Метафорите са запазено стилистично средство и любим инструмент на хората на изкуството. Дори в ръцете на най-големите майстори обаче те не винаги се получават. Пресен пример е „Потапяне” („Submergence”), новият, за съжаление стерилен, филм на иначе забележителния режисьор Вим Вендерс („Париж, Тексас”, „Криле на желанието”, “Buena Vista Social Club” и др.). По темата - когато висш политик, особено държавен глава, говори за проблемите в обществото той трябва да си служи преди всичко с имена, с факти, вместо да говори иносказателно като жрицата Пития. В това е неговата сила. В противен случай оставаме с впечатлението, че някой от пишещите речите на президента е гледал прекалено много епизоди на „Джейми и вълшебното фенерче” – култово детско филмче правено през 70-те години на миналия век и излъчвано по-късно по „Лека нощ, деца!”.

Каква тогава беше целта на метафорите за „тъмнината”, „прожектора”, „строителната площадка” и т.н., които чухме от президента на лекцията му в УНСС? Смисълът беше да се внуши, че политическият процес, обществото като цяло, са заложници на някакви зли, аморфни сили. Силите на мрака. Неопределеността на заплахата трябва допълнително да разпали страховете. Много е важно и да се внимава в субекта, в подлога на изречението за прожектора. Всъщност в него се съдържа (зле) прикрита претенция: „Аз ще насоча прожектора, Аз ще ви помогна да видите злосторниците”. В този контекст дойде и намекът за това, че не е изключено държавният глава да инициира свой политически проект. Подтекстът е „Аз не просто говоря по медиите, Аз имам и потенциал да направя реални промени в политическия живот като оглавя своя собствена чета, хайдушка дружина” и т.н. Между другото, би трябвало да е ясно a priori, че ако се спазват Конституцията и законите, такъв проект може да се роди и ферментира едва след като Радев окончателно е напуснал „Дондуков” 2.

С последната си реч президентът навлезе още по-дълбоко в полето на политическия популизъм. Това е логично продължение на „коремното възлизане”. Но държавният глава би спечелил много повече ако говори конкретно, а не като делфийски оракул. Не са нужни и акробатични номера. Проблемите в управлението и политическата система са конкретни: срастване на политическия елит с организираната престъпност (пример – търговията с гласове, един доходен бизнес, контролиран от мафията); България е най-бедната и най-корумпираната страна в ЕС; управляващата коалиция използва законови и „отвъдзаконови” средства, за да притиска и отстрелва една по една медии, както и да разбива журналистически екипи, които си позволяват да критикуват статуквото и др.

Да „осветим” с „прожектора” малко повече последната тема. Между 2006 г. и 2017 г. България е била понижена със 77 позиции в класацията за свободата на медиите на "Репортери без граници" - от 36-о през 2006 г. до 113-то. В някои случаи неудобните медии се притискат с процеси срещу техните собственици и издатели („Дневник” и „Капитал”); в други се купуват, което дава възможност инакомислещите журналисти да бъдат напъдени, като не им се подновят договорите (BiT); в трети, популярни лица от ефира са спечелени “за каузата” с възможности за кариерно развитие – целта е изграждането на общ фронт, мозъчен тръст, think tank (да се чете „добре спят пропаганден хор”) около ТВ Европа и Института за дясна политика, Мисъль и пр., под диригентската палка на Георги Харизанов.

Прочее, приятели, да попитам реторично какво стана със столчето на Ани? Ще ви кажа. По последна информация, на 20 април Ани Цолова ще води концерт на Плевенската филхармония, част от поредицата заключителни прояви на образователната програма „Фортисимо в клас”. Ето на това му се казва да те хвърлят в музиката. Буквално.

Така че, проблемите са ясно очертани. В споменатото по-горе анимационно филмче, Джейми насочваше фенерчето си към пода – така се отваряше врата към една приказна страна (Cuckoo Land). Крайно време е обаче за полет над кукувичето гнездо. Страната България е реална. Героите не са измислени. Като не ги назовава, държавният глава постига противоположен на желания от него и екипа му ефект; демонстрира малодушие, липса на решителност. Така Радев подкрепя без да иска тезата на Цветан Цветанов – че от държавния глава нищо не зависи. Ясно е, че целта на иносказанията е Радев да не бъде обвинен в политическа пристрастност. Но, въпреки метафорите, така или иначе анализатори вече определиха думите му като атака срещу кабинета. Ако някой докачливо определя конституционната роля на президента на коректив на институциите като „вероломно нападение” това е негов (аналитичен) проблем.

Няколко думи и за външнополитическото поведение, демонстрирано от авиатора. Не смятам, че разкрачената позиция по отношение на конфликта в Сирия, заета и от Радев, и от кабинета, е удачна за страна член на НАТО. Още по-трудно може да бъде рационализирано желанието на президента да посети Русия и се срещне с Владимир Путин през май. В ситуация, в която Русия и режимът, който я ръководи, са обект на все по-остра международна изолация и санкции, а реториката от времето на Студената война се завръща с пълна сила, България трябва да бъде последователна, да изпълнява ангажиментите си. Ние сме част от единия отбор, направили сме своя избор. Стремежът на Радев да се позиционира/брандира като натовски генерал, който обаче поддържа топли връзки с Кремъл, е наивен. Той категорично ще навреди на образа на страната ни. Ще подкопае и без това крехкото доверие към България, което имат нашите партньори в НАТО и ЕС.