Той не успя да се смири с това, което Хана Аренд* нарече "баналност на злото". Той не искаше да дава шанс на злото да се скрие зад размишления и философоски постулати. И продължи да се сражава с оръжията, които владееше - слово и изображение, до последния си дъх.

На 5 юли в Париж почина известният документалист, режисьор, философ, легендарен борец от Съпротивата Клод Ланцман. Той беше на 92 години. Делото на неговия живот е деветчасовият филм за нацистките лагери на смъртта "Шоа (Shoah). Излиза през 1985 година, сниман е 12 години, събрал е всички големи европейски филмови награди и е едно от най-подробните изследвания на Холокоста. Режисьорът разработва тази тема от много години - заснел е още филм за лагерите Аушвиц и Терезин и "Собибор, 14 октомври 1943 г., 16 часа" (за бунта и известното - единствено - бягство от концентрационния лагер).

В повечето случаи Холокостът е представен за милионите от нас, които не са били негови съвременници, през частния случай - каквато е например историята на Оскар Шиндлер, представена в "Списъкът на Шиндлер", дело на Стивън Спилбърг. Всякакви данни и цялата чудовищна статистика е твърде абстрактна, защото с повечето от тях човешкият мозък просто не е в състояние да се справи и осмисли.

Ланцман реши този проблем, поне в мащаба на един филм. Неговата картина е нетолерантно конкретна: виждаме хора, които имат лица, имена и биографии и оставаме с всички тях достатъчно дълго, за да се уверим в тяхната реалност. В същото време чрез тях успяваме да почувстваме мащабите на бедствието - не, не с европейските евреи, а с цялата цивилизация, към която по някакъв начин принадлежим.

Режисьорът разпитва предимно бивши затворници и сътрудници, свидетели и самите екзекутори (интервютата им са направени по правило със скрита камера). В очите на наивния зрител "Шоа" е просто набор от "говорещи глави" пред камерата. Документ - уникален, но нищо повече от това. Достатъчно е обаче да гледаме и да слушаме филма, за да видим в него истинска естетическа революция.

Клод Ланцман с Ордена на Почетния легион.

Защо "Шоа"? "Шоа" на иврит означава бедствие, катастрофа, "мракът на пустотата", космическо "нищо",  в което няма искрица светлина. Терминът е взет от Тората и с него евреите обозначават бедствието, известно на човечеството като "геноцид" - термин, създаден през 1943 г. от адвоката Рафаел Лемкин за физическото, икономическото и културното изтребление на етнически групи или цели народи. През 1946 г. ООН ратифицира международната конвенция, насочена срещу геноцида като престъпление срещу човечеството. 

Ицхак Мошкович, известен журналист и сътрудник на музея "Яд ва Шем" казва по повод определението за "Шоа":

"Ако шест милиона пъти повториш "шест милиона", в съзнанието ще остане само статистиката на нулите и се създава впечатлението, че ние като че ли сме длъжни някому за нещо и поради това непрекъснато доказваме истинността на тези цифри... А всъщност смисълът на престъплението е в това, че фалшивият хуманизъм на християнската цивилизация излезе от релсите и се преобърна в преизподнята на нечувана свръхжестокост. И за да му бъде дадено наименование е невъзможно да се използва съществуващия вече набор от думи в речниците, време е да се намери нещо, което никога преди това не е било... " 

Професор Стивън Кац от Бостънския университет дори бе предложил термина "Jewicide". 

Но каквото и название да се избере за унищожението на евреите, ромите, хомосексуалните по времето на Третия райх, Ланцман е направил филм, който е съвременник на зрителя, когато и да бъде гледан филма. В "Шоа" няма архивни кадри - кинопрегледи и фотографии, свидетелства от и на миналото.

Режисьорът не е поставил спасителната дистанция, която би поставила във витрината на музея Холокоста (изгаряне, унищожение чрез изгаряне - термин, който също не среща всеобщо одобрение - бел.р.). Безпощадното "сега и тук", с чиято помощ авторът постулира: докато Холокостът не е осмислен, той продължава.

И като че ли разбирайки това, фризьорът - днес жител на Бронкс - плаче, спомняйки си как е стрижел косата на осъдените на смърт в предверията на газовите камери. От това не можеш никъде да избягаш, дори накрай света. "Шоа" изследва и тайнствената и печалта дихотомия на "присъствието" и "отсъствието". Тези, които са в кадър, са там, защото други живи няма: това разбират и те самите, и авторът, който ги интервюира, и зрителят.

За това крещят страшните пусти пейзажи, където са бившите лагери и скритите от очите масови гробове, дело на оператора Уилям Любчански (рабил с Жан-Люк Годар, Жак Ривет, Жан-Мари Щрауб и Даниел Юйе).

Ланцман е човек с невероятна съдба. Евреин, потомък на емигранти от Кишинев в Париж, по време на германската окупация той скрива своята националност и живее в село в Оверн. Още младеж, влиза в Съпротивата и създава своя нелегална група в лицея в Клермон-Феран. След войната пише статии в легендарното списание "Тан модерн", приятел е с Жан-Пол Сартр, има дългогодишна връзка с известната френска писателка и феминистка Симон дьо Бовоар. За любовния му живот може да се снима отделен филм, дори сериал. 

 

И другите му филми са особено интересни. Първият му провокационен филм "Защо Израел?" като че ли поставя под въпрос съществуването на еврейска държава и един от най-ярките дебюти на документалното кино на ХХ век. Последният му - "Напалм", е невероятна любовна история, чието място на действие е Пхенян. Оказва се, че по време на пътуване там, преди много години, бъдещият режисьор се влюбил в медицинска сестра, с която не успели да обменят нито една дума, тъй като всеки от тях не знаел езика на другия.

 

*Хана Аренд - философ, последовател на Мартин Хайдегер и представител на т.нар. Франкфуртска школа. Кореспондентка на сп. Нюйоркър в процеса срещу нациста Айхман в Израел, преподавател в американски университети и активист в антивоенните демонстрации и обсадата на Пентагона през 1968 г. Според Арент злото се състои не в някаква чудовищност или демоничност на човешката природа, а в отказа на човек да мисли и да решава самостоятелно и в готовността му да изпълнява чужди нареждания, независимо какви са, автоматично и без да ги анализира.