През последните дни се случиха няколко тъжни случки с реакции на политици и чиновници към хора, търсещи правата си. И към хора, които търсеха обяснение за една или друга постъпка на тези и подобни политици. А след това се намесиха и други хора, които пък търсеха сметка на първите хора защо търсят сметка.

И настана какофония от мнения, заплахи и спорове кой на кого какво право има да иска обяснение, сметка или друго. С охота се намесиха партийни централи, придворни говорители, случайно прелитащи пишман анализатори, религиозни дейци, обикновени комунисти, изобщо май всеки се опита да си даде мнението по темата. Естествено притеснен, че може да бъде засенчен, заместник министър-председателят Симеонов се изметна най-високо, че на майките не им е работа да се бъркат в билетите на заместник-министрите. Сигурно се подразбира - и на вицепремиерите…

Та, за да се опитаме да изчистим тези дебати, предлагам да се върнем към корените. Накратко:

България е светска държава, парламентарна република с върховенство на закона. Пише го в Конституцията на България. Всички са равни пред закона. Не се допуска дискриминация на основа на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние. Пак го пише в Конституцията.

И най-важното: Цялата държавна власт произтича от народа. Пак от Конституцията. Т.е. народът управлява и е върховен владетел.

Дотук добре. На практика обаче народът си има друга работа. Някои имат бизнес и много работят. Други са служители и шефовете им ги тормозят. Трети искат да си пият. Четвърти просто не искат да се занимават глупости. Пети си стоят по изнесените офиси и се забавляват. И т.н.

Затова хората, народът това, се събират на някакви интервали от време, 4 години например, и избират няколко по-видни членове на същия народ. Тези „избраници“ са назначени от народа да го представляват. Да извършват някакви функции, като например да пишат закони вместо народа. Или да избират кадърно правителство, което мъдро да управлява. Или да се грижат за данъците, за да има пари милата Държава.

Така се сключва „общественият договор“. Ние, народът, хората, населението на държавата, всички ние подписваме от едната страна. Че наемаме за някакво кратко време едни определени хора. Които трябва да изпълнят задачи. За което получават пари от нас. От нашите данъци. Но наши пари. Изработени, изстрадани, наши си пари.

Ето как изглежда графично обществения договор:

Х (хората) < - - - - > С („слугите на народа“)

Ние им даваме парите и доверието си, те поемат ангажимента да не злоупотребяват и с двете. Това е в основата на тази „договорка“.

Да видим някои интересни следствия:

• Общественият договор се счита за подписан в момента, в който изборите са приключили и е ясно кой колко и какви депутати има. Или в момента, в който администратор е подписал трудовия си договор към централна или местна административна единица.

• Хората имаме право по всяко, ама по всяко време да търсим отговорност как „слугите на народа“ се справят със задачите си, как харчат нашите пари, какво правят в работно време и т.н.

• „Слугите на народа“ са длъжни по всяко, ама по всяко време да дават отчет как се справят със задълженията си, как харчат нашите пари, изобщо да се отчитат като прилежни служители.

• Общественият договор се сключва за определено време. Всяка идея на политик или администратор, че този договор е вечен, т.е., че може да си управлява вечно, е фикция, клоняща към узурпация.

• Хората, по силата на договора, могат по всяко време да сменят всеки един от „слугите на народа“, ако преценят, че не си върши работата.

• Това, че един „слуга на народа“ някога си е свършил работата и е направил нещо хубаво, не му дава статут на „пожизнен слуга на народа“. Всеки ден трябва да се работи. И да се носи отговорност за всяко едно действие.

• „Слугите на народа“ не разполагат с техни пари. Те не „дават“, не „отделят“, не „си откъсват от сърцето“ и други подобни техни пари. Те само разполагат с нашите пари. От нашите данъци. И ако твърдят друго, то те са лъжци.

• „Слугите на народа“ трябва по всяко време ясно да комуникират какво правят, защо го правят и какви ще са ползите за нас от това, което правят.

• Хората не трябва да се противопоставят вътре в своята група. Не трябва да се хващат на въдицата на манипулатори и да се карат едни с други. Лекари срещу пенсионери, срещу майки с деца, срещу шофьори, срещу болни, срещу други… Всички ние трябва да попитаме „слугите на народа“ защо не са си свършили работата и защо настройват хората едни срещу други.

• „Слугите на народа“ трябва да се справят с проблемите и предизвикателствата, пред които е изправена страната. Ако не могат или не искат, да си ходят. Хората ще подпишат договор с друг „слуга на народа“.

Има още много следствия, които явно трябва да се изведат в книжка "Обществен договор". Че „слугите на народа“ бързо забравят.

Важното е, че ако едно или друго задължение не е изпълнено, т.е. „слугите на народа“ са нарушили обществения договор, нашата страна, т.е. хората, може да поиска прекратяване на договора. И търсене на нови „слуги на народа“. И ако настоящите „слуги на народа“ не искат това да се случи или тормозят всички други възможни „слуги на народа“, за да се създаде идея за „липса на алтернатива“, то явно се опитват да узурпират властта. А когато един слуга се опита да узурпира властта, неговите господари имат пълното право да го изгонят с бой.

Май „слугите на народа“ се самозабравиха. Май е време за нов обществен договор. 

P.S. Още Жан-Жак Русо е предупреждавал, че при злоупотреба с управлението демокрацията може да се изроди в „охлокрация“ – когато народът мени мнението си, повлиян от демагогия и лъжи.