Ad Config - Website header

 

Article_top

Владимир Путин се върна на глобалната авансцена. Светът се готви за среща Тръмп – Путин, която след няколко дни ще потопи всички други новини. Всъщност Путин винаги си е бил на авансцената. След своя украински „гамбит“ руският президент заигра ролята на черния демон, а сега се показва в друго качество – като партньор в диалога със Запада. Западът е готов да говори с Путин. Дори някои от западните лидери, шокирани от хулиганския размах на Доналд Тръмп, намират Путин за по-приемлив събеседник. Този несъмнен факт трябва да предизвиква еуфория в Кремъл и тъга сред критиците на Путин.

Но означава ли готовността на Запада за диалог с Москва, че либералните демокрации са забравили кое предизвика конфронтацията им с Русия? Накратко – решил ли е Западът да забрави за Украйна и за руската агресия срещу тази страна?

Ако се съди по последните изказвания на Путин, той се надява, че либералните демокрации са се уморили да враждуват с Русия. Разбираем е стремежът на лидера, изолиран от висшата политическа лига и принуден няколко години да стои сам в Кремъл, да намери повод за добро настроение.

Ето, че повод се намери. Да не би скорошните визити при руския президент на Ангела Меркел, Еманюел Макрон, Нарендра Моди, западното присъствие на икономическия форум в Санкт Петербург, угодническата усмивка на австрийския канцлер, уверенията в дружба от унгарския и италианския премиер, обятията на българския премиер и чешкия президент, а също и ръстът в търговския обмен между Русия и Европа – да не би всичко това да не означава прелом в отношенията?

Още повече, че Тръмп тласка Европа в обятията на Кремъл и с търговската война със собствените му съюзници, и с отказа от ядрената сделка с Иран, и с борбата си срещу „Северен поток 2“, с която ядосва Берлин. Най-добрият подарък за руския президент обаче е подготовката за срещата с Тръмп, която ще затвърди връщането на Путин на световния Олимп. Картите са изключително изгодни за Кремъл.

Но да не бързаме. Готовността на Запада за диалог с Москва не означава отстъпление. Унгарският премиер Виктор Орбан и чешкият президент Милош Земан отдавна си дружат с Путин, получават от Русия немалко дивиденти, възможно е - и лични. Но въпреки това Унгария и Чехия участват в санкциите срещу Русия.

Тръмп може угоднически да призовава за връщането на Русия в Г-7 и да нарича Крим руски, защото там се говорел руски език (!), но неговата администрация създава санитарен кордон срещу Русия. Американският елит се консолидира на антируска основа. Макрон може да прави комплименти на Путин, а Меркел кокетно да приема рози от него. Но и двамата потвърждават за неразбиращите: Европа няма да свали от Русия санкциите, докато няма прогрес в изпълнението на Минските споразумения за Украйна. За неизлечимите оптимисти Г-7 прие решение за създаване на „механизъм за бързо реагиране“, който да отговаря на „недопустими действия“ от „такива страни, като Русия“.

Но пък търговията расте, а западните компании опитват да заобиколят санкциите, ще кажете вие. Така е. Западните правителства могат да си затварят очите за нарушения на санкционния режим, в интерес на техните си фирми. Но да се надяваме, че това са „приятели на Русия“, би било безразсъдно. „Приятелите“ ще се възползват от изолацията на Русия, за да ѝ продават въздух, както прави Орбан. Унгарският премиер блестящо конвертира дружбата с Путин в руско финансиране от 12,5 млрд. евро за строителство на АЕЦ „Пакш-2“. Българският премиер Бойко Борисов се опитва да замени своето любезничене с Путин срещу обещание Москва да дострои българската АЕЦ „Белене“ и да продължи до България газопровода „Турски поток“. Интересно, какво се опитват да изтъргуват с Кремъл италианците? Във всеки случай това ще бъде виртуална любов срещу солидно възнаграждение.

Но да очакваме ли „приятелите“ да изискат отмяна на санкциите срещу Русия? Това няма да стане. Германия и Франция не спират да повтарят на Москва и нейните „троянски коне“ в европейския лагер: Няма да свалим санкциите и няма да ви пуснем в нашия клуб, докато Русия не си тръгне от Украйна (ЕС току-що продължи санкциите заради анексирането на Крим).

Да се надяваме ли, че Тръмп окончателно ще се скара с Европа и Европа ще бъде принудена да търси успокоение в отношенията си с Русия? Каква наивност! В трансатлантическата общност са се карали и преди, дори са си хвърляли чинии. Но общността преживя всички бури. Защото това сътрудничество е консолидирано не само от общи принципи, но и от присъствието на Русия, на която Западът не вярва. Между другото, и прокремълските наблюдатели предупреждават: „Обръщане на Европа от Америка към Русия... не е вероятно заради страха от източния съсед и маса исторически фактори и предразсъдъци“.

С една дума, украинският въпрос ще остане за Запада „червена линия“, която няма да престъпи. Дори не и заради западните симпатии към украинците. А защото изоставянето на Украйна и превръщането ѝ в „ничия земя“ ще провокира Русия да тренира мускулите си върху Украйна, което ще бъде постоянно огнище на напрежение. Изоставянето на Украйна ще бъде признанието на Европа за собственото ѝ безсилие. Това Европа, колкото и слаба воля да има, не може да си позволи. Това няма да позволи на Европа и американският Левиатан, оставяйки европейците да правят собствени мускули. Как мислите, кой ще стане обект за демонстрация на сила?

Все още ни предстои да осмислим в какво се превърна за Русия нейната агресия срещу Украйна. В опита си да задържи Украйна от бягството ѝ към Европа, Русия погреба европейския вектор за своето развитие. Как може да си европейска страна, ако със сила удържаш съседа си от европейския му избор? Иронията е в това, че войната с Украйна направи невъзможен и евразийския проект на Кремъл. Каква Евразия без Украйна и Лукашенко, който също се стреми да се измъкне към Европа; без Назърбаев, който създава противовес на Москва и развива отношения с Вашингтон и Пекин?

А и Кремъл няма как да накара Запада да забрави за Украйна. И защото Западът няма да позволи на никой да чупи прозорците във входа му. И защото Кремъл постоянно напомня за Украйна, като я превръща във фактор във вътрешната си политика. И защото възпирането на Русия стана не само критерий за украинска идентичност, но и ключов принцип в европейската отбрана.

Русия се препъна в Украйна. Бягството на Украйна се превърна за Русия в удар по властта, която приема за своя мисия възстановяването на имперската мощ. Тъжната ирония е в това, че в стремежа си да съхрани Държавата, със своя „украински подход“ Кремъл нанесе съкрушителен удар по същата тази Държава.

...

Коментарът на Лилия Шевцова е публикуван в сайта на Радио Свобода. Преводът е на Клуб Z.

Ключови думи
 

Владимир Путин се върна на глобалната авансцена. Светът се готви за среща Тръмп – Путин, която след няколко дни ще потопи всички други новини. Всъщност Путин винаги си е бил на авансцената. След своя украински „гамбит“ руският президент заигра ролята на черния демон, а сега се показва в друго качество – като партньор в диалога със Запада. Западът е готов да говори с Путин. Дори някои от западните лидери, шокирани от хулиганския размах на Доналд Тръмп, намират Путин за по-приемлив събеседник. Този несъмнен факт трябва да предизвиква еуфория в Кремъл и тъга сред критиците на Путин.

Но означава ли готовността на Запада за диалог с Москва, че либералните демокрации са забравили кое предизвика конфронтацията им с Русия? Накратко – решил ли е Западът да забрави за Украйна и за руската агресия срещу тази страна?

Ако се съди по последните изказвания на Путин, той се надява, че либералните демокрации са се уморили да враждуват с Русия. Разбираем е стремежът на лидера, изолиран от висшата политическа лига и принуден няколко години да стои сам в Кремъл, да намери повод за добро настроение.

Ето, че повод се намери. Да не би скорошните визити при руския президент на Ангела Меркел, Еманюел Макрон, Нарендра Моди, западното присъствие на икономическия форум в Санкт Петербург, угодническата усмивка на австрийския канцлер, уверенията в дружба от унгарския и италианския премиер, обятията на българския премиер и чешкия президент, а също и ръстът в търговския обмен между Русия и Европа – да не би всичко това да не означава прелом в отношенията?

Още повече, че Тръмп тласка Европа в обятията на Кремъл и с търговската война със собствените му съюзници, и с отказа от ядрената сделка с Иран, и с борбата си срещу „Северен поток 2“, с която ядосва Берлин. Най-добрият подарък за руския президент обаче е подготовката за срещата с Тръмп, която ще затвърди връщането на Путин на световния Олимп. Картите са изключително изгодни за Кремъл.

Но да не бързаме. Готовността на Запада за диалог с Москва не означава отстъпление. Унгарският премиер Виктор Орбан и чешкият президент Милош Земан отдавна си дружат с Путин, получават от Русия немалко дивиденти, възможно е - и лични. Но въпреки това Унгария и Чехия участват в санкциите срещу Русия.

Тръмп може угоднически да призовава за връщането на Русия в Г-7 и да нарича Крим руски, защото там се говорел руски език (!), но неговата администрация създава санитарен кордон срещу Русия. Американският елит се консолидира на антируска основа. Макрон може да прави комплименти на Путин, а Меркел кокетно да приема рози от него. Но и двамата потвърждават за неразбиращите: Европа няма да свали от Русия санкциите, докато няма прогрес в изпълнението на Минските споразумения за Украйна. За неизлечимите оптимисти Г-7 прие решение за създаване на „механизъм за бързо реагиране“, който да отговаря на „недопустими действия“ от „такива страни, като Русия“.

Но пък търговията расте, а западните компании опитват да заобиколят санкциите, ще кажете вие. Така е. Западните правителства могат да си затварят очите за нарушения на санкционния режим, в интерес на техните си фирми. Но да се надяваме, че това са „приятели на Русия“, би било безразсъдно. „Приятелите“ ще се възползват от изолацията на Русия, за да ѝ продават въздух, както прави Орбан. Унгарският премиер блестящо конвертира дружбата с Путин в руско финансиране от 12,5 млрд. евро за строителство на АЕЦ „Пакш-2“. Българският премиер Бойко Борисов се опитва да замени своето любезничене с Путин срещу обещание Москва да дострои българската АЕЦ „Белене“ и да продължи до България газопровода „Турски поток“. Интересно, какво се опитват да изтъргуват с Кремъл италианците? Във всеки случай това ще бъде виртуална любов срещу солидно възнаграждение.

Но да очакваме ли „приятелите“ да изискат отмяна на санкциите срещу Русия? Това няма да стане. Германия и Франция не спират да повтарят на Москва и нейните „троянски коне“ в европейския лагер: Няма да свалим санкциите и няма да ви пуснем в нашия клуб, докато Русия не си тръгне от Украйна (ЕС току-що продължи санкциите заради анексирането на Крим).

Да се надяваме ли, че Тръмп окончателно ще се скара с Европа и Европа ще бъде принудена да търси успокоение в отношенията си с Русия? Каква наивност! В трансатлантическата общност са се карали и преди, дори са си хвърляли чинии. Но общността преживя всички бури. Защото това сътрудничество е консолидирано не само от общи принципи, но и от присъствието на Русия, на която Западът не вярва. Между другото, и прокремълските наблюдатели предупреждават: „Обръщане на Европа от Америка към Русия... не е вероятно заради страха от източния съсед и маса исторически фактори и предразсъдъци“.

С една дума, украинският въпрос ще остане за Запада „червена линия“, която няма да престъпи. Дори не и заради западните симпатии към украинците. А защото изоставянето на Украйна и превръщането ѝ в „ничия земя“ ще провокира Русия да тренира мускулите си върху Украйна, което ще бъде постоянно огнище на напрежение. Изоставянето на Украйна ще бъде признанието на Европа за собственото ѝ безсилие. Това Европа, колкото и слаба воля да има, не може да си позволи. Това няма да позволи на Европа и американският Левиатан, оставяйки европейците да правят собствени мускули. Как мислите, кой ще стане обект за демонстрация на сила?

Все още ни предстои да осмислим в какво се превърна за Русия нейната агресия срещу Украйна. В опита си да задържи Украйна от бягството ѝ към Европа, Русия погреба европейския вектор за своето развитие. Как може да си европейска страна, ако със сила удържаш съседа си от европейския му избор? Иронията е в това, че войната с Украйна направи невъзможен и евразийския проект на Кремъл. Каква Евразия без Украйна и Лукашенко, който също се стреми да се измъкне към Европа; без Назърбаев, който създава противовес на Москва и развива отношения с Вашингтон и Пекин?

А и Кремъл няма как да накара Запада да забрави за Украйна. И защото Западът няма да позволи на никой да чупи прозорците във входа му. И защото Кремъл постоянно напомня за Украйна, като я превръща във фактор във вътрешната си политика. И защото възпирането на Русия стана не само критерий за украинска идентичност, но и ключов принцип в европейската отбрана.

Русия се препъна в Украйна. Бягството на Украйна се превърна за Русия в удар по властта, която приема за своя мисия възстановяването на имперската мощ. Тъжната ирония е в това, че в стремежа си да съхрани Държавата, със своя „украински подход“ Кремъл нанесе съкрушителен удар по същата тази Държава.

...

Коментарът на Лилия Шевцова е публикуван в сайта на Радио Свобода. Преводът е на Клуб Z.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията