Познавах Боян Петров. Правил съм интервю с него, отразявал съм негови събития, пресконференции, посрещания и изпращания. Не мога да го нарека свой приятел, за разлика от други колеги-журналисти, които бяха близки с него. Завиждам им благородно.

А той беше винаги готов да се отзове за разговор, винаги беше отзивчив, любезен и много интересен събеседник. Говореше спокойно и увлекателно. Бързо топеше ледовете. Въпреки че напоследък казваше, че му е все по-трудно да се справя с огромното внимание от медии, организации и хора, които го спират по улиците и планините.

Все пак реших да разкажа за две свои преживявания, свързани с Боян Петров. Извън онези моменти, в които чакаш новината, че е покорил поредния планински връх, завърнал се е невредим и всичко е наред.

Трябваше да правя интервю с Боян за списание Клуб Z след една от най-успешните му експедиции. Както често се случва, беше от днес за вчера. Боян откликна по телефона, влезе в положението и ме покани още на следващия ден на работното си място в Националния природонаучен музей. Дойде точно навреме, показа си часовника и се засмяхме. За първи път се срещахме на живо. 

Седнахме в стаята му, в която той с гордост ми показа някои свои биологически находки. Не беше интервю, а нещо като разговор между хора, които сякаш се позвават от години. Говорихме за рака, диабета, за предизвикателствата на градския живот и, разбира се, за онези в планините.

“Алпинизмът има някаква харизматична социална роля. Едно успешно изкачване може да обедини хора, да ги накара да се почувстват българи. Да ги мотивира в преследване на техните лични върхове. Мечтите? Те са абстрактно понятие, може да се случат, но може и да не се случат. Най-често не стават, защото ти не превръщаш мечтата в проект. Аз имам малко мечти, те следват една след друга, но никога повече от една във времето. Поставям си цел, свършвам я и веднага започвам друга. Мечтата става проект. Проектът - екселска таблица, план, график. Много години вече правя експедиции и съм се научил на целия този процес”. 

Това е едно от нещата, които завинаги ще запомня от Боян. Той беше човек на духа, но и достатъчно практичен и методичен.

Към края на раздумката попитах Боян за Еверест и той отговори следното:

“Еверест престана да ми бъде цел заради прекалено силната комерсиализация на върха. На К2 са се качили 330 души. На Еверест - над 6800 досега. Там е сборище от хора, които не са алпинисти. Те са адвокати, лекари, богаташи, които смятат, че със 70 хиляди долара си купуваш място в историята. Не искам да стана част от това. Не ме привлича. Искам да ходя по неизкачвани от българи върхове. На интересни върхове.”

Това се промени по една единствена причина - Петров си постави за цел покоряването на всичките 14 осемхилядници. И нямаше как да подмине Еверест. Първенецът беше наред сега - след Шиша Пангма, под който (или на който) Боян се загуби.

А след въпросното интервю човек в моето положение си тръгва не просто удовлетворен, а направо окрилен. Заради личността на Боян. Такъв ефект той имаше към всички, с които общуваше. Затова тези дни социалните мрежи са пълни с молитви, стихотворения, откровения, снимки, спомени от преживявания…

Друг спомен от Боян е по-скоро урок. В анкетата за Спортист на 2017 г. той бе поставен едва на осмо място след два качени 8-хилядника и в поредна слаба година за българския спорт. Неколцина журналисти негодувахме всеки по своя си начин заради ниската позиция на алпиниста.

Достойният отговор дойде от самия Боян. Той излезе на сцената получи наградата от жена си Радослава Ненова (така беше по сценарий), благодари сърдечно, пожела на всички здраве и успехи. Не пролича да е недоволен. А през годините имаше фрапантни бойкоти на олимпийски и световни шампиони, зад които стояха още по-обидени бизнесмени. И им нареждаха да не ходят на церемонията.

Такъв беше Боян. Такъв е. Той беше мъж, не се оплакваше, не хленчеше, беше позитивен. Широко скроен. И земен - не се смяташе за изключителен, а просто следваше мечтите и върховете си.

Бях си намислил да кажа доста неща на хората, които по някаква причина не одобряват Боян и сега дори злорадстват. Които го обиждат, съдят, анализират къде и защо е “сбъркал” (добре, че е фейсбук, иначе нямаше да знаем, че в България доста хора разбират и от алпинизъм), ама защо е тръгнал и накъде, защо е тази спасителна операция с “нашите пари”… Които казват, че “някакъв спортист, алпинист” не може да ги вдъхновява.

Разбира се, че не сте длъжни да харесвате Боян Петров и да се вдъхновявате от него. Но не го съдете и не давайте неинформирано мнение. Боян не е длъжен на никого, освен на себе си и на най-близките си. Те се произнесоха тези дни достатъчно публично как гледат на опасното му призвание и дали някога са опитали да го спират.

Колкото до парите, тези, с които алпинистът тръгваше на експедиции, не са ваши. Те са на някой друг, който е решил да му помогне. Той нито веднъж не е получавал пари от министерства. 

Парите за спасителната операция също не са “ваши”. Те са на дарители, приятели на алпиниста или просто на хора, които искаха да помогнат. И вчерашният последен полет на хеликоптера около Шиша Пангма беше финансиран от десетина души. Колкото до “вашите” пари, те изтичат всеки ден и всяка минута, но по други канали. Печално известни.

Толкова. Нека бъдем положителни, Боян би харесал това много повече. Все пак огромна част от българите в момента страдат. Той винаги е изтъквал позитивната обществена енергия, която му помагаше и при катеренето на върховете или когато го блъсна кола и беше в критично състояние.

Всеки има право на избор от кого да се възхищава, кого да следва, дали въобще да го прави. Според мен не е проблем да харесваш едновременно спортисти, хора на изкуството, учители, лекари или просто такива, които са сред нас и не са популярни. Но явно и за тези неща се делим в България.

А в България има отчайваща липса на личности като Боян Петров. Добри и положителни хора, които планират и постигат мечтите си с усилия, а не с търкане на талони. Аз лично избирам Боян да ми говори за мечти, а не Захари Бахаров, който рецитира текст, възпяващ “мечтата” чрез лотарийни талони.

Предпочитам Боян във времена, в които деца са изрисувани с хулигански надписи и свастики на мач, а бащата на едното казва, че не бил разбрал какво става, синът му - и той не е разбрал, нищо кой знае какво не е станало.

Загубихме много тези дни. Страшно много. Загубата е най-голяма за семейството на Боян Петров. Но и за всички нас. Загубихме добър и успешен човек, който даваше добри примери за сбъдване на мечти и за свободен, пълноценен живот.

Прощавай, Бояне. Със сигурност има за какво. Ще опитам да продължавам да следвам някои от нещата, които обичаше да казваш. Онова за мечтите, които се превръщат в цели и проекти, за да се сбъднат. Онова за малките стъпки и малките върхове, които се превръщат в големи. Знам, че ни гледаш там отгоре. От 8000 метра. Високо, високо, над завист и обида, над дребните сплетни.