Ad Config - Website header

 

Article_top

В неделния брой на „Гардиън“ се появи ново ревю за лондонската „Мастаба“ на Кристо. След като описва инсталацията, авторката Лора КЪМИНГ предлага някои свои идеи как произведението би станало по-интересно. И поставя на творбата оценка 2 звезди от 5 възможни. Това е поредното ревю за новата инсталация на Кристо – през миналата седмица водещият критик на „Гардиън“ Ейдриън Сърл написа, че на пирамидата ѝ липсва усещането за чудо.

„Всички интерпретации са приемливи“ - това каза Кристо при откриването на плаващата му скулптура във водата на езерото Сърпантайн в Хайд парк през миналата седмица.

Предвид разтърсващите си размери – с височина колкото три триетажни къщи – учудващо е, че този многоцветен обект изглежда толкова лек върху водата. Трапецът с две вертикални и две наклонени страни, извисяващи се до плосък покрив, е изработен от 7506 варела, боядисани в червено, синьо и лилаво, прикрепени към невидима структура. Идеята е, когато го видите, да ахнете. Всичко повече е плюс.

Художникът, опаковал Райхстага и направил Завесата в Колорадо, където 400 метра оранжев плат бяха аранжирани в Скалистите планини, е пристрастен към големите мащаби. Изложбата в галерията „Сърпантайн“, която акомпанира този гигантски многостен, представя много рисунки и модели за нереализирани проекти, пред които Родоския колос би изглеждал като джудже. Другата версия на Лондонската мастаба, както я наричат, предназначена за пустините край Абу Даби, ще бъде почти шест пъти по-голяма – най-голямата скулптура в историята на света.

Още не е направена, както и сребърните завеси, които Кристо заедно с покойната си партньорка Жан-Клод планираха да опънат по течението на река Арканзас; или намерението им да опаковат Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. На 83 г. художникът прави планове и живее с надежди заедно с легионите си фенове. Подобно на дедхедс (легендарните най-верни фенове на „Грейтфул Дед“ което винаги пътуват с групата), тези последователи пътуват по света, за да гледат чудесата на Кристо: загадъчния „мост“ между два италиански острова, който сякаш позволява на посетителите да ходят по водата; опаковането на парижкия мост „Пон Ньоф“ в златиста тъкан; цветните банери, които „пламтяха“ в Сентръл Парк в Ню Йорк през 2005 г.

Това изкуство е изкуството като публично събитие: споделено изживяване за всеки гражданин. Кристо е нищо, ако не демократичен. Роден в България през 1935 г., той е избягал от Съветския блок в Париж на 20-годишна възраст, в крайна сметка стига до Ню Йорк. Според неговата утопична философия изкуството трябва да носи радост (и мисъл) на всеки и за всички. Той плаща сам за всеки проект, всичко се прави без държавно или частно участие и никой проект не остава за дълго. Този ще изчезне през септември.

Което може да е добра новина за плуващите в Сърпантайн, принудени да заобикалят невероятната грамада всяка сутрин, за разхождащите кучетата си, които не понасят ярките ѝ цветове, за търсачите на удоволствия, чиито лодки са засенчени от монументалното ѝ присъствие. И може да е лоша новина за онези, които обичат когнитивния дисонанс на агресивната съвременна скулптура в цялата ѝ висока хромирана абстракция насред култивираната природа.

Най-малкото, което може да се каже, е, че тя е предназначена да разделя. Това е основната функция от мащаба и цветовете. Ако мастабата беше малка, щеше да е тривиална, но хубава. Ако беше различно оцветена – да речем, в сребърно, щеше да представя непрекъснато променящите се ефекти на светлината по много по-убедителни начини. С остър връх щеше да напомня пирамида. Със златен слон най-отгоре щеше да означава нещо тотемично, антично, мистично (мастабата е вид египетска гробница). Но вместо това тя е чисто абстрактна форма с модерни цветове и свръхголеми размери.

Това е екологично произведение, както и всичко в работа на Кристо и Жан-Клод. Така, разбира се, тя се представя според атмосферата. Двете страни са алени, всеки варел има по две бели ивици; те не променят много. Но другите страни се гмуркат с цветни дискове като огромна картина от поантилист, отразяващи замъглени и изменящи се нюанси по водната повърхност. Уви, това удоволствие е краткотрайно.

Някои казват, че варелите „говорят“ за текущата петролна политика, но това изглежда съмнително. Почти всеки обект в изложбата в „Сърпантайн“ – чак до 50 години назад, е съставен от варели, включително ранни потпури от модернистични скулптури. Централният аспект на Лондонската мастаба е, че тя е само един от многото подобни обекти. Нищо уникално, нищо, свързано с Лондон, политика, култура, пейзаж или време – просто още едно издание, гигантско, повърхностно и инертно. Тълкуването не е просто продължение; в този случай то изглежда напълно ненужно.

"Площад Славейков"

Ключови думи
 

В неделния брой на „Гардиън“ се появи ново ревю за лондонската „Мастаба“ на Кристо. След като описва инсталацията, авторката Лора КЪМИНГ предлага някои свои идеи как произведението би станало по-интересно. И поставя на творбата оценка 2 звезди от 5 възможни. Това е поредното ревю за новата инсталация на Кристо – през миналата седмица водещият критик на „Гардиън“ Ейдриън Сърл написа, че на пирамидата ѝ липсва усещането за чудо.

„Всички интерпретации са приемливи“ - това каза Кристо при откриването на плаващата му скулптура във водата на езерото Сърпантайн в Хайд парк през миналата седмица.

Предвид разтърсващите си размери – с височина колкото три триетажни къщи – учудващо е, че този многоцветен обект изглежда толкова лек върху водата. Трапецът с две вертикални и две наклонени страни, извисяващи се до плосък покрив, е изработен от 7506 варела, боядисани в червено, синьо и лилаво, прикрепени към невидима структура. Идеята е, когато го видите, да ахнете. Всичко повече е плюс.

Художникът, опаковал Райхстага и направил Завесата в Колорадо, където 400 метра оранжев плат бяха аранжирани в Скалистите планини, е пристрастен към големите мащаби. Изложбата в галерията „Сърпантайн“, която акомпанира този гигантски многостен, представя много рисунки и модели за нереализирани проекти, пред които Родоския колос би изглеждал като джудже. Другата версия на Лондонската мастаба, както я наричат, предназначена за пустините край Абу Даби, ще бъде почти шест пъти по-голяма – най-голямата скулптура в историята на света.

Още не е направена, както и сребърните завеси, които Кристо заедно с покойната си партньорка Жан-Клод планираха да опънат по течението на река Арканзас; или намерението им да опаковат Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. На 83 г. художникът прави планове и живее с надежди заедно с легионите си фенове. Подобно на дедхедс (легендарните най-верни фенове на „Грейтфул Дед“ което винаги пътуват с групата), тези последователи пътуват по света, за да гледат чудесата на Кристо: загадъчния „мост“ между два италиански острова, който сякаш позволява на посетителите да ходят по водата; опаковането на парижкия мост „Пон Ньоф“ в златиста тъкан; цветните банери, които „пламтяха“ в Сентръл Парк в Ню Йорк през 2005 г.

Това изкуство е изкуството като публично събитие: споделено изживяване за всеки гражданин. Кристо е нищо, ако не демократичен. Роден в България през 1935 г., той е избягал от Съветския блок в Париж на 20-годишна възраст, в крайна сметка стига до Ню Йорк. Според неговата утопична философия изкуството трябва да носи радост (и мисъл) на всеки и за всички. Той плаща сам за всеки проект, всичко се прави без държавно или частно участие и никой проект не остава за дълго. Този ще изчезне през септември.

Което може да е добра новина за плуващите в Сърпантайн, принудени да заобикалят невероятната грамада всяка сутрин, за разхождащите кучетата си, които не понасят ярките ѝ цветове, за търсачите на удоволствия, чиито лодки са засенчени от монументалното ѝ присъствие. И може да е лоша новина за онези, които обичат когнитивния дисонанс на агресивната съвременна скулптура в цялата ѝ висока хромирана абстракция насред култивираната природа.

Най-малкото, което може да се каже, е, че тя е предназначена да разделя. Това е основната функция от мащаба и цветовете. Ако мастабата беше малка, щеше да е тривиална, но хубава. Ако беше различно оцветена – да речем, в сребърно, щеше да представя непрекъснато променящите се ефекти на светлината по много по-убедителни начини. С остър връх щеше да напомня пирамида. Със златен слон най-отгоре щеше да означава нещо тотемично, антично, мистично (мастабата е вид египетска гробница). Но вместо това тя е чисто абстрактна форма с модерни цветове и свръхголеми размери.

Това е екологично произведение, както и всичко в работа на Кристо и Жан-Клод. Така, разбира се, тя се представя според атмосферата. Двете страни са алени, всеки варел има по две бели ивици; те не променят много. Но другите страни се гмуркат с цветни дискове като огромна картина от поантилист, отразяващи замъглени и изменящи се нюанси по водната повърхност. Уви, това удоволствие е краткотрайно.

Някои казват, че варелите „говорят“ за текущата петролна политика, но това изглежда съмнително. Почти всеки обект в изложбата в „Сърпантайн“ – чак до 50 години назад, е съставен от варели, включително ранни потпури от модернистични скулптури. Централният аспект на Лондонската мастаба е, че тя е само един от многото подобни обекти. Нищо уникално, нищо, свързано с Лондон, политика, култура, пейзаж или време – просто още едно издание, гигантско, повърхностно и инертно. Тълкуването не е просто продължение; в този случай то изглежда напълно ненужно.

"Площад Славейков"

Коментари

Кристо май се изчерпа!

"...Идеята е, когато го видите, да ахнете..."

Е вече няма да се получи, защото никой не се изненадва от това. Хората му свикнаха.
Artur Schopenberg's picture
Artur Schopenberg
Schopenberg

Невероятно! Англичаните са слисани.

Хаха! Англичаните нямат думи и изрази, с които да опишат нечувания, невиждан и непроницаем за тях проект. Толкова е втрещено самолюбието им, че ще оценят Мастаба, когато изчезне безвъзвратно.
Нещо като Брекзит. Ще разберат ЕС, когато го напуснат и изгубят.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията