Ad Config - Website header

 

Article_top

Само за седмица Русия трябва да бъде посетена от лидерите на цели три страни от ЕС. В края на миналата седмица тук бе Ангела Меркел, в средата на тази седмица ще пристигне Еманюел Макрон, а между тях се вклини президентът на България Румен Радев. И ако във верността на Меркел или Макрон на принципите на европейското единство никой не се съмнява кой знае колко, България предизвиква определено безпокойство.

Какво означава тази първа за десет без малко години среща на най-високо равнище? Русия пак ли минава в настъпление на Балканите? Търси ли в Европа слаби звена, за да ги примами на своя страна с помощта на историческата близост и енергийните торти? Пак ли става актуална представата за България като за троянски кон на Москва в ЕС?

Спомен за изминатия път

Наистина за последните година-две в българската политика се случиха немалко събития, които сами по себе си нямаха голямо значение, но, взети заедно, се събират в затопляне на отношението към Русия. И в българското общество, и в основните политически партии се натрупа прекалено много разочарование и недоволство от рязкото захлаждане на отношенията между двете страни след 2009 г., когато София под натиска на Запада последователно се отказа почти от всички съвместни проекти с Москва, като се започне от петролопровода „Бургас - Александруполис“ и се свърши с „Южен поток“.

Тези откази не донесоха на България чувствителни изгоди, по-скоро обратното. Затова призивите да се добави в отношенията с Русия повече прагматизъм и национален егоизъм отново започнаха да набират популярност.

В началото на 2017 г. в България дойде на власт нов президент – мястото на твърдия евроатлантик Росен Плевнелиев зае благосклонният към Русия генерал Румен Радев. През пролетта на 2017 г. бе обновено и правителството – премиерът Бойко Борисов и партията му ГЕРБ останаха на власт, но техни по-малки партньори в управляващата коалиция вместо проевропейските либерали станаха консервативните националисти, сред които има дори такива, които признават Крим за руски.

България не подкрепи инициативата на Румъния за създаването в Черно море на постоянна флотилия на НАТО и не изгони нито един руски дипломат след опита за отравяне на Скрипал във Великобритания. Закупуването на нови изтребители от някого от НАТО бе отложено, затова пък подновиха преговорите с Москва за ремонта на МиГ за 40 милиона евро.

В такава атмосфера някои български политици от тези, които са по-маргинални, започнаха да се преобуват с удивителна стремителност. Само преди две години НАТО бе за тях най-главният и незаменим партньор, а сега дори вече се говори, че България трябва да излезе от неблагодарния Алианс и да възложи всички свои надежди на Русия.

Но главното е, че не толкова шумно, но принципно се промени отношението към Русия на българския премиер Бойко Борисов и неговата партия ГЕРБ, които с малки прекъсвания са на власт почти 10 години. Именно Бойко Борисов, като дойде на власт през 2009 г., започна да се отказва последователно от един подир друг съвместни проекти с Русия, като го обясняваше с това, че те заплашват българската екология, суверенитета и цивилизационния избор. А сега става дума за това, че след президента Радев за Москва ще замине и премиерът Борисов – да обсъжда възстановяването именно на тези проекти, от които сам се отказа преди няколко години.

Два реактора и поток

Причината за този всеобщ завой на България към Москва е в същото такова всеобщо разочарование. И българското общество, и българският политически елит са много разочаровани, че честно и старателно изпълняваха изисканията за евроатлантическа солидарност, като намалят връзките с Русия, но не получиха от Запада никаква компенсация за толкова отговорно поведение. Обратно – София остана сама със скъсаните договори, международните арбитражи и изплащането на компенсации.

Когато през 2012 г. правителството на Борисов се отказа от съвместното изграждане с Русия на АЕЦ „Белене“, проектът вече бе в доста напреднал стадий и в София явно разчитаха, че американската „Уестингхаус“ ще им помогне да монтират руските реактори в другата българска АЕЦ – „Козлодуй“. Но американците не проявиха особен интерес към проекта и тези два реактора до днес продължават да бъдат главоболие за българското правителство.

През 2016 г. реакторите бяха готови, те трябваше да бъдат взети от Русия, като се платят 620 милиона евро. За всеки ден престой се натрупваха по 162 000 евро отгоре. Няколко месеца отидоха в търсенето на необходимата сума, след това България се опита да продаде реакторите в Иран, но не стана. В резултат реакторите сега се съхраняват в България, а къде да бъдат дянати - не е съвсем ясно. Да се съхраняват просто така е странно, купувачи не се намират, да се строи АЕЦ самостоятелно е твърде скъпо.

В търсене на изход българското ръководство генерира слабореализуеми идеи от пода на строителство на общобалканска АЕЦ заедно със съседите или търсенето на такъв стратегически инвеститор, на когото от българския държавен бюджет няма да му трябват нито помощ, нито гаранции. Говори се дори, че Китайската национална ядрена корпорация (CNNC) уж се интересува от проекта в България.

Но ако се съди по това каква бурна активност около проекта за АЕЦ разви българското правителство през последните няколко дни преди посещението на президента Радев в Москва, руският вариант продължава да бъде разглеждан. Още повече наскоро унгарският премиер Орбан след неколкогодишни препирни успя да получи от ЕС одобрението за съвместно разширяване заедно с Русия на АЕЦ „Пакш“.

Вероятно с нещо подобно ще завърши и българската епопея с „Белене“, започнала още през 80-те години. Но при всички случаи българското ръководство едва ли скоро ще забрави, че немалка част от загубите, свързани с проекта, дойде заради добрите съвети и двусмислените обещания на Запада.

Още по-неприятна за България излезе историята с „Южен поток“. Отказът от строителството му под силния натиск на Брюксел стана едно от първите решения на Бойко Борисов, когато той след кратко прекъсване се върна на власт през есента на 2014 г. България прояви европейска солидарност, като разчиташе, че в отговор ЕС някак си ще й помогне да се оправи с газовите проблеми.

Няколко години Борисов обсъждаше с европейските лидери своя проект за балкански газов хъб – голям разпределителен център на българското крайбрежие, където би се стичал газ от най-различни доставчици. Идеята бе наречена многообещаваща, но никаква помощ за реализирането й България досега не е получила.

Обратно – усилията на някои европейски лидери се оказаха насочени в съвсем друга посока – към строителството на „Северен поток-2“. А България заради солидарността просто отстъпи транзитните такси на Германия и Турция. Затова не е за учудване, че сега не само проруският президент Радев, но и отнасящият се някога с много резерви към Русия премиер Борисов са готови да обсъждат с Москва най-различни формати за участието на България в руските газови проекти.

Национализъм без диктатура

За Русия обаче основен въпрос остава доколко надеждно и дългосрочно ще се окаже настоящото размразяване в отношенията с България. Без съмнения на Москва й е приятно да вижда как Бойко Борисов, който само преди няколко години обясняваше, че руските енергийни проекти не са нужни на България и дори са вредни, сега моли за връщането им дори в орязан вид. Но Борисов не е Орбан, положението му е доста по-разклатено и той може да не прояви в споровете с Брюксел същото упорство и ловкост като Будапеща, когато тя отстояваше АЕЦ „Пакш“.

В България, както и в много други страни от Източна Европа, също има завой към консерватизма и национализма, но въпреки това там не се изгражда ясна и разбираема полуавторитарна пирамида, каквато толкова обичат в Кремъл. Българската политика остава непостоянна и хаотична и хората с противоположни възгледи там се оказват не само в една управляваща коалиция, а дори в една партия.

Брюксел вече неведнъж показа, че не се церемони много с България и е готов да оказва върху София най-твърд натиск дори до замразяването на европейските субсидии. В такива условия българските политици, склонни към опортюнизъм и честа смяна на съюзниците, едва ли ще бъдат готови за упорита съпротива.

Въпросът колко близка дружба трябва да има България с Русия вече век и половина остава главният в българските спорове за външната политика. И сегашното ръководство едва ли ще успее да намери ясен отговор. С времето новото сближаване неизбежно ще върне на преден план вечния страх от превръщане във васал на Москва, а заедно с него ще се надигнат и нови политици, обещаващи да спасят България от унизителна зависимост.

------

* Авторът е зам. главен редатор на Carnegie.ru - издание на Московския център „Карнеги“, където е публикувана статията.

 

Само за седмица Русия трябва да бъде посетена от лидерите на цели три страни от ЕС. В края на миналата седмица тук бе Ангела Меркел, в средата на тази седмица ще пристигне Еманюел Макрон, а между тях се вклини президентът на България Румен Радев. И ако във верността на Меркел или Макрон на принципите на европейското единство никой не се съмнява кой знае колко, България предизвиква определено безпокойство.

Какво означава тази първа за десет без малко години среща на най-високо равнище? Русия пак ли минава в настъпление на Балканите? Търси ли в Европа слаби звена, за да ги примами на своя страна с помощта на историческата близост и енергийните торти? Пак ли става актуална представата за България като за троянски кон на Москва в ЕС?

Спомен за изминатия път

Наистина за последните година-две в българската политика се случиха немалко събития, които сами по себе си нямаха голямо значение, но, взети заедно, се събират в затопляне на отношението към Русия. И в българското общество, и в основните политически партии се натрупа прекалено много разочарование и недоволство от рязкото захлаждане на отношенията между двете страни след 2009 г., когато София под натиска на Запада последователно се отказа почти от всички съвместни проекти с Москва, като се започне от петролопровода „Бургас - Александруполис“ и се свърши с „Южен поток“.

Тези откази не донесоха на България чувствителни изгоди, по-скоро обратното. Затова призивите да се добави в отношенията с Русия повече прагматизъм и национален егоизъм отново започнаха да набират популярност.

В началото на 2017 г. в България дойде на власт нов президент – мястото на твърдия евроатлантик Росен Плевнелиев зае благосклонният към Русия генерал Румен Радев. През пролетта на 2017 г. бе обновено и правителството – премиерът Бойко Борисов и партията му ГЕРБ останаха на власт, но техни по-малки партньори в управляващата коалиция вместо проевропейските либерали станаха консервативните националисти, сред които има дори такива, които признават Крим за руски.

България не подкрепи инициативата на Румъния за създаването в Черно море на постоянна флотилия на НАТО и не изгони нито един руски дипломат след опита за отравяне на Скрипал във Великобритания. Закупуването на нови изтребители от някого от НАТО бе отложено, затова пък подновиха преговорите с Москва за ремонта на МиГ за 40 милиона евро.

В такава атмосфера някои български политици от тези, които са по-маргинални, започнаха да се преобуват с удивителна стремителност. Само преди две години НАТО бе за тях най-главният и незаменим партньор, а сега дори вече се говори, че България трябва да излезе от неблагодарния Алианс и да възложи всички свои надежди на Русия.

Но главното е, че не толкова шумно, но принципно се промени отношението към Русия на българския премиер Бойко Борисов и неговата партия ГЕРБ, които с малки прекъсвания са на власт почти 10 години. Именно Бойко Борисов, като дойде на власт през 2009 г., започна да се отказва последователно от един подир друг съвместни проекти с Русия, като го обясняваше с това, че те заплашват българската екология, суверенитета и цивилизационния избор. А сега става дума за това, че след президента Радев за Москва ще замине и премиерът Борисов – да обсъжда възстановяването именно на тези проекти, от които сам се отказа преди няколко години.

Два реактора и поток

Причината за този всеобщ завой на България към Москва е в същото такова всеобщо разочарование. И българското общество, и българският политически елит са много разочаровани, че честно и старателно изпълняваха изисканията за евроатлантическа солидарност, като намалят връзките с Русия, но не получиха от Запада никаква компенсация за толкова отговорно поведение. Обратно – София остана сама със скъсаните договори, международните арбитражи и изплащането на компенсации.

Когато през 2012 г. правителството на Борисов се отказа от съвместното изграждане с Русия на АЕЦ „Белене“, проектът вече бе в доста напреднал стадий и в София явно разчитаха, че американската „Уестингхаус“ ще им помогне да монтират руските реактори в другата българска АЕЦ – „Козлодуй“. Но американците не проявиха особен интерес към проекта и тези два реактора до днес продължават да бъдат главоболие за българското правителство.

През 2016 г. реакторите бяха готови, те трябваше да бъдат взети от Русия, като се платят 620 милиона евро. За всеки ден престой се натрупваха по 162 000 евро отгоре. Няколко месеца отидоха в търсенето на необходимата сума, след това България се опита да продаде реакторите в Иран, но не стана. В резултат реакторите сега се съхраняват в България, а къде да бъдат дянати - не е съвсем ясно. Да се съхраняват просто така е странно, купувачи не се намират, да се строи АЕЦ самостоятелно е твърде скъпо.

В търсене на изход българското ръководство генерира слабореализуеми идеи от пода на строителство на общобалканска АЕЦ заедно със съседите или търсенето на такъв стратегически инвеститор, на когото от българския държавен бюджет няма да му трябват нито помощ, нито гаранции. Говори се дори, че Китайската национална ядрена корпорация (CNNC) уж се интересува от проекта в България.

Но ако се съди по това каква бурна активност около проекта за АЕЦ разви българското правителство през последните няколко дни преди посещението на президента Радев в Москва, руският вариант продължава да бъде разглеждан. Още повече наскоро унгарският премиер Орбан след неколкогодишни препирни успя да получи от ЕС одобрението за съвместно разширяване заедно с Русия на АЕЦ „Пакш“.

Вероятно с нещо подобно ще завърши и българската епопея с „Белене“, започнала още през 80-те години. Но при всички случаи българското ръководство едва ли скоро ще забрави, че немалка част от загубите, свързани с проекта, дойде заради добрите съвети и двусмислените обещания на Запада.

Още по-неприятна за България излезе историята с „Южен поток“. Отказът от строителството му под силния натиск на Брюксел стана едно от първите решения на Бойко Борисов, когато той след кратко прекъсване се върна на власт през есента на 2014 г. България прояви европейска солидарност, като разчиташе, че в отговор ЕС някак си ще й помогне да се оправи с газовите проблеми.

Няколко години Борисов обсъждаше с европейските лидери своя проект за балкански газов хъб – голям разпределителен център на българското крайбрежие, където би се стичал газ от най-различни доставчици. Идеята бе наречена многообещаваща, но никаква помощ за реализирането й България досега не е получила.

Обратно – усилията на някои европейски лидери се оказаха насочени в съвсем друга посока – към строителството на „Северен поток-2“. А България заради солидарността просто отстъпи транзитните такси на Германия и Турция. Затова не е за учудване, че сега не само проруският президент Радев, но и отнасящият се някога с много резерви към Русия премиер Борисов са готови да обсъждат с Москва най-различни формати за участието на България в руските газови проекти.

Национализъм без диктатура

За Русия обаче основен въпрос остава доколко надеждно и дългосрочно ще се окаже настоящото размразяване в отношенията с България. Без съмнения на Москва й е приятно да вижда как Бойко Борисов, който само преди няколко години обясняваше, че руските енергийни проекти не са нужни на България и дори са вредни, сега моли за връщането им дори в орязан вид. Но Борисов не е Орбан, положението му е доста по-разклатено и той може да не прояви в споровете с Брюксел същото упорство и ловкост като Будапеща, когато тя отстояваше АЕЦ „Пакш“.

В България, както и в много други страни от Източна Европа, също има завой към консерватизма и национализма, но въпреки това там не се изгражда ясна и разбираема полуавторитарна пирамида, каквато толкова обичат в Кремъл. Българската политика остава непостоянна и хаотична и хората с противоположни възгледи там се оказват не само в една управляваща коалиция, а дори в една партия.

Брюксел вече неведнъж показа, че не се церемони много с България и е готов да оказва върху София най-твърд натиск дори до замразяването на европейските субсидии. В такива условия българските политици, склонни към опортюнизъм и честа смяна на съюзниците, едва ли ще бъдат готови за упорита съпротива.

Въпросът колко близка дружба трябва да има България с Русия вече век и половина остава главният в българските спорове за външната политика. И сегашното ръководство едва ли ще успее да намери ясен отговор. С времето новото сближаване неизбежно ще върне на преден план вечния страх от превръщане във васал на Москва, а заедно с него ще се надигнат и нови политици, обещаващи да спасят България от унизителна зависимост.

------

* Авторът е зам. главен редатор на Carnegie.ru - издание на Московския център „Карнеги“, където е публикувана статията.

Коментари

Тука коментари ще липсват,

щото несъответствията с опорните точки са прекалено големи.
Insider Insider's picture
Insider Insider
insider

Авторът не е много наясно

с фактическото положение на проектите. Първо "Брюксел" изсипа в нашата черна дупка достатъчно субсидии, за да имаме вече сносно земеделие, сносна администрация и т. н. Второ Раша никога не е и мислила насериозно строежа на Южен Поток - от строежи като този и като другите два, сметка имат само строителите-приятели на Путлер. За това се писа много и бяха приведени ясни аргументи. Трето, всеки прави някакъви жертви в името на солидарността и не бива да чака компенсации за тях - съмнявам се, че германските производители на коли, например, чийто най-голям пазар беше Раша са много доволни. И най-сетне: самата постановка на въпроса за "отношенията на България с Русия" е погрешна. Ние не сме равнопоставени в тези отношения и никога не сме били. Русия осъществява перманентна агресивна интервенция в българския държавен живот още от края на 19 век при това със всякакви средства. Русия никога не се е отказвала от идеята да ни колонизира - официално или неофициално. Какви отношения можем да имаме при това положение?

Вече сме!

" Русия никога не се е отказвала от идеята да ни колонизира - официално или неофициално"
Вече сме колонизирани. По южното лайноморие започва строежа на нови 100-тина хиляди апартамента за руските заселници.... До 5 г руският език ще е официален!
Бобо's picture
Бобо
Бобо

ватнишка пропаганда

Другаря Саморуков по Ватнишки пуска пъртенки , скъпи ватнико България не е искала да се сближава с Ватлавдия никога , това са само вашите отколешни напъни да владеете проливите , да сеете раздори на Балканите , колкото до ползите , за 70 г. ги видяхме , фалирала държава и народ загубил всякакви трудови навици , без национално достойнство и манталитет на пролетарии , а колко нещо откраднаха и продължават да крадат от тази земя просто не е истина , както бе казал един исински Българин , не ви щем ни меда ни жилото Ватници …..
anelia mileva's picture
anelia mileva
anelia mileva

Aбсолютно повърхностна статия. Авторът дори не се е постарал

да анализира "разочарованието" на българите: откъде идва, кое го е породило и дали всъщност хората са разочаровани от Европейското ни членство. Просто повтаря а ла "кашпировски", как естествено завиваме към Русия, която вероятно ( е не го казва направо) ще ни очарова.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Трябва ли България да приеме еврото?