Ad Config - Website header

 

Article_top

Докато в България ценителите на съвременното изкуство се чудят какво точно се случва с проекта „Бронзовата къща“, която трябваше да бъде поставена на мястото на бившия мавзолей на Георги Димитров още през февруари, после „до края на май“, а според най-новата версия „до няколко седмици“, художникът Петко Дурмана публикува в своя YouTube канал интересно видео, което хвърля интересна светлина по темата.

Във видеото, свалено от сайта на Кунстхале, Виена, виждаме автора на „Бронзовата къща“, Пламен Деяноф, който сам разказва за проекта си в известната галерия на 28 март 2018 г. С Деяноф разговаря Ванеса Йоан Мюлер – кураторката на музея. Входът за зрители е бил 2 евро.

В началото тя представя накратко „Бронзовата къща“: „много повече от скулптура“, и локацията: „историческо място в София“.

Това за нас е само една периферна история – обяснява виенската кураторка, – но тъй като в момента България председателства Съвета на ЕС, тази скулптура попада много силно и във фокуса на политическата общественост и така предлага възможност за една интелигентна заигравка с  тези въпроси.“

Според г-жа Мюлер „Бронзовата къща“ повдига въпроса за „политическата репрезентация“ и дава възможност за „критичен поглед“. Може(ше) и да е права, както ще видим по-нататък.

Видеото, публикувано от Петко Дурмана, със субтитри на български език (може да ги включите, като натиснете иконата „Субтитри“ долу вдясно):

 

 

Преди да даде думата на автора да си каже сам всичко, кураторката уточнява, че „Бронзовата къща“ е проект, който се развива стъпка по стъпка през годините, а в София е неговата кулминация. Днес в София тази кулминация засега изглежда по-скоро като катастрофа.

Деяноф започва разказа си с това как през последните 12 месеца му се наложило да прави много презентации и трябвало да убеждава политиците и българското население, за да успее да получи разрешение да се намеси в това знаково обществено пространство. Но най-напред трябвало да обяснява защо това, което прави, е изкуство. Това бил първият въпрос навсякъде в България, където изнасял презентацията си.

„Там, ако нещо не е картина и не виси на стената….“, обяснява пред австрийската публика Деяноф и не довършва изречението си, но смисълът е ясен: хората в България нямат представа от съвременно изкуство – за разлика от Германия, Китай и къде ли още не, където никой не задавал такива въпроси, защото вероятно всички знаят какво е изкуство.

Без каквото и да е притеснение от виенчани Деяноф разказва как се опитвал да представи нещата по-монументални, за да убеди българската общественост – затова представял „Бронзовата къща“ все по-висока (а ние се чудехме защо метрите са ту 9, ту 10, ту 11).

Докато височината растеше, изведнъж ми хрумна, че тя много прилича на средновековна кула в Рилския манастир.“ (Кула и къща не е едно и също, но какво ли разбираме ние!) И им казах, че всъщност през цялото време сме се позовавали на тази средновековна българска архитектура.

Ясно е, че Деяноф не казва истината – защо обаче не само не му е неудобно да го признае пред виенската публика, а и дори се хвали как хубаво е заблудил българите? Сигурен в превъзходството си над българската общественост, Деяноф вероятно смята, че я лъже за нейно добро и в името на изкуството. Може би е решил, че без да я излъже, няма как да я ощастливи с „Бронзовата си къща“ – която, разбира се, не е кула, нито е средновековна, а още по-малко е българска. Най-лошото е, че тези, от които е зависело да му дадат разрешение, са се хванали на „презентациите“ му. Защо – те си знаят, а може би ще ни кажат?

„Българските политици изведнъж се заинтересуваха – казаха, че ако бронзът се шлифова така, че да заблести като злато – и по някакъв начин се свърже със златните съкровища, тогава може да се помисли по въпроса.“

Като всички добри измамници Деяноф видимо добре познава психологията на хората, които е тръгнал да заблуждава и знае кои точно струни да подръпне (в случая това са струните на българщината, древното величие и блясъка на златото). Разбира се, не всеки би се хванал – но тези, от които зависи, се хващат, без да се вслушат в предупрежденията, защото имаше и предупреждения.

Несъгласията с проекта „Бронзовата къща“ не бяха малко – мнозина изправиха аргументи срещу почти всяка от презентациите на автора.

„В Националната галерия, в Художествената академия, в Съюза на архитектите (там всички са против), в Националната библиотека, в Софийския университет, в Столичната община… Навсякъде хората викаха срещу мен, напускаха залата…“, признава Деяноф – с уточнението: „Такова беше нивото.“

Да, такова е нивото на хората, дошли на обсъжданията, а на политиците е друго – те не викат, не напускат, те се съгласяват. И не само се съгласяват, а и помагат със съвети и стратегии:

„От общината казаха – това беше много смешно, – за да имаш проект в обществената среда, трябва да си минал през тези обществени прослушвания. Така че нашата стратегия е – правиш тези прослушвания, ние няма да правим реклама, така че никой няма да разбере за това. А ако някой обжалва, нека пише на осма страница, никой няма да го прочете. И така проектът може да мине.“

Но това далеч не е всичко, с което толерираният у нас австрийски художник „рекламира“ България:

„Имаше много конкурси през годините, но аз не съм участвал, защото бяха нагласени… Имаше идеи за фонтан, за паркинг, всички се провалиха. При мен беше много забавно. В България има вече нови поколения политици. Аз самият бях изненадан – когато се съберем с политици в България, аз съм най-възрастният, те са по на 30 години. Някои от тях ми казваха: „Ще кажем, че е само за една година, защото иначе ще ти трябва обществен конкурс, който до нищо няма да доведе.“

„Това, може би не трябва да го разказвам“, подхвърля в един момент Деяноф в изненадващ пристъп на просветление, но това по-скоро е само трик за привличане на вниманието, защото продължава:

„Архитектите биха казали - за такава голяма скулптура ще ти трябват основи, а щом ти трябват основи, ще ти трябва и разрешително за строеж. И отново се стига до конкурс. И те всеки път така успяваха да заобиколят реда, като представяха „Къщата“ за нещо временно, а не постоянно. А едновременно зад кулисите вече се подготвят нещата – ето тази инсталация е толкова добра, че може да остане по-дълго.“

На 3 май, в деня, когато строежът на „Бронзовата къща“ (уж) започна, Деяноф се опита да подготви и мен като журналист за тази идея. На въпроса докога ще остане „Къщата“, въпреки че от общината ѝ даваха срок до края на годината, той отвърна:

„Ако хората я харесват, защо изобщо трябва да я махаме?“

„Аз също не знаех как стават тези неща, но вече нищо не ме изненадва – смее се Деяноф. – Сега най-новото във вестниците е – развеселява се все повече артистът, – че правителството отпуска нови европейски средства, за да се изгради под „Бронзовата къща“ новият музей за съвременно изкуство. Така погледнато, може да остане за постоянно или да ме накарат да махна 100 хиляди килограма бронз, всичко излято… производството беше в Берлин… Политиците казаха, ако направим конкурс, няма да получим нищо по-добро. Защо да го правим, като всички ще дадат фигури на царе като в Македония… нямаш никакъв шанс.“

До финала на представянето Деяноф говори още 15 минути – който се интересува, може да гледа видеото докрай, но и без това всичко е ясно. Ако целта на този артист и неговата „Бронзова къща“ е била да отправи „критичен поглед“ към действията на властта, тогава можеше наистина да направи един много интересен проект. За целта трябваше само да мълчи и да стиска зъби, а на официалното откриване, в присъствието на общинари, държавници и медии, да разкаже всичко, както направи в Кунстхале – само че с конкретни имена. Тогава вече „Бронзовата къща“ може би наистина щеше да остане завинаги на това място – като паметник на управленската глупост и така обичаното по тези земи заобикаляне на законите.

Видеото, публикувано в сайта на Кунстхале:

 

 

"Площад Славейков"

 

Докато в България ценителите на съвременното изкуство се чудят какво точно се случва с проекта „Бронзовата къща“, която трябваше да бъде поставена на мястото на бившия мавзолей на Георги Димитров още през февруари, после „до края на май“, а според най-новата версия „до няколко седмици“, художникът Петко Дурмана публикува в своя YouTube канал интересно видео, което хвърля интересна светлина по темата.

Във видеото, свалено от сайта на Кунстхале, Виена, виждаме автора на „Бронзовата къща“, Пламен Деяноф, който сам разказва за проекта си в известната галерия на 28 март 2018 г. С Деяноф разговаря Ванеса Йоан Мюлер – кураторката на музея. Входът за зрители е бил 2 евро.

В началото тя представя накратко „Бронзовата къща“: „много повече от скулптура“, и локацията: „историческо място в София“.

Това за нас е само една периферна история – обяснява виенската кураторка, – но тъй като в момента България председателства Съвета на ЕС, тази скулптура попада много силно и във фокуса на политическата общественост и така предлага възможност за една интелигентна заигравка с  тези въпроси.“

Според г-жа Мюлер „Бронзовата къща“ повдига въпроса за „политическата репрезентация“ и дава възможност за „критичен поглед“. Може(ше) и да е права, както ще видим по-нататък.

Видеото, публикувано от Петко Дурмана, със субтитри на български език (може да ги включите, като натиснете иконата „Субтитри“ долу вдясно):

 

 

Преди да даде думата на автора да си каже сам всичко, кураторката уточнява, че „Бронзовата къща“ е проект, който се развива стъпка по стъпка през годините, а в София е неговата кулминация. Днес в София тази кулминация засега изглежда по-скоро като катастрофа.

Деяноф започва разказа си с това как през последните 12 месеца му се наложило да прави много презентации и трябвало да убеждава политиците и българското население, за да успее да получи разрешение да се намеси в това знаково обществено пространство. Но най-напред трябвало да обяснява защо това, което прави, е изкуство. Това бил първият въпрос навсякъде в България, където изнасял презентацията си.

„Там, ако нещо не е картина и не виси на стената….“, обяснява пред австрийската публика Деяноф и не довършва изречението си, но смисълът е ясен: хората в България нямат представа от съвременно изкуство – за разлика от Германия, Китай и къде ли още не, където никой не задавал такива въпроси, защото вероятно всички знаят какво е изкуство.

Без каквото и да е притеснение от виенчани Деяноф разказва как се опитвал да представи нещата по-монументални, за да убеди българската общественост – затова представял „Бронзовата къща“ все по-висока (а ние се чудехме защо метрите са ту 9, ту 10, ту 11).

Докато височината растеше, изведнъж ми хрумна, че тя много прилича на средновековна кула в Рилския манастир.“ (Кула и къща не е едно и също, но какво ли разбираме ние!) И им казах, че всъщност през цялото време сме се позовавали на тази средновековна българска архитектура.

Ясно е, че Деяноф не казва истината – защо обаче не само не му е неудобно да го признае пред виенската публика, а и дори се хвали как хубаво е заблудил българите? Сигурен в превъзходството си над българската общественост, Деяноф вероятно смята, че я лъже за нейно добро и в името на изкуството. Може би е решил, че без да я излъже, няма как да я ощастливи с „Бронзовата си къща“ – която, разбира се, не е кула, нито е средновековна, а още по-малко е българска. Най-лошото е, че тези, от които е зависело да му дадат разрешение, са се хванали на „презентациите“ му. Защо – те си знаят, а може би ще ни кажат?

„Българските политици изведнъж се заинтересуваха – казаха, че ако бронзът се шлифова така, че да заблести като злато – и по някакъв начин се свърже със златните съкровища, тогава може да се помисли по въпроса.“

Като всички добри измамници Деяноф видимо добре познава психологията на хората, които е тръгнал да заблуждава и знае кои точно струни да подръпне (в случая това са струните на българщината, древното величие и блясъка на златото). Разбира се, не всеки би се хванал – но тези, от които зависи, се хващат, без да се вслушат в предупрежденията, защото имаше и предупреждения.

Несъгласията с проекта „Бронзовата къща“ не бяха малко – мнозина изправиха аргументи срещу почти всяка от презентациите на автора.

„В Националната галерия, в Художествената академия, в Съюза на архитектите (там всички са против), в Националната библиотека, в Софийския университет, в Столичната община… Навсякъде хората викаха срещу мен, напускаха залата…“, признава Деяноф – с уточнението: „Такова беше нивото.“

Да, такова е нивото на хората, дошли на обсъжданията, а на политиците е друго – те не викат, не напускат, те се съгласяват. И не само се съгласяват, а и помагат със съвети и стратегии:

„От общината казаха – това беше много смешно, – за да имаш проект в обществената среда, трябва да си минал през тези обществени прослушвания. Така че нашата стратегия е – правиш тези прослушвания, ние няма да правим реклама, така че никой няма да разбере за това. А ако някой обжалва, нека пише на осма страница, никой няма да го прочете. И така проектът може да мине.“

Но това далеч не е всичко, с което толерираният у нас австрийски художник „рекламира“ България:

„Имаше много конкурси през годините, но аз не съм участвал, защото бяха нагласени… Имаше идеи за фонтан, за паркинг, всички се провалиха. При мен беше много забавно. В България има вече нови поколения политици. Аз самият бях изненадан – когато се съберем с политици в България, аз съм най-възрастният, те са по на 30 години. Някои от тях ми казваха: „Ще кажем, че е само за една година, защото иначе ще ти трябва обществен конкурс, който до нищо няма да доведе.“

„Това, може би не трябва да го разказвам“, подхвърля в един момент Деяноф в изненадващ пристъп на просветление, но това по-скоро е само трик за привличане на вниманието, защото продължава:

„Архитектите биха казали - за такава голяма скулптура ще ти трябват основи, а щом ти трябват основи, ще ти трябва и разрешително за строеж. И отново се стига до конкурс. И те всеки път така успяваха да заобиколят реда, като представяха „Къщата“ за нещо временно, а не постоянно. А едновременно зад кулисите вече се подготвят нещата – ето тази инсталация е толкова добра, че може да остане по-дълго.“

На 3 май, в деня, когато строежът на „Бронзовата къща“ (уж) започна, Деяноф се опита да подготви и мен като журналист за тази идея. На въпроса докога ще остане „Къщата“, въпреки че от общината ѝ даваха срок до края на годината, той отвърна:

„Ако хората я харесват, защо изобщо трябва да я махаме?“

„Аз също не знаех как стават тези неща, но вече нищо не ме изненадва – смее се Деяноф. – Сега най-новото във вестниците е – развеселява се все повече артистът, – че правителството отпуска нови европейски средства, за да се изгради под „Бронзовата къща“ новият музей за съвременно изкуство. Така погледнато, може да остане за постоянно или да ме накарат да махна 100 хиляди килограма бронз, всичко излято… производството беше в Берлин… Политиците казаха, ако направим конкурс, няма да получим нищо по-добро. Защо да го правим, като всички ще дадат фигури на царе като в Македония… нямаш никакъв шанс.“

До финала на представянето Деяноф говори още 15 минути – който се интересува, може да гледа видеото докрай, но и без това всичко е ясно. Ако целта на този артист и неговата „Бронзова къща“ е била да отправи „критичен поглед“ към действията на властта, тогава можеше наистина да направи един много интересен проект. За целта трябваше само да мълчи и да стиска зъби, а на официалното откриване, в присъствието на общинари, държавници и медии, да разкаже всичко, както направи в Кунстхале – само че с конкретни имена. Тогава вече „Бронзовата къща“ може би наистина щеше да остане завинаги на това място – като паметник на управленската глупост и така обичаното по тези земи заобикаляне на законите.

Видеото, публикувано в сайта на Кунстхале:

 

 

"Площад Славейков"

Коментари

Insider Insider's picture
Insider Insider
insider

Арогантността на "успелия" емигрант!

И, разбира се, ганьовщината на местните общинари. На това място не е лошо да се изгради храм в памет на жертвите на комунизма - ама не онова разколническо капище в НДК, което нито е храм, нито е монумент и имената на загиналите са покрити до метър от растителните насаждения. В центъра на София няма нито един храм на нашия покръстител, св. княз Борис, нито на нашия просветител, св. Климент Охридски, нито на нашия закрилник св. Иван Рилски Чудотворец (ако не се смята този в семинарията, който вече е затворен за външни богомолци) - има само на руския св. Александър Невски. Но като се вземе предвид, че конкурситте тук стават точно както е описано - кой знае как би изглеждал един нов храм там.
Gotse Delchev's picture
Gotse Delchev
Gotse Delchev

Г-н Инсидер,

нещата които предлагате са чудесни, но те биха се осъществили, ако България е независима държава! Без да изтласкаме руското насилничество, България ще бъде руско-азиатски тип държава - мръсна, непочтена, беззаконова, крадлива, ошмулена, управлявана от предатели-шишковци. Идеята Бронзовата къща да се постави на най-златното место в София е твърде кичозна. Друго е, съвсем друго е да почетем жертвите на комунизма с подходящ монумент на това место!

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията