целият свят да е твой, затова много трудно го преживях. Следващите разочарования не бяха толкова тежки. Човек постепенно се учи да губи, а загубите учат повече от победите.

– Трудно ли беше в тези моменти да устоите на слабостта да се върнете в България?

– Това беше време, в което нямаше какво да правя тук. Говорим за началото на 90-те години, когато за моите амбиции беше немислимо да остана.

– А по времето на комунизма ни се втълпяваше, че амбициите са нещо лошо – но всъщност това е огромният вътрешен порив да вървиш напред, да се развиваш.

– Така е, според мен хора без амбиция са лишени от желанието да се развиват. Моята амбиция не беше материална – за мен и до ден днешен материалното няма никакво значение. Не мечтая за големи къщи, нито за скъпи коли, тези неща за мен са преходни и ненужни. Да твориш на прекрасно място с големи музиканти, да виждаш непрекъснато фигури, за които само си чел в книгите или познаваш от записи, това са моите амбиции. Това е луксът за мен, а не скъпите предмети вкъщи. И днес е така. Най-ценното, което може да ми се случи, е концерт, който е минал много добре и публиката не само ръкопляска, а ме спира да ми каже, че съм ѝ въздействал.

– Какво ви приземява след подобни концерти и аплодисменти?

– Чисто физически дори е трудно да се успокои човек. Аз често след концерт не мога да спя много добре, защото непрекъснато ми се въртят моменти от програмата, която съм свирил. Тъй като адреналинът на сцена е много силен, все нещо остава да се върти в съзнанието ти. А ако говорите за егото – нямам такива проблеми, за да имам нужда от приземяване. Преди години много се извисявах от това, че хората ми ръкопляскат и след това идват да ме поздравят, да си говорят с мен, да се снимаме, но днес го приемам нормално.

 

– Не отказвате да се снимате с почитателите си, да им дадете автограф, да размените някоя дума?

– Не отказвам, защото ми е приятно, че искат да имат спомен от концерта или от мен самия. Само да не е в неподходящо време – преди концерт не мога да съм на тяхно разположение.

Не се срамувам от факта, че съм българин

– След близо 30 години живот в Холандия можете ли да кажете чий сте, на кого принадлежите – наш ли сте или техен?

– Аз съм български цигулар. Изключително добре съм приет и признат в Холандия – и от публиката, и от медиите, и от оркестрите не само там, а и по целия свят. Но все пак си оставам българин.

– Тенденцията днес е националността да не се представя пред името, особено при хората на изкуството.

– Да, но в биографията ми все пак пише: „Веско Ешкенази, роден в София, България.“ Това е факт, който хората, които се интересуват, го знаят.

– Има артисти, които отхвърлят определението „български“ пред името си. Александър Морфов например казва: „Не искам да се идентифицирам с България.“ Кристо твърди: „Не гражданството, идентичността прави човека, а моята идентичност е Кристо.“ Каква е вашата идентичност?

– Аз винаги съм бил човек, който не обича крайностите. За мен това са крайности, тези хора видимо имат причина да говорят така – и тази причина най-често е лична. Аз се чувствам щастлив, че съм българин – и най-важното: не виждам нищо срамно в това. Напротив, всеки ден, откакто съм в Холандия, работя за това да покажа, че там, откъдето идвам, има култура, и то не малка – и че България е държава, изградила страшно много музиканти и не може да е по-нисша от другите държави с музикална култура.

– Ще ви цитирам още един успял извън пределите на страната ни българин, Котоошу. Той казва, че най-големите успехи на българите се дължат не на помощта и грижата на държавата, а на подкрепата на родителите им. Каква е ролята на вашите родители във вашия успех и има ли заслуги за това българската държава?

– Семейството е на първо място в успеха на една личност – и както знаем, образованието също е много важно. На практика образованието започва от семейството.

– Зад вашия успех стоят и двата компонента – семейство и държава?

– Да, дължа много и на Музикалното училище. Донякъде и на Музикалната академия, тъй като още след първата година заминах за Лондон. Все пак съм техен възпитаник, завърших я задочно. Музикалното училище изигра значителна роля за моето развитие – като среда, приятели, преподаватели, съученици… Като деца бяхме много сплотени и тези приятелства ми останаха до ден днешен. И тъй като моите родители са музиканти, аз много съм се учил от тях какво е музиката, какво може да ти даде, как се става музикант.

– И как се става музикант, какви бяха техните уроци?

– Чета интервюта на мои колеги, които имат ясна представа как се става музикант, даже дават проценти – колко талант трябва, колко труд… Аз все още не мога да направя сметката с процентите. При всеки е индивидуално. Да станеш музикант е призвание, ти се раждаш със знанието, че в един момент ще бъдеш такъв, много рано го разбираш.

– След концерти майка ви и баща ви коментират ли вашите изпълнения?

– Те толкова често ме слушат и така ме познават, че не коментират целите концерти, а само части от тях. Когато е нужно, не пестят критики и до днес. Аз много се радвам, когато някой дойде и чистосърдечно посочи нещо, което не му е харесало в изпълнението ми. Но не за да ме засегне, а градивна критика и ще ми помогне. Примерно, ако нещо не е звучало добре или ако не въздейства в даден момент така, както би могло, или пък програмата, която свирим, не е толкова успешна… Това дори не е критика, а просто разговор, говорим си като семейство.

Една еврейска значка в наследство

– Преди време публикувахте във фейсбук снимка с една звезда, каква е нейната история?

– Тази жълта звезда е наследство от баба ми. Не ми е подарена лично, оставена е в семейството от баба ми Виолета и един ден аз я поисках от майка ми. Баба ми я е оставила сред нещата, които са ѝ били ценни – и като дете много често ми я е показвала. Казваше ми: „Това е спомен от времето, като ни спасиха, евреите в България, и ни помогнаха да не ни извозят в концлагерите.“ Разказваше ми е как тя е била изпратена в един град, дядо ми в друг, в два различни ужким „работни лагери“. Дядо ми е работил много тежък физически труд и е имал травми оттогава, някаква стена е паднала върху гърба му. За случилото се в самите лагери баба ми не ми е разказвала. Тази значка, разбира се, не означава само, че са те спасили, а че си бил в този лагер.

 

– Някои хора и до днес носят темата за спасението на евреите като значки на ревера. Как го приемате?

– Нищо друго освен благодарност не изпитвам. Всеки може да демонстрира каквото пожелае, но трябва да има една благодарност, че тези хора са спасени – и то именно у нас, в България. Но аз си задавам въпроса, ако днес трябва да се спасят някакви хора, какво би станало? Нямам положителни мисли по този въпрос.

– Дали България днес би спасила своите евреи?

– Не искам дори да го назова. Дано не съм прав, нека не съм.

– Вие не говорите за еврейския си произход, защо?

– Не, че не говоря, но не го натяквам и натъртвам, защото не смятам, че определени групи в обществото, независимо дали на етническа основа, на вероизповедание или на сексуална ориентация, трябва да се афишират като такива. Ние всички сме хора и сме си родени тук. Не съм привърженик на това да се отделяме един от друг на принципа „аз съм евреин, ти си българин, третият е турчин“. Това е много лошо, особено когато тези групи сами се отделят.

– Хората на изкуството – и особено в класическата музика в България – във всички периоди са били близо до властта. За вас има ли граница в тези взаимоотношения, която не бива да се пресича?

– Нямам против хората начело на държавата – това е тяхната работа, моята работа е съвсем друга. На практика не виждам допирни точки между музиката и властта. У нас за съжаление хората в държавното управление не са почитатели на това изкуство. Е, има неколцина, които се интересуват и идват на мои концерти, не бива да обобщаваме, че всички са равнодушни към сериозната музика. Но аз нямам някакво специално отношение към хората на властта – нито положително, нито отрицателно.

– Бихте ли приели да свирите на политическо събитие?

– Никога не съм приемал да свиря за политически проекти и прояви. Има много хора, които си изкарват парите с това. Виждам много музиканти, които пеят на митинг на една партия, после на митинг на другата. Ако наистина само от това си изкарваш хляба – не ги виня, но за мен е жалко, че се случва. Просто аз не бих го правил.

– Като музикант чувствали ли сте се някога „вълшебната флейта на Господ“, както казва Питър Шафър в „Амадеус“?

– Музикантите имат силата да въздействат на душевността на хората по един неповторим начин. Публиката се връща в залите, за да слуша определени хора и да изживее нещо изключително. Когато четеш книга, гледаш филм, театър, картина, не е същото. С нито едно изкуство не можеш да изживееш това, което ще изпиташ с музиката. За мен това е най-висшето изкуство. Всичко друго може да се обясни – но не и музиката, при нея емоцията е директна, жегва те като при оголен нерв. Понякога изтръпва и душата ти.

– Вие самият чувствали ли сте се така на сцената?

– Да, все още имам такива изживявания на сцена. Преди дни свирихме в Пазарджик и в един или два момента цялото ми тяло изтръпна от музиката, която изпълнявахме с Людмил Ангелов. И си казах: „Веселине, още ли се случва това, толкова години минаха…“

– А този албум, „Танго“, толкова пъти сте го свирили…

– Така е. В Пазарджик залата има много хубава акустика, затова ходя там вече трети път. Две неща са много важни за мен: отношението към мен като изпълнител и в каква зала свиря. Не искам да звучи арогантно, но аз мога да си избирам къде да ходя да свиря.

– Как се живее с тази любов, която получавате от публиката – нормален човек едва ли би я понесъл?

– Прави ми впечатление, че хората, които ме спират на улицата, винаги са усмихнати, когато ме видят. За мен това е много важен знак. Ако ме спират с намръщена физиономия в определен момент, ще разбера, че нещо не е наред. Но докато държат да ми кажат нещо с усмивка, ще знам, че правя нещата както трябва. Сигурен съм, че има хора, които не ме харесват – и знаейки това, вече не се чувствам толкова обичан (смях). Наясно съм, че там някъде има хора, които балансират тази огромна обич на публиката, която получавам. Никой никога не е могъл да бъде само обичан.

– Какво е усещането, когато в „Концертгебау“ пред вас се изправи цялата зала?

– В Холандия публиката не става на крака на всички концерти. Присъствал съм и на концерти, когато хората не стават, на такива, когато едни стават, а другите седят – и на пълни зали, в които стават веднага след изпълнението. Има градация при емоциите на публиката. Но у нас ставането на крака в концертните зали не е прието. И когато хората се изправят след концерт или дори още като изляза на сцената и те се изправят, тогава вече наистина мога да изтръпна от това, моментът е изключително силен.

– Има доста време до концерта ви на 30 юни в НДК с „Концертгебау“, вълнението вероятно все още не ви е заляло?

– Напротив, ужасно много се вълнувам – не знам защо, може би аз му придавам прекалено голямо значение. Но истината е, че този концерт действително има голямо значение за мен. Оркестърът, в който свиря вече 20 години, идва за първи път в историята си в България. Освен това съм отговорен за много голяма част от организацията на това събитие, защото когато никой не подозираше за този гастрол, аз работех, за да може да се случи – и може би заради това вълнението ми е по-голямо от обикновено. Надявам се всичко да мине както трябва.

 

 

"Площад Славейков"

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Одобрявате ли предстоящата визита на Румен Радев в Русия?