Почина скулпторът Александър Дяков

На 86 години си отиде големият скулптор, чешит и бунтар Александър Дяков. За смъртта му съобщи синът му Омуртаг Дяков във Фейсбук, тъжната вест бе потвърдена и от негови близки пред „Площад Славейков“.

Александър Дяков е легендарна фигура на българската артистична сцена. Произведенията му са дръзки и провокативни – не само реализираните, а и неосъществените. Две от най-силните му работи – „Дух и материя“ и „Корозия“, от 60-те години – бяха представени преди две години отново – в изложбата „Форми на съпротивата“ в Софийска градска галерия.

„Духът е по-силен от материята, но не защото е могъщ. Той е способен да преодолее дори чудовищно осакатяване на тялото с кротката сила на красотата, която блика от неговата божествена същност”, казва приживе Александър Дяков.

Творбите са от времето, когато скулпторът е проявявал смелостта да заявява пред висши партийни функционери, „че страната е пренаселена с паметници на омразата и насилието, с паметници на българи, убити от българи, и на българи, убиващи българи, че сеем черно семе в душите на хората и черна жътва ще жънат децата и внуците ни“, по думите на Михаил Венков, автор на филм за скулптора. Пред Портал „Култура“ Венков цитира Светлин Русев, че на общи събрания на СБХ винаги треперели да не би Сашо Дяков да вземе думата.

Роден е в София на 28 май 1932 г. Като тийнейджър започва да тренира бокс в „Славия“, няколко години печели шампионската титла в своята категория. Следва скулптура в Художествената академия при Михаил Кац, завършва през 1958-а. Отличен е на Националната младежка изложба с „Права фигура“ (Зидарчето) през 1962-а – след време скулптурата става част от колекцията на Музея за социалистическо изкуство, впоследствие е поставена в Квадрат 500.

Член е на Съюза на българските художници и на Съюза на филмовите дейци. Бил е художник-постановчик на редица филми – „Хроника на чувствата“, „Веригата“, „Вълчицата“, „Спомен за близначката“, „Хемингуей“, „Бащата на яйцето“…

За него Рангел Вълчанов прави филма „Любов и нежност“, по сценарий на Валери Петров. В него скулпторът играе себе си.

Много от произведенията му изчезват през годините, сред тях са „Септември“, „Колесницата“, „Минута преди разстрела“. През 2012-а, на ретроспективната изложба за 80-ия му юбилей в галерия „Райко Алексиев“, Дяков показва много от изчезналите си работи на снимки.

„Преди 15-ина години направих един знак – нарекох го „Трибрат“ – обединяващ трите основни религии. Беше проект за тепе над Пловдив. После мислех да го предложа и на Бойко Борисов, когато беше кмет… Исках на място извън София, над което има най-много въздушни полети, да „разчертая“ земята на принципа на житните кръгове, за които спорят дали не са следи от извънземни. Ние пък да изпратим един голям „Трибрат“, послание към извънземните. Но не ме пуснаха да разговарям с Борисов…“, споделя Александър Дяков в интервю пред Ива Йолова в „Преса“ през август 2013-а.

Неосъществен е проектът му и за църквата „Света Неделя“, посветен на атентата – разбита камбана. За мястото, където днес е паметникът на Света София, Александър Дяков искал да създаде 24-метрова благославяща десница, да бъде като арка над булеварда.

„Не стана – споделя скулпторът. – Винаги ми казваха, както и преди: „Сашо, тебе няма да те пуснат“. За „Трибрат“ дори се създаде гражданско движение. В него членуваха видни писатели: Данчо Радичков, Дончо Цончев и др. Събраха се в подкрепа и подписи на посланици, четирима на ислямски държави, със зор – и на израелския. Желю Желев също… Но и това не стана, както и 2 договора от 1990 г. Спират всичко и това е. Работата на скулптора е да прави скулптури, а не да ги уговаря.“

Друг от нереализираните му проекти е за „актуализиране“ на Паметника на Съветската армия – с добавянето на Христова ръка над тях.

„Скулптурата и архитектурата според мен са единствените изкуства, в които няма отрицателен образ – казва Дяков. – Както не можеш да строиш храм в архитектурата, за да осмееш Бога, или дворец, за да осмееш монарха, така и в скулптурата можеш да правиш паметник на жертвите, но не трябва да изобразяваш окупатора. Не е редно народ, който се самоуважава, да издига в центъра си – и на столицата, и в другите големи градове – Пловдив, Бургас, паметник на поробителя си. Тези, които обявиха война на България и ни окупираха на 8 септември 1944 г., са си вярвали, че това, което вършат, е нещо положително, въпреки че след тяхното идване бяха избити толкова много хора у нас. Но те са възпитани в този дух, че „идват с добро“, и когато „застанат“ под Христовата десница – получават опрощение. В същото време това е послание – „Човек за човека е брат“. Или ако щете – „Бог е любов“.“

Александър Дяков бе прочут и с номерата, които е погаждал на свои колеги. Веднъж представя италиански тираджия за живописеца Ренато Гутузо пред пловдивската интелигенция.

„С моя приятел и колега Галин Малакчиев трябваше да придружим стар познат, италиански шофьор на ТИР, и жена му до Пловдив –разказва Дяков. – Стана дума по пътя, че на Начо Културата (Атанас Кръстев) са му дали нова сграда за кметството в Стария град, а на Митьо (Димитър) Киров – музейна къща с ателие. Предложих на компанията да представим италианците за Ренато Гутузо и жена му. Няма да се хилите! Бяхме пили часове и се хванаха… Например разглеждаме сбирката картини на Начо. И аз карам шофьора: „Отдалечи се 2-3 крачки назад, примижи и говори пет минути за лов на пъдпъдъци“. Той го прави, а аз превеждам – „художествен анализ на картината“. Италианецът прави комплименти. И казва, че ако Начо бъде все така дискретен, догодина той ще доведе със себе си Пикасо и Хенри Мур в тази хубава къща да сътворят по една творба, която ще остане тук. Но по това време се яви жената, която чисти, и съобщи, че са дошли някакви хора да говорят за реставрацията на сгради в Стария Пловдив. Казах на италианеца: „Стани, удари по масата и викай две минути.“ А на Начо: „Виж как ядоса Ренато Гутузо? Нали обеща гостуването му да остане инкогнито?“ Тогава Начо нареди на жената: „Върни ги онез там, да се махат“.“

Твърдеше, че чувството за хумор помага, „избива чивия – вместо да наругаеш, разправяш вицове“.

„Единак съм, не съм бил в никоя партия – казва в интервюто пред „Преса“ скулпторът. – Аз съм идеолог, лидер и единствен член на партията на „сандовистите“ (от Александър). Сега всичките наши партии – леви, десни, малки, големи, доказват олигархическата си същност. Мисля, че би трябвало да бъдем управлявани не на партиен, а на личностен принцип. От хора интелигентни и морални, без оглед на партийна принадлежност.“

Опелото ще се състои в понеделник, 4 юни, от 12 ч. в църквата „Свети Седмочисленици“ в София.

"Площад Славейков"