Ad Config - Website header

 

Article_top

Преди няколко години турски офицер ме спря, за да се поговорим след лекция, която изнесох във Вашингтон. По време на нашия разговор той отбеляза, че западните анализатори сякаш преувеличават значимостта на турския президент Реджеп Тайип Ердоган и настоя: "Той е само човек, а ние - въоръжените сили - сме там от дълго време и ще бъдем там и след като той вече не е президент." Той имаше предвид, че армията ще чака Ердоган да си отиде (това се случи преди преврата от лятото на 2016 г.) и когато турският президент вече не е на власт, Турция ще се върне към нещо, което да напомня статуквото от периода преди управлението на Партията на справедливостта и прогреса.

Тази идея - че ако Ердоган загуби избори, пенсионира се или умре, турската политика автоматично ще се промени, не се изразява само от военния, когото срещнах. Множество представители на турските академични среди, журналисти и политици са изказвали убеждението си, че Турция ще се обърне към система, която ще е достатъчно демократична, за да вдъхнови надеждите, че един ден страната ще се върне в клуба на демокрациите. 

Турската политическа траектория е христоматиен пример за държава, която постоянно отстъпва от реформите, свързани с демократизацията ѝ, но не е само тя. Унгария на Виктор Орбан и Полша на партията "Право и справедливост" на Ярослав Качински подкопават върховенството на закона, демократичните ценности, човешките права в услуга на това, което те определят като автентичност и сигурност. Това е развитие, което предшества кризата с мигрантите, която разтърсва Европа, макар че огромният брой хора от Африка и Близкия изток, които търсят убежище в ЕС, дадоха повече политическа жизненост на посланията на Орбан и на Качински и така направиха атаките по демократичните институции и либералните ценности политически приемливи за голям брой унгарци и поляци.

Наблюдателите често описват начина, по който тези лидери - вкл. и Ердоган, налагат нелиберални демокрации, или в случая с Турция - изборна автокрация, като демонстрации на политиката на силата. Но тези отрицателни оценки нямат смисъл извън неточните определения на новинарските статии. Орбан, Качински и Ердоган създадоха визия за бъдещето на обществата им, която харесва и се струва смислена на големи групи хора. Лидерите в Унгария и Полша направиха това основно като опозиция на либералните принципи, върху които е изграден ЕС. В турския случай програмата на Партията на справедливостта и развитието най-добре може да бъде обобщена като благоденствие, сила и набожност. Избирателите в тези три страни справедливо възнаградиха тези лидери.

Но въпреки техния видим успех турският, унгарският и полският лидер имат опозиция. През последните 15 години около половината от турския електорат постоянно гласува срещу Ердоган и партията му. През 2016 г. Орбан организира референдум, насочен към спирането на влизането на мигранти в Унгария. Предлаганите мерки получиха 98 на сто подкрепа от хората, които гласуваха, но същевременно избирателната активност беше под 50-те процента, нужни да има референдумът задължаваща сила. В Полша управляващата партия "Право и справедливост" се отдалечи от Запада и така Комитетът за защита на демокрацията успя да изкара голям брой на хора по улиците, които да протестират срещу политиката на Качински по различни поводи.

Важно е обаче как в отговор на опозицията лидерите в Турция, Унгария и Полша създадоха нови институции, манипулираха съществуващите и обезсмислиха други, за да се справят с политическите предизвикателства или да ги предотвратят. Официалните институции произлизат от законите, правилата, регулациите и указите, техният произход идва от политическите сблъсъци и често отразяват интересите на победителите в конфликтите.

Неформалните институции не са кодифицирани, но това не означава, че са по-малко мощни от формалните. Понякога тези норми, които са основани на начина, по които се правят от дълго време нещата, са по-силни от писаните правила. Старите момчешки мрежи, които създават елити на белите привилегировани мъже в САЩ, често спъват законодателство или административни мерки, насочени към изравняване на правилата за жените или малцинствата.

Един от най-ярките примери за институционна манипулация е начинът, по който турската Партия на справедливостта и развитието използва мнозинството си във Велико народно събрание, за да замаже парламентарно разследване от 2014 г. на обвинения в корупция срещу четирима министри. То заплашваше да погълне Ердоган и семейството му. Така опитите за парламентарно разследване бяха напълно обезсмислени и дадоха възможност на турския лидер да твърди убедително пред последователите си, че първаночалните обвинения са били опит за преврат. Преди обвиненията в корупция Ердоган манипулира институциите да обърнат резултата от изборите през 2015 г., който той не хареса, даде на съд опонентите си в съдилища, претъпкани с негови поддръжници, и промени електоралните закони на страната, за да си гарантира прокарването на референдума за конституционни поправки, които дадоха на президента изключителна власт.

Партията на справедливостта и развитието използва съдебната система, за да хвърли в затвора журналисти, най-често по скалъпени обвинения в терористични връзки, и наложи промени в собствеността в медийната индустрия. Този натиск над пресата заедно с трансформацията на държавната телевизия и държавната информационна агенция в оръжие на управляващата партия доминира над независимото предаване на новини. При последните избори държавната Анадолска агенция обяви победата на Ердоган, преди Централната избирателна комисия да успее да преброи големия брой бюлетини. Това помогна на Ердоган да се появи по телевизията, като щедро прие още един президентски мандат, а за комисията стана невъзможно да противоречи на прогнозите на агенцията и така се превърна във фигуративен участник в електоралния театър на Партията на справедливостта и развитието. 

Манипулациите на институциите и нововъведенията в епохата на Партията на справедливостта и развитието, които се прилагат, за да постига Ердоган целите си, ще останат и след като той си отиде. Това е, защото институциите са устойчиви и остават дълго след като вече не са нужни, нерядко използвани от нова кохорта от политици, за да прокарват техните цели. Това не означава, че институционалната промяна е невъзможна. А че ревизиите се случват в контекста на съществуващи институции и предишни промени. Например произходът на сегашните репресивни закони в Египет за пресата и организациите на гражданското общество могат да бъдат проследени през множество законодателни промени до 50-те и 60-те години на ХХ век. 
Така изглежда, че авторитаризмът се самонадгражда. Той може да падне, но след революцията, която премахва взаимно подкрепящия се политически и социален ред, институциите продължават да влияят върху обществото. 


Въпреки всички очевидни промени в Египет от началото на 2011 г. политиката на страната се върти все още около системата, която Кемал Абдел Насър и Свободните офицери създадоха през 50-те години.

Данните на изследователите показват, че преходите към демокрация често се провалят: някои държави губят демократичните си системи и успяват да си ги върнат обратно само в редки и много специфични случаи. Франция става отново демократична след разгрома на правителството във Виши и на нацистка Германия. Унгария и Полша би трябвало да са бляскави примери за прехода към демокрация. Тези страни може би все още следват демократични идеали, които като членки на ЕС споделят с другите демокрации, но заради това, което Орбан и Качински направиха, пътят към тази цел ще е дълъг и труден.

Що се отнася до Турция, няма съмнение, че армията ще надживее Ердоган, но не и дали ще надживее ердоганизма.

Текстът е публикуван във "Форин полиси".

 

Преди няколко години турски офицер ме спря, за да се поговорим след лекция, която изнесох във Вашингтон. По време на нашия разговор той отбеляза, че западните анализатори сякаш преувеличават значимостта на турския президент Реджеп Тайип Ердоган и настоя: "Той е само човек, а ние - въоръжените сили - сме там от дълго време и ще бъдем там и след като той вече не е президент." Той имаше предвид, че армията ще чака Ердоган да си отиде (това се случи преди преврата от лятото на 2016 г.) и когато турският президент вече не е на власт, Турция ще се върне към нещо, което да напомня статуквото от периода преди управлението на Партията на справедливостта и прогреса.

Тази идея - че ако Ердоган загуби избори, пенсионира се или умре, турската политика автоматично ще се промени, не се изразява само от военния, когото срещнах. Множество представители на турските академични среди, журналисти и политици са изказвали убеждението си, че Турция ще се обърне към система, която ще е достатъчно демократична, за да вдъхнови надеждите, че един ден страната ще се върне в клуба на демокрациите. 

Турската политическа траектория е христоматиен пример за държава, която постоянно отстъпва от реформите, свързани с демократизацията ѝ, но не е само тя. Унгария на Виктор Орбан и Полша на партията "Право и справедливост" на Ярослав Качински подкопават върховенството на закона, демократичните ценности, човешките права в услуга на това, което те определят като автентичност и сигурност. Това е развитие, което предшества кризата с мигрантите, която разтърсва Европа, макар че огромният брой хора от Африка и Близкия изток, които търсят убежище в ЕС, дадоха повече политическа жизненост на посланията на Орбан и на Качински и така направиха атаките по демократичните институции и либералните ценности политически приемливи за голям брой унгарци и поляци.

Наблюдателите често описват начина, по който тези лидери - вкл. и Ердоган, налагат нелиберални демокрации, или в случая с Турция - изборна автокрация, като демонстрации на политиката на силата. Но тези отрицателни оценки нямат смисъл извън неточните определения на новинарските статии. Орбан, Качински и Ердоган създадоха визия за бъдещето на обществата им, която харесва и се струва смислена на големи групи хора. Лидерите в Унгария и Полша направиха това основно като опозиция на либералните принципи, върху които е изграден ЕС. В турския случай програмата на Партията на справедливостта и развитието най-добре може да бъде обобщена като благоденствие, сила и набожност. Избирателите в тези три страни справедливо възнаградиха тези лидери.

Но въпреки техния видим успех турският, унгарският и полският лидер имат опозиция. През последните 15 години около половината от турския електорат постоянно гласува срещу Ердоган и партията му. През 2016 г. Орбан организира референдум, насочен към спирането на влизането на мигранти в Унгария. Предлаганите мерки получиха 98 на сто подкрепа от хората, които гласуваха, но същевременно избирателната активност беше под 50-те процента, нужни да има референдумът задължаваща сила. В Полша управляващата партия "Право и справедливост" се отдалечи от Запада и така Комитетът за защита на демокрацията успя да изкара голям брой на хора по улиците, които да протестират срещу политиката на Качински по различни поводи.

Важно е обаче как в отговор на опозицията лидерите в Турция, Унгария и Полша създадоха нови институции, манипулираха съществуващите и обезсмислиха други, за да се справят с политическите предизвикателства или да ги предотвратят. Официалните институции произлизат от законите, правилата, регулациите и указите, техният произход идва от политическите сблъсъци и често отразяват интересите на победителите в конфликтите.

Неформалните институции не са кодифицирани, но това не означава, че са по-малко мощни от формалните. Понякога тези норми, които са основани на начина, по които се правят от дълго време нещата, са по-силни от писаните правила. Старите момчешки мрежи, които създават елити на белите привилегировани мъже в САЩ, често спъват законодателство или административни мерки, насочени към изравняване на правилата за жените или малцинствата.

Един от най-ярките примери за институционна манипулация е начинът, по който турската Партия на справедливостта и развитието използва мнозинството си във Велико народно събрание, за да замаже парламентарно разследване от 2014 г. на обвинения в корупция срещу четирима министри. То заплашваше да погълне Ердоган и семейството му. Така опитите за парламентарно разследване бяха напълно обезсмислени и дадоха възможност на турския лидер да твърди убедително пред последователите си, че първаночалните обвинения са били опит за преврат. Преди обвиненията в корупция Ердоган манипулира институциите да обърнат резултата от изборите през 2015 г., който той не хареса, даде на съд опонентите си в съдилища, претъпкани с негови поддръжници, и промени електоралните закони на страната, за да си гарантира прокарването на референдума за конституционни поправки, които дадоха на президента изключителна власт.

Партията на справедливостта и развитието използва съдебната система, за да хвърли в затвора журналисти, най-често по скалъпени обвинения в терористични връзки, и наложи промени в собствеността в медийната индустрия. Този натиск над пресата заедно с трансформацията на държавната телевизия и държавната информационна агенция в оръжие на управляващата партия доминира над независимото предаване на новини. При последните избори държавната Анадолска агенция обяви победата на Ердоган, преди Централната избирателна комисия да успее да преброи големия брой бюлетини. Това помогна на Ердоган да се появи по телевизията, като щедро прие още един президентски мандат, а за комисията стана невъзможно да противоречи на прогнозите на агенцията и така се превърна във фигуративен участник в електоралния театър на Партията на справедливостта и развитието. 

Манипулациите на институциите и нововъведенията в епохата на Партията на справедливостта и развитието, които се прилагат, за да постига Ердоган целите си, ще останат и след като той си отиде. Това е, защото институциите са устойчиви и остават дълго след като вече не са нужни, нерядко използвани от нова кохорта от политици, за да прокарват техните цели. Това не означава, че институционалната промяна е невъзможна. А че ревизиите се случват в контекста на съществуващи институции и предишни промени. Например произходът на сегашните репресивни закони в Египет за пресата и организациите на гражданското общество могат да бъдат проследени през множество законодателни промени до 50-те и 60-те години на ХХ век. 
Така изглежда, че авторитаризмът се самонадгражда. Той може да падне, но след революцията, която премахва взаимно подкрепящия се политически и социален ред, институциите продължават да влияят върху обществото. 


Въпреки всички очевидни промени в Египет от началото на 2011 г. политиката на страната се върти все още около системата, която Кемал Абдел Насър и Свободните офицери създадоха през 50-те години.

Данните на изследователите показват, че преходите към демокрация често се провалят: някои държави губят демократичните си системи и успяват да си ги върнат обратно само в редки и много специфични случаи. Франция става отново демократична след разгрома на правителството във Виши и на нацистка Германия. Унгария и Полша би трябвало да са бляскави примери за прехода към демокрация. Тези страни може би все още следват демократични идеали, които като членки на ЕС споделят с другите демокрации, но заради това, което Орбан и Качински направиха, пътят към тази цел ще е дълъг и труден.

Що се отнася до Турция, няма съмнение, че армията ще надживее Ердоган, но не и дали ще надживее ердоганизма.

Текстът е публикуван във "Форин полиси".

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията