Ad Config - Website header

 

Article_top

Имам силен акцент. Когато казвам здрасти, хората ме питат откъде съм. От Украйна, отговарям аз. От източната част, която не е контролирана от правителството. Т. нар. Донецка народна република (ДНР), откъдето тъкмо се завърнах след тримесечно посещение.

Неизменно следващите въпроси са:

„О, какво става там? Продължава ли войната?“

Това показва, че медийното отразяване е неуспешно. Ние пишем за нещата подробно, когато те са нови и вълнуващи, и ги зарязваме, щом станат скучни.

Войната в Украйна стана скучна. И аз отговарям:

„Да, тя все още убива средно по един или двама души всеки ден. Това обаче стана толкова рутинно, че е дори странно. Две армии стоят една срещу друга, понякога ги делят само 30 метра. Подчинени на Минските споразумения от 2014 и 2015 г., те не могат да се бият помежду си. Но не могат да си тръгнат без политическо решение. Понякога се обстрелват взаимно, най-вече нощем, когато международните наблюдатели спят. В повечето случаи това е само за изпускане на парата.“

Отскоро насилието започна да ескалира, но светът едва го забелязва. Това се случва от време на време, без да донесе някаква промяна. След това иде нов период на въздържание.

Тъй като битките са толкова ритуални, предсказуеми и тихи, цивилният живот се завръща край фронтовата линия, където войната и мирът съжителстват странно и трудно. Видях училище, работещо само на 150 метра от фронта. Автобуси докарват там децата по тесен път през минни полета. Чух, че друго училище е било обстрелвано със снаряди по-рано през този месец. Прозорците били изпотрошени, докато вътре имало 370 деца. Четири дни по-късно били поставени стъкла и занятията били подновени. Войната си е война, но трябва да се ходи на училище.

Видях хора на риболов и пикник близо до линията на фронта, които правят кратки прекъсвания, ако започне обстрел – ако "стане шумно", както казват те.

Един човек, с когото се запознах, живее в банята си, тъй като това е единствената част от къщата му, оцеляла от бомбардировките, които бяха най-интензивни в началото на войната – през 2014 и 2015 г. Друг човек възстановява къщата си на километър и половина от летището в Донецк, където и днес постоянно избухват сражения. Домът му е бил улучен пет пъти, но основите са наред и собственикът е оптимист.

"Защо правиш това?“, попитах го аз.

„Аз съм стар човек и имам две дъщери. Искам да им оставя къщата в добро състояние, но ако чакам войната да свърши, мога да не го доживея“, каза той.

Когато разказвам тези случки, хората ме питат дали още имам семейство там. Да, семейството ми остана в Донецк. Как се живее там? Трудно е за обяснение. Но се опитвам:

„Когато си мислите са война, си представяте терор, екшън и паникьосани хора, издържащи на бомбардировки и обстрели. Там е по-различно. В центъра на Донецк животът изглежда доста нормален – кофи шопове за битници, майки с колички, а през пролетта цъфтят люляци и рози."

Но животът е тежък по други причини.

Територията, която иска да се отцепи от Украйна, е с площта на щата Ню Йорк, с близо 4 милиона жители, изправени пред невъзможен избор. Държани за заложници от опортюнистични сепаратистки власти, те са същевременно третирани като хора извън закона от украинското правителство, като сепаратисти и нелоялни граждани, чието прегрешение е само в това, че са взети за заложници. Дори когато си напускат мястото, както направих аз, ги следват обвиненията в предателство и колаборационизъм.

В резултат тези хора имат проблеми с получаването на пенсии, с пътуването до „континентална“ Украйна и обратно,с поучаването на паспорти, да работят или да гласуват. Затворени в квазидържава, превърната в гето, те се разкъсват между неясните и репресивни закони на двете страни.

Един от роднините ми има малък бизнес в Донецк и изпитва трудности. Украинското правителство наложи икономическа блокада на местния бизнес, който се отчита единствено пред Министерството на финансите на сепаратистката република. Шефът на това министерство е известен не с истинското си, а с бойното си име – Ташкент.

На всеки два месеца баба ми трябва да пътува до контролираните от правителството територии, за да си вземе пенсията. Пътуването не е приятно. Прекарвате цял ден в чакане на влудяващо бавни опашки на редица контролни пунктове. Хората се тълпят на тесен път, пресичащ минно поле. Поради липса на санитарни възли те използват като тоалетни крайпътните храсти и понякога стават жертва на мини. Можете да избегнете това, ако пътувате с трафикант, който подкупва бюрократите на пунктовете, за да си спестите опашките. Но това струва цяла месечна пенсия. Изборът е ваш.

Мой приятел имаше баба, която не си получаваше пенсията, тъй като бе твърде стара за изтощителното пътуване. Наскоро тя почина. Смъртният акт, издаден от сепаратистките власти, няма законова сила и няма механизъм за издаването на украински документ за хората, живеещи в неконтролираните от правителството територии. Когато приятелят ми потърси помощ от съда, съдията поиска доказателство – трима очевидци на смъртта на баба му или видеозапис от погребението. Това е сюрреалистичният живот в тази война.

Доста скоро идва последният въпрос. Кого подкрепят местните хора – сепаратистите или правителството? Отговорът ми е разочароващ за всички:

„Повечето не подкрепят никого. Клони към добрите момчета срещу лошите момчета в конфликт по телевизията, особено когато е замесена Русия. Но когато видите войници да рият окопи в задния ви двор, изведнъж престава да ви пука дали те са добри или лоши войници. Просто искате те да се разкарат."

Изборът ни в реалния живот има малко общо с политиката. Хората избират да останат в зоната на бойните действия по редица причини – работа, имот, възраст, болест, сантиментална привързаност към дома. Липсата на подкрепа от държавата и поставяното навсякъде клеймо на човек, напуснал родното си място, също правят трудно преместването.

Тези, които остават, се надяват, че нещо някак си ще се промени. Но надеждата постепенно преминава в отчаяние и фатализъм. Конфликтът е в политически застой, при който всеки изглежда по-доволен от статуквото, отколкото т някакво предложено решение. Всички с изключение на хората, които трябва да платят цената.

Наскоро един деликатен събеседник, който се опитваше да води подобен разговор, ми сподели следното заключение:

„Честно казано, хората в САЩ се умориха да слушат за този постоянен конфликт в Украйна, отровена от корупция и липса на политическа воля за какъвто и да било напредък.“

Единственото, което можех да му кажа, бе:

„Ако вие сте уморени, представете си колко  уморени сме ние.“

-------------------------

* Авторката е украинска журналистка, стипендиант в Центъра "Деъвис" са руски и евразийски изследвания в Харвард, САЩ. Коментарът е публикуван във в. "Ню Йорк таймс“.

 

Имам силен акцент. Когато казвам здрасти, хората ме питат откъде съм. От Украйна, отговарям аз. От източната част, която не е контролирана от правителството. Т. нар. Донецка народна република (ДНР), откъдето тъкмо се завърнах след тримесечно посещение.

Неизменно следващите въпроси са:

„О, какво става там? Продължава ли войната?“

Това показва, че медийното отразяване е неуспешно. Ние пишем за нещата подробно, когато те са нови и вълнуващи, и ги зарязваме, щом станат скучни.

Войната в Украйна стана скучна. И аз отговарям:

„Да, тя все още убива средно по един или двама души всеки ден. Това обаче стана толкова рутинно, че е дори странно. Две армии стоят една срещу друга, понякога ги делят само 30 метра. Подчинени на Минските споразумения от 2014 и 2015 г., те не могат да се бият помежду си. Но не могат да си тръгнат без политическо решение. Понякога се обстрелват взаимно, най-вече нощем, когато международните наблюдатели спят. В повечето случаи това е само за изпускане на парата.“

Отскоро насилието започна да ескалира, но светът едва го забелязва. Това се случва от време на време, без да донесе някаква промяна. След това иде нов период на въздържание.

Тъй като битките са толкова ритуални, предсказуеми и тихи, цивилният живот се завръща край фронтовата линия, където войната и мирът съжителстват странно и трудно. Видях училище, работещо само на 150 метра от фронта. Автобуси докарват там децата по тесен път през минни полета. Чух, че друго училище е било обстрелвано със снаряди по-рано през този месец. Прозорците били изпотрошени, докато вътре имало 370 деца. Четири дни по-късно били поставени стъкла и занятията били подновени. Войната си е война, но трябва да се ходи на училище.

Видях хора на риболов и пикник близо до линията на фронта, които правят кратки прекъсвания, ако започне обстрел – ако "стане шумно", както казват те.

Един човек, с когото се запознах, живее в банята си, тъй като това е единствената част от къщата му, оцеляла от бомбардировките, които бяха най-интензивни в началото на войната – през 2014 и 2015 г. Друг човек възстановява къщата си на километър и половина от летището в Донецк, където и днес постоянно избухват сражения. Домът му е бил улучен пет пъти, но основите са наред и собственикът е оптимист.

"Защо правиш това?“, попитах го аз.

„Аз съм стар човек и имам две дъщери. Искам да им оставя къщата в добро състояние, но ако чакам войната да свърши, мога да не го доживея“, каза той.

Когато разказвам тези случки, хората ме питат дали още имам семейство там. Да, семейството ми остана в Донецк. Как се живее там? Трудно е за обяснение. Но се опитвам:

„Когато си мислите са война, си представяте терор, екшън и паникьосани хора, издържащи на бомбардировки и обстрели. Там е по-различно. В центъра на Донецк животът изглежда доста нормален – кофи шопове за битници, майки с колички, а през пролетта цъфтят люляци и рози."

Но животът е тежък по други причини.

Територията, която иска да се отцепи от Украйна, е с площта на щата Ню Йорк, с близо 4 милиона жители, изправени пред невъзможен избор. Държани за заложници от опортюнистични сепаратистки власти, те са същевременно третирани като хора извън закона от украинското правителство, като сепаратисти и нелоялни граждани, чието прегрешение е само в това, че са взети за заложници. Дори когато си напускат мястото, както направих аз, ги следват обвиненията в предателство и колаборационизъм.

В резултат тези хора имат проблеми с получаването на пенсии, с пътуването до „континентална“ Украйна и обратно,с поучаването на паспорти, да работят или да гласуват. Затворени в квазидържава, превърната в гето, те се разкъсват между неясните и репресивни закони на двете страни.

Един от роднините ми има малък бизнес в Донецк и изпитва трудности. Украинското правителство наложи икономическа блокада на местния бизнес, който се отчита единствено пред Министерството на финансите на сепаратистката република. Шефът на това министерство е известен не с истинското си, а с бойното си име – Ташкент.

На всеки два месеца баба ми трябва да пътува до контролираните от правителството територии, за да си вземе пенсията. Пътуването не е приятно. Прекарвате цял ден в чакане на влудяващо бавни опашки на редица контролни пунктове. Хората се тълпят на тесен път, пресичащ минно поле. Поради липса на санитарни възли те използват като тоалетни крайпътните храсти и понякога стават жертва на мини. Можете да избегнете това, ако пътувате с трафикант, който подкупва бюрократите на пунктовете, за да си спестите опашките. Но това струва цяла месечна пенсия. Изборът е ваш.

Мой приятел имаше баба, която не си получаваше пенсията, тъй като бе твърде стара за изтощителното пътуване. Наскоро тя почина. Смъртният акт, издаден от сепаратистките власти, няма законова сила и няма механизъм за издаването на украински документ за хората, живеещи в неконтролираните от правителството територии. Когато приятелят ми потърси помощ от съда, съдията поиска доказателство – трима очевидци на смъртта на баба му или видеозапис от погребението. Това е сюрреалистичният живот в тази война.

Доста скоро идва последният въпрос. Кого подкрепят местните хора – сепаратистите или правителството? Отговорът ми е разочароващ за всички:

„Повечето не подкрепят никого. Клони към добрите момчета срещу лошите момчета в конфликт по телевизията, особено когато е замесена Русия. Но когато видите войници да рият окопи в задния ви двор, изведнъж престава да ви пука дали те са добри или лоши войници. Просто искате те да се разкарат."

Изборът ни в реалния живот има малко общо с политиката. Хората избират да останат в зоната на бойните действия по редица причини – работа, имот, възраст, болест, сантиментална привързаност към дома. Липсата на подкрепа от държавата и поставяното навсякъде клеймо на човек, напуснал родното си място, също правят трудно преместването.

Тези, които остават, се надяват, че нещо някак си ще се промени. Но надеждата постепенно преминава в отчаяние и фатализъм. Конфликтът е в политически застой, при който всеки изглежда по-доволен от статуквото, отколкото т някакво предложено решение. Всички с изключение на хората, които трябва да платят цената.

Наскоро един деликатен събеседник, който се опитваше да води подобен разговор, ми сподели следното заключение:

„Честно казано, хората в САЩ се умориха да слушат за този постоянен конфликт в Украйна, отровена от корупция и липса на политическа воля за какъвто и да било напредък.“

Единственото, което можех да му кажа, бе:

„Ако вие сте уморени, представете си колко  уморени сме ние.“

-------------------------

* Авторката е украинска журналистка, стипендиант в Центъра "Деъвис" са руски и евразийски изследвания в Харвард, САЩ. Коментарът е публикуван във в. "Ню Йорк таймс“.

Коментари

Artur Schopenberg's picture
Artur Schopenberg
Schopenberg

Политическа коректност ала NYT.

Горката Алиса Сопова. Избягала от откровените главорези, крадци и разбойници на Путин, основали си някаква престъпна ислямо-православна държава в Източна Украйна и Крим и попаднала в лигавостудената "обективна" неангажирана журналистика на левичаро-либералния парцал Нюйорктаймс.

Вечно солидарните с Москва полезни идиоти, на чиито страници 73 години не забелязват престъпния окупационен ботуш на поредното кремълско говедо, от Сталин до Путин, окупирало части от Източна Европа.

Виж Тръмп е друга работа. Той е врагът на устроилата се левичарска сган, вързана за яслите на богати хора, нямащи желание за разправии и протести. Безотговорни обществени тумори без капка достойнство и чест за противопоставяне на очевидното зло, което блика от Кремъл и извращава слабите.

Много е забавно и характерно как,

когато истината за даден конфликт не удовлетворява опорните точки, тролякът, който не може да оспори фактите, започва да плюе и да бие минуси на опонентите.

Тролцеделчевците са потомците на едновремешните партийци - всъщност са Работническоделци.

:))))))

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията