Ad Config - Website header

 

Article_top

Предложението на БСП за намаляване и замразяване на депутатските заплати е, разбира се, популистки евъргрийн, пуснат в обращение поради липса на други теми. Интересното обаче е защо той винаги е така ефикасен. Да, има сериозен проблем - и той ми се струва много по-дълбок от възмущението пред забогатели на наш гръб управници.

На една страна имаме парите, които се изчисляват на база на средната заплата (доколкото знам, се умножава по три). На друга са привилегиите, срещу които се гневяхме още преди десетилетия: лекуването в правителствена болница, 70-дневните ваканции, луксозните автомобили, назначаването на близки и роднини за сътрудници. С една дума - „дупутатските кюфтета“. На трета - това са партийните субсидии, за намаляването на които гражданите се изказаха масово на референдум. Но не само БСП, а и всички попаднали в парламента, бързат да забравят тази тема.

За и против

Обикновено аргументацията се основава на сравнения - какви скромни автомобили имали депутатите в Швеция и колко малка била субсидията в богата Германия. От другата страна обикновено вадят аргумента, че тези хора управляват десетки милиарди и ако ги направим твърде бедни, ще бъдат принудени да взимат нерегламентирано от другаде (сравними ли са, впрочем, орязаните 600 лева с подкупа, който би предложил едрият бизнес - не знам).

Материалното състояние на властта има двойствен смисъл. От една страна е аргументът:

Самозабравиха се, тия живеят на друга планета.

От друга:

гледай го този, един свестен костюм не може да си ушие, а ще ме представлява пред други народи. Тоест, много богат управник е обидно, много беден - срамно.

Може би е най-добре депутатите изобщо да нямат заплати и да ходят в парламента единствено от идеални съображения. Това обаче значи, че там ще има класов подбор. Неслучайно едно от първите искания на чартистите в Англия през 19 век е народните представители да имат заплати, за да може в парламента да попадат и работници, които нямат други доходи освен заплатата си.

Темата за сътрудниците също е сложна - няма как да принудим законодателите да правят обществени поръчки за хората, които ще ги съветват. Ако назначават братовчеди, това, разбира се, е срамно и трябва да се припомни на следващите избори. Пред тази заплаха самите партии ще полагат усилия това да не се случва.

За големите отпуски също ще се намери аргумент. Ако се предположи, че депутатът наистина е съвестен в работата си, трябва да се знае, че голяма част от нея се върши извън залата: народният представител трябва да чете документи, да обсъжда партийни позиции, да проучва проблеми в избирателния си район. От тази гледна точка времето за пререкания в залата е най-малкото усилие, което очакваме от тези хора.

Дори в омразните привилегии има определен смисъл. Чуха се гласове, че ако избраниците ходят да се лекуват по общия ред в болниците за народа, това ще им даде повече представа за болежките на обикновените хора. Ако се возят в трамвай, ако нямат охрана, ако ходят на пазар, ако почиват в народни курорти… Вероятно това е важен опит, какъвто започва да липсва на онези с по 3-4 мандата. Но погледнете нещата от другата страна: попада депутатът на някаква опашка - едни го ругаят, други опитват да си уредят нещо, трети си правят селфи с него. През 1990-те един депутат от СДС, обявен от хардлайнерите за предател, ми се оплака, че се връщал вкъщи мокър - от плюнки. Надявам се, че времената вече са други, но някаква физическа дистанция между власт и народ все пак трябва да има. Въпросът е колко голяма следва да е тя в българския контекст.

Истинският проблем

Проблемът, според мен, е другаде: българските граждани не се разпознават в онези, които ги представляват. Каква точно е мярката, при която избраникът хем е един от нас, хем се възприема като най-добрия от всички нас?

Не заплатата от 3000 и кусур лева създава разрива, а подозрението за едни други доходи. И именно тяхното разкриване ще бъде избегнато с шумното намаляване на официалните. Зад проблема с отпуските също се крие едно друго недоволство: не разбираме какво точно правят тези хора, защото никой не ги задължава да ни дават отчет. Чуваме за колоритни случаи на едър депутат, който не стъпва в парламента. Чуваме за друг, който пък никога не е взимал думата. И до нула да сведат отпуските, единият пак няма да идва, а другият пак няма да се изказва, нали така?

Хората очакват друго: депутатите да отговарят пред тях не само на избори, но и във всеки един момент от мандата. Приемете, че тази нагласа идва от интерактивността, на която ни свикнаха дигиталните комуникации. Искат да имат някакъв лост за отзоваването им в случай на недоволство. Това, впрочем, беше основният тласък в референдума за мажоритарната система, не предполагаемото гласуване за „личности“. Казаха им, че не можело депутати да се отзовават и темата сякаш приключи. Но първо: не е вярно, в много страни могат да се отзовават. И второ: темата съвсем не е приключила, тя ще избликва отново и отново. Впрочем, популярността на г-н Борисов се дължи именно на това, че дори без да е задължен от закона, реагира на граждански искания до степен да гони депутати. Популизъм ли е това? Ами дайте да го направим закон, така че подобно действие да не е популистко следване на обществени настроения, да има регламент и постоянство.

Гражданите имат чувството, че промъкнеш ли се веднъж във властта, едва ли не преставаш да отговаряш за тях. Абонираш се за властта и живееш с привилегиите завинаги, както навремето номенклатурата. Самият доход на избраника започва да не изглежда толкова внушителен, ако си представим, че ще го взима за четири или максимум осем години, и то след жестока изборна борба с неясен изход. Ако обаче депутатстването стане сигурна професия до живот, нещата изглеждат други.

Най-важното е да се върне уважението към парламента, а пътят към това е обвързването на депутатите с волята на гражданите. Но не чрез придърпването им надолу към някакъв народен стандарт на живот. Ще ги уважаваме не ако са бедни като нас, а когато чувстваме, че те зависят от нас, не ние от тях, че те изразяват волята ни, не ние тяхната.

Дойче веле.

 

Предложението на БСП за намаляване и замразяване на депутатските заплати е, разбира се, популистки евъргрийн, пуснат в обращение поради липса на други теми. Интересното обаче е защо той винаги е така ефикасен. Да, има сериозен проблем - и той ми се струва много по-дълбок от възмущението пред забогатели на наш гръб управници.

На една страна имаме парите, които се изчисляват на база на средната заплата (доколкото знам, се умножава по три). На друга са привилегиите, срещу които се гневяхме още преди десетилетия: лекуването в правителствена болница, 70-дневните ваканции, луксозните автомобили, назначаването на близки и роднини за сътрудници. С една дума - „дупутатските кюфтета“. На трета - това са партийните субсидии, за намаляването на които гражданите се изказаха масово на референдум. Но не само БСП, а и всички попаднали в парламента, бързат да забравят тази тема.

За и против

Обикновено аргументацията се основава на сравнения - какви скромни автомобили имали депутатите в Швеция и колко малка била субсидията в богата Германия. От другата страна обикновено вадят аргумента, че тези хора управляват десетки милиарди и ако ги направим твърде бедни, ще бъдат принудени да взимат нерегламентирано от другаде (сравними ли са, впрочем, орязаните 600 лева с подкупа, който би предложил едрият бизнес - не знам).

Материалното състояние на властта има двойствен смисъл. От една страна е аргументът:

Самозабравиха се, тия живеят на друга планета.

От друга:

гледай го този, един свестен костюм не може да си ушие, а ще ме представлява пред други народи. Тоест, много богат управник е обидно, много беден - срамно.

Може би е най-добре депутатите изобщо да нямат заплати и да ходят в парламента единствено от идеални съображения. Това обаче значи, че там ще има класов подбор. Неслучайно едно от първите искания на чартистите в Англия през 19 век е народните представители да имат заплати, за да може в парламента да попадат и работници, които нямат други доходи освен заплатата си.

Темата за сътрудниците също е сложна - няма как да принудим законодателите да правят обществени поръчки за хората, които ще ги съветват. Ако назначават братовчеди, това, разбира се, е срамно и трябва да се припомни на следващите избори. Пред тази заплаха самите партии ще полагат усилия това да не се случва.

За големите отпуски също ще се намери аргумент. Ако се предположи, че депутатът наистина е съвестен в работата си, трябва да се знае, че голяма част от нея се върши извън залата: народният представител трябва да чете документи, да обсъжда партийни позиции, да проучва проблеми в избирателния си район. От тази гледна точка времето за пререкания в залата е най-малкото усилие, което очакваме от тези хора.

Дори в омразните привилегии има определен смисъл. Чуха се гласове, че ако избраниците ходят да се лекуват по общия ред в болниците за народа, това ще им даде повече представа за болежките на обикновените хора. Ако се возят в трамвай, ако нямат охрана, ако ходят на пазар, ако почиват в народни курорти… Вероятно това е важен опит, какъвто започва да липсва на онези с по 3-4 мандата. Но погледнете нещата от другата страна: попада депутатът на някаква опашка - едни го ругаят, други опитват да си уредят нещо, трети си правят селфи с него. През 1990-те един депутат от СДС, обявен от хардлайнерите за предател, ми се оплака, че се връщал вкъщи мокър - от плюнки. Надявам се, че времената вече са други, но някаква физическа дистанция между власт и народ все пак трябва да има. Въпросът е колко голяма следва да е тя в българския контекст.

Истинският проблем

Проблемът, според мен, е другаде: българските граждани не се разпознават в онези, които ги представляват. Каква точно е мярката, при която избраникът хем е един от нас, хем се възприема като най-добрия от всички нас?

Не заплатата от 3000 и кусур лева създава разрива, а подозрението за едни други доходи. И именно тяхното разкриване ще бъде избегнато с шумното намаляване на официалните. Зад проблема с отпуските също се крие едно друго недоволство: не разбираме какво точно правят тези хора, защото никой не ги задължава да ни дават отчет. Чуваме за колоритни случаи на едър депутат, който не стъпва в парламента. Чуваме за друг, който пък никога не е взимал думата. И до нула да сведат отпуските, единият пак няма да идва, а другият пак няма да се изказва, нали така?

Хората очакват друго: депутатите да отговарят пред тях не само на избори, но и във всеки един момент от мандата. Приемете, че тази нагласа идва от интерактивността, на която ни свикнаха дигиталните комуникации. Искат да имат някакъв лост за отзоваването им в случай на недоволство. Това, впрочем, беше основният тласък в референдума за мажоритарната система, не предполагаемото гласуване за „личности“. Казаха им, че не можело депутати да се отзовават и темата сякаш приключи. Но първо: не е вярно, в много страни могат да се отзовават. И второ: темата съвсем не е приключила, тя ще избликва отново и отново. Впрочем, популярността на г-н Борисов се дължи именно на това, че дори без да е задължен от закона, реагира на граждански искания до степен да гони депутати. Популизъм ли е това? Ами дайте да го направим закон, така че подобно действие да не е популистко следване на обществени настроения, да има регламент и постоянство.

Гражданите имат чувството, че промъкнеш ли се веднъж във властта, едва ли не преставаш да отговаряш за тях. Абонираш се за властта и живееш с привилегиите завинаги, както навремето номенклатурата. Самият доход на избраника започва да не изглежда толкова внушителен, ако си представим, че ще го взима за четири или максимум осем години, и то след жестока изборна борба с неясен изход. Ако обаче депутатстването стане сигурна професия до живот, нещата изглеждат други.

Най-важното е да се върне уважението към парламента, а пътят към това е обвързването на депутатите с волята на гражданите. Но не чрез придърпването им надолу към някакъв народен стандарт на живот. Ще ги уважаваме не ако са бедни като нас, а когато чувстваме, че те зависят от нас, не ние от тях, че те изразяват волята ни, не ние тяхната.

Дойче веле.

Коментари

Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

"Хората очакват друго:

"Хората очакват друго: депутатите да отговарят пред тях не само на избори, но и във всеки един момент от мандата."

През последните 10-тина години на няколко пъти вече слещам тезата за "избори в реално време" - всеки ден да може да се гласува с "одобрение/неодобрение", чрез електронните ни подписи.

Я, бранителят на доносниците

пак се разфилософствал.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Одобрявате ли съживяването на проекта за АЕЦ „Белене“?