Ad Config - Website header

 

Article_top

Тези дни Кейт ми беше за малко на гости. Като пристигнала от Бостън в София видяла нещо, заради което реши да купи бяла боя и четка. Но нека първо ви кажа коя е Кейт.

Представете си най-русата коса, най-бялата усмивка, най-синия поглед и ето ви Кейт Джелингхаус. Не, въобще не е типичната американка, защото беше в България по линия на Корпуса на мира преди двайсетина години, а в този корпус не се записват най-типичните американци. По-скоро е от онези любопитни същества, които винаги имат една свободна валенция и са готови да я насочат към всичко ново, интересно, непознато. Да я насочат, не непременно да я присъединят.

Кейт обича България по странни свои причини. “Обичам я, защото тук сезоните все още имат значение.”  Или пък: “Обичам я, защото когато някой купува тиква на пазара, всички се събират да изберат тиквата и всеки дава съвет как да се сготви.” И защото можеш да си купиш баничка и да я изядеш, без да престанеш да се движиш по улицата. И защото можеш да отидеш у някого и без да му звъннеш по телефона, тъй като, дори да му звъннеш, той ти казва: “Ами що не вземеш да дойдеш”.

Кейт пее български народни песни, играе хоро и се учеше да свири на кавал при слепия кавалджия Стоян Чобанов. Не пропускаше фолклорен събор и ми обясняваше какво значи една мома да е карагьозлийка. Нямаше да е странно, ако беше решила да учи в консерватория, тя обаче си беше наумила  художествена академия. При това не американска, а софийската. За тази цел доведе майка си от Кънектикът и я разведе по всички възможни галерии, за да я убеди, че живопис трябва да се учи в Европа, а не в Америка, където учителят се качва на един небостъргач, пуска едно яйце и те кара да нарисуваш нещото, в което се е превърнало яйцето на тротоара. Тук ще издам, че и аз бях включена в заверата да се убеди майката на Кейт, че България е място за артистично творчество. За тази цел Кейт ми поръча да сготвя супа от коприва, тъй като майка й твърдяла, че това не е възможно. Попитах една циганка как готви копривата и тя рече да не развалиш чорбата с ориз или пък с фиде, на копривата се слагат овесени ядки. А натрошените орехи чак накрая, чу ли?

Майката – достолепна преводачка на Юнг от немски на английски, или се убеди, или се примири. И Кейт започна да се подготвя за академията. Имаше предчувствие, че на приемния изпит ще й се падне да рисува  баба. Замина с един сак и кавала си за село Ичера, нае си квартира и започна да рисува баба след баба. За десетина дни не останали в Ичера ненарисуван чардак и баба. Беше през пролетната ваканция, тъй че в съседната на Кейт къща се настанили столични гимназисти и продънили с техномузика тихата и кротка Ичера. Монотонният ритъм на техното барабанял по нервите на ичеренските баби. Една сутрин, събрани около фурната, те се нахвърлили върху хазяйката на Кейт: “Твойта американка им даде тая музика, дето плаши кокошките, нали?”  “Не ми се вярва – рекла хазяйката, – мойта американка свири вкъщи на кавал дайчовото.”

След като нарисува десетки чифтове уморени, възлести бабешки ръце, Кейт се яви на приемен изпит, където й се падна да рисува непълнолетна рокерка. Приеха я. В деня, в който като първокурсничка Кейт взела първия си изпит с шестица, тя вървяла по слънчева улица, поглъщала слънчевата Витоша, когато…

“Попаднах на някакви знаменца. Бяха покрили цялата улица. Бяха рекламни знаменца на “Кентъки фрайд чикън”. Изглеждаха толкова нелепо в чистия слънчев ден…”

Кейт въобще не се поколебала. Отишла в “Кентъки фрайд чикън” и поискала книга за оплаквания, по-точно за протест. Служителката се разхълцала от изненада.

“Аз съм американска гражданка – обяснила Кейт, – искам да протестирам, че една американска компания замърсява българската столица.”

Каквото и да е ставало оттам нататък, то не беше я удовлетворило, защото Кейт ми звънна.

“Да направя ли един протестен хепънинг?” – попита.

“Например, какъв???”

“Ами, например, да изгоря знаменцето на “Кентъки фра…”

Ннне! – заекнах скорострелно, защото вече си представях как я арестуват, а тя се позовава на Първата поправка от Конституцията на САЩ, а също така и на съдебно дело от 1968-ма  “Народът срещу …някого си”, където по прецедент е решено, че изгарянето на знаме не е действие, а се приравнява към свободата на словото.

“Тук нямаме Първа поправка и ще те пратят за хулиганство да чукаш петнайсет дни камъни! – заплаших я тогава, като се надявах да няма представа, че вече няма къде да се чукат камъни. – Ти си художничка, нарисувай картина в знак на протест.”

Та се размина.

После обаче стана още по-сложно, защото дойде интересът й към православието. Православието я беше привлякло със своята тайнственост, загадъчност, мистичност и забравих още какво. Звънна да попита, казах й “Ами що не вземеш да дойдеш” и тя дойде.

“Не приемай православието” – казах ѝ.

“Защо?”

“Защото питаш. Ако беше напълно готова да го приемеш, нямаше да питаш. Щеше да го направиш, дори всички да са против. Почакай още малко, или ще узрееш за това, или ще се откажеш.”

Докато чакаше, Кейт помагаше на една православна фондация, водеше безплатно курсове по английски и рисуване в един православен храм. Правеше нещата по своя начин. По-късно стана православна християнка, без да пита никого. Сега е учителка по рисуване в Бостън. Активистка в православния руски храм там. Пее в хор за български народни песни. Просто – Кейт.

И ето, че идваме до момента, когато Кейт пристигна отново в България тези дни, за да участва в изложба във Варна на учениците на нейния професор Андрей Даниел. Но нямаше как да не се отбие и в Сливен, където беше преминало преди двайсетина години доброволчеството й по линия на Корпуса на мира. Обади се на неин приятел, сега учител по английски език, за да се видят и той я покани да гостува на учениците му. Мислех, че ще откаже, имаше само няколко часа за многото си приятели в града и да отдели един час за непознати ученици… Тя обаче не само прие, но и започна веднага да се готви за урока. На един лист начерта няколко концентрични кръга. В най-малкия написа „аз самият“. В следващите: моето семейство, моето училище, нашият град, България, светът. Във всеки от кръговете щеше да помоли учениците да напишат онези проблеми, които усещат най-силно. Така и направила. 12-класниците на Добромир Батинков попълнили теста, след което думите, написани от децата, се въвеждат в компютърна програма. Всяко следващо въвеждане на една и съща дума увеличава големината на буквите на тази дума. Така се получава карта на думите, в които изписаните с най-големи букви, са най-много употребените от децата. Най-едрата дума следователно е най-големият проблем. Думата с най-големи букви е „корупция“. Учудих се – не заради думата, а защото беше посочена от деца. Дванадесетокласници, все пак. Но следващата по големина дума наистина ме изненада – „липса на приятели“. Липса на приятели? Какво знаем за българските деца, ако не знаем, че им липсват приятели? Подпитах после няколко родители, те не бяха изненадани. Децата си играят много добре с компютрите, таблетите и телефоните, казаха, но се чудят какво да играят, когато се съберат с други деца. Вие знаехте ли го?

А защо Кейт замина за София ден преди обратния полет към Бостън и защо реши да си купи бяла боя и четка? Ето защо – на идване видяла на няколко места свастики по стените. Отново същият проблем с чистотата на българската столица – вече не замърсена от знаменцата на корпорация, а от нас – със свастики по стените. И Кейт си отдели време да закрие с боя тези свастики. Питах я: Дошла си за седмица в България, защо ти е да го правиш? Тя каза: Защото всеки трябва.

Просто – Кейт.

"Редута"

 

Тези дни Кейт ми беше за малко на гости. Като пристигнала от Бостън в София видяла нещо, заради което реши да купи бяла боя и четка. Но нека първо ви кажа коя е Кейт.

Представете си най-русата коса, най-бялата усмивка, най-синия поглед и ето ви Кейт Джелингхаус. Не, въобще не е типичната американка, защото беше в България по линия на Корпуса на мира преди двайсетина години, а в този корпус не се записват най-типичните американци. По-скоро е от онези любопитни същества, които винаги имат една свободна валенция и са готови да я насочат към всичко ново, интересно, непознато. Да я насочат, не непременно да я присъединят.

Кейт обича България по странни свои причини. “Обичам я, защото тук сезоните все още имат значение.”  Или пък: “Обичам я, защото когато някой купува тиква на пазара, всички се събират да изберат тиквата и всеки дава съвет как да се сготви.” И защото можеш да си купиш баничка и да я изядеш, без да престанеш да се движиш по улицата. И защото можеш да отидеш у някого и без да му звъннеш по телефона, тъй като, дори да му звъннеш, той ти казва: “Ами що не вземеш да дойдеш”.

Кейт пее български народни песни, играе хоро и се учеше да свири на кавал при слепия кавалджия Стоян Чобанов. Не пропускаше фолклорен събор и ми обясняваше какво значи една мома да е карагьозлийка. Нямаше да е странно, ако беше решила да учи в консерватория, тя обаче си беше наумила  художествена академия. При това не американска, а софийската. За тази цел доведе майка си от Кънектикът и я разведе по всички възможни галерии, за да я убеди, че живопис трябва да се учи в Европа, а не в Америка, където учителят се качва на един небостъргач, пуска едно яйце и те кара да нарисуваш нещото, в което се е превърнало яйцето на тротоара. Тук ще издам, че и аз бях включена в заверата да се убеди майката на Кейт, че България е място за артистично творчество. За тази цел Кейт ми поръча да сготвя супа от коприва, тъй като майка й твърдяла, че това не е възможно. Попитах една циганка как готви копривата и тя рече да не развалиш чорбата с ориз или пък с фиде, на копривата се слагат овесени ядки. А натрошените орехи чак накрая, чу ли?

Майката – достолепна преводачка на Юнг от немски на английски, или се убеди, или се примири. И Кейт започна да се подготвя за академията. Имаше предчувствие, че на приемния изпит ще й се падне да рисува  баба. Замина с един сак и кавала си за село Ичера, нае си квартира и започна да рисува баба след баба. За десетина дни не останали в Ичера ненарисуван чардак и баба. Беше през пролетната ваканция, тъй че в съседната на Кейт къща се настанили столични гимназисти и продънили с техномузика тихата и кротка Ичера. Монотонният ритъм на техното барабанял по нервите на ичеренските баби. Една сутрин, събрани около фурната, те се нахвърлили върху хазяйката на Кейт: “Твойта американка им даде тая музика, дето плаши кокошките, нали?”  “Не ми се вярва – рекла хазяйката, – мойта американка свири вкъщи на кавал дайчовото.”

След като нарисува десетки чифтове уморени, възлести бабешки ръце, Кейт се яви на приемен изпит, където й се падна да рисува непълнолетна рокерка. Приеха я. В деня, в който като първокурсничка Кейт взела първия си изпит с шестица, тя вървяла по слънчева улица, поглъщала слънчевата Витоша, когато…

“Попаднах на някакви знаменца. Бяха покрили цялата улица. Бяха рекламни знаменца на “Кентъки фрайд чикън”. Изглеждаха толкова нелепо в чистия слънчев ден…”

Кейт въобще не се поколебала. Отишла в “Кентъки фрайд чикън” и поискала книга за оплаквания, по-точно за протест. Служителката се разхълцала от изненада.

“Аз съм американска гражданка – обяснила Кейт, – искам да протестирам, че една американска компания замърсява българската столица.”

Каквото и да е ставало оттам нататък, то не беше я удовлетворило, защото Кейт ми звънна.

“Да направя ли един протестен хепънинг?” – попита.

“Например, какъв???”

“Ами, например, да изгоря знаменцето на “Кентъки фра…”

Ннне! – заекнах скорострелно, защото вече си представях как я арестуват, а тя се позовава на Първата поправка от Конституцията на САЩ, а също така и на съдебно дело от 1968-ма  “Народът срещу …някого си”, където по прецедент е решено, че изгарянето на знаме не е действие, а се приравнява към свободата на словото.

“Тук нямаме Първа поправка и ще те пратят за хулиганство да чукаш петнайсет дни камъни! – заплаших я тогава, като се надявах да няма представа, че вече няма къде да се чукат камъни. – Ти си художничка, нарисувай картина в знак на протест.”

Та се размина.

После обаче стана още по-сложно, защото дойде интересът й към православието. Православието я беше привлякло със своята тайнственост, загадъчност, мистичност и забравих още какво. Звънна да попита, казах й “Ами що не вземеш да дойдеш” и тя дойде.

“Не приемай православието” – казах ѝ.

“Защо?”

“Защото питаш. Ако беше напълно готова да го приемеш, нямаше да питаш. Щеше да го направиш, дори всички да са против. Почакай още малко, или ще узрееш за това, или ще се откажеш.”

Докато чакаше, Кейт помагаше на една православна фондация, водеше безплатно курсове по английски и рисуване в един православен храм. Правеше нещата по своя начин. По-късно стана православна християнка, без да пита никого. Сега е учителка по рисуване в Бостън. Активистка в православния руски храм там. Пее в хор за български народни песни. Просто – Кейт.

И ето, че идваме до момента, когато Кейт пристигна отново в България тези дни, за да участва в изложба във Варна на учениците на нейния професор Андрей Даниел. Но нямаше как да не се отбие и в Сливен, където беше преминало преди двайсетина години доброволчеството й по линия на Корпуса на мира. Обади се на неин приятел, сега учител по английски език, за да се видят и той я покани да гостува на учениците му. Мислех, че ще откаже, имаше само няколко часа за многото си приятели в града и да отдели един час за непознати ученици… Тя обаче не само прие, но и започна веднага да се готви за урока. На един лист начерта няколко концентрични кръга. В най-малкия написа „аз самият“. В следващите: моето семейство, моето училище, нашият град, България, светът. Във всеки от кръговете щеше да помоли учениците да напишат онези проблеми, които усещат най-силно. Така и направила. 12-класниците на Добромир Батинков попълнили теста, след което думите, написани от децата, се въвеждат в компютърна програма. Всяко следващо въвеждане на една и съща дума увеличава големината на буквите на тази дума. Така се получава карта на думите, в които изписаните с най-големи букви, са най-много употребените от децата. Най-едрата дума следователно е най-големият проблем. Думата с най-големи букви е „корупция“. Учудих се – не заради думата, а защото беше посочена от деца. Дванадесетокласници, все пак. Но следващата по големина дума наистина ме изненада – „липса на приятели“. Липса на приятели? Какво знаем за българските деца, ако не знаем, че им липсват приятели? Подпитах после няколко родители, те не бяха изненадани. Децата си играят много добре с компютрите, таблетите и телефоните, казаха, но се чудят какво да играят, когато се съберат с други деца. Вие знаехте ли го?

А защо Кейт замина за София ден преди обратния полет към Бостън и защо реши да си купи бяла боя и четка? Ето защо – на идване видяла на няколко места свастики по стените. Отново същият проблем с чистотата на българската столица – вече не замърсена от знаменцата на корпорация, а от нас – със свастики по стените. И Кейт си отдели време да закрие с боя тези свастики. Питах я: Дошла си за седмица в България, защо ти е да го правиш? Тя каза: Защото всеки трябва.

Просто – Кейт.

"Редута"

Коментари

Какво прочетох...

Време е за заслужен отдих.
Kovatz's picture
Kovatz
Kovatz

Наистина ти е време!

Наистина ти е време!
Insider Insider's picture
Insider Insider
insider

А за петолъчките и сърповете и чуковете

не трябва ли? Доста боя щеше да отиде и нямаше да стигне един ден.

Притесняват ли те призивите

за социална справедливост и отхвърляне на мутренското управление, троляк?

Сори.
Insider Insider's picture
Insider Insider
insider

Не, драги против мракобесния болшевизъм

и неговите символи съм. А той въобще, ама въобще не е равен на социална справедливост. Добре помним колко беше справедлив. Неговите жертви са 10 пъти повече от тези на нацизма. А мутренското управление си беше ваш проект.
gopeto's picture
gopeto
gopeto

А трябва ли една американка...

А трябва ли една американка да свърши нашата, докато ние се чудим кой и дава пари за да ни излага пред чужденците?

Мдаа

От това набиване в медиите на хората,как всичко и всички са корумпирани в България,се изкривява съзнанието и на децата ни.

Най

Следвайте ни

 
 

Още от категорията

Анкета

Трябва ли България да приеме еврото?