Една от най-загадъчните личности за българите, описана през едно от неговите произведения и неговите най-приближени. Няма друг наш сънародник като Кристо, който предизвиква толкова ожесточени коментари. Както и няма друг такъв, който има толкова много последователи – дори в родината си. Тъкмо връзката му с родината, която той напуска преди 61 години, и отказът му да се завърне са основните проблеми в отношението на мнозина българи към него. Кристо неведнъж е коментирал причината – съзнанието, че животът е толкова кратък и няма да стигне да осъществи всички свои проекти. 

Дни след като бе открита най-новата му инсталация – „Мастаба“ в Хайд парк в Лондон, на българския книжен пазар излезе книгата на журналистката Евгения Атанасова „Кристо, Владо, Росен и плаващите кейове“. Повод за написването ѝ е участието на Атанасова в изграждането на предишната мащабна творба на Кристо – „Плаващите кейове“ в Изео, Италия. Но книгата е плод на десетилетие контакти с художника, срещи и разговори както за конкретни произведения, така и за неговия живот – и в резултат е представена не само философията на един забележителен артист, но и пътешествието му в изкуството.

Предлагаме ви откъс от „Кристо, Владо, Росен и плаващите кейове“.

8. Пътуване към Кристо

Нетърпението за предстоящото лято ме бе обзело още от началото на годината. Очаквах да започне моето лично преживяване на „Плаващите кейове“ на Кристо и Жан-Клод. Предстоеше ми за първи път да бъда на техен проект не като журналист, не и като турист, а като един от хората, който физически ще участват в доизграждането и представянето на творбата пред света. Исках да наблюдавам как се случва всичко, да работя с ръцете си и да го почувствам с всичките си сетива, както препоръчва Кристо.

След като бях избрана, а в документите ми се твърдеше, че съм капитан, трябваше да доведа начинанието си до край. Оказа се, че капитанското свидетелство изисква не само сериозни усилия, но и значително време. Кандидат-капитаните в курса бяхме 20-ина души, с изключение на мен само мъже и една семейна двойка. Теоретичните лекции се провеждаха вечер, два пъти в седмицата по два часа. По време на курса преподавателите не спираха да чертаят на дъската, показваха ни как се изчисляват координати с недокосвани отдавна от мен ученически пособия като пергел и транспортир. Рисуваха посоките на вятъра, засипваха ни с имената на платна, мачти, с частите от сложното устройство на големите кораби. Особено трудни за запомняне изглеждаха флаговете и светлинните сигнализации. Много от термините чувах за първи път. Най-вече тези от механиката. Теорията беше огромна и наистина трябваше да се научи, за да е възможно решаването на теста. Още от първия ден се въоръжих с дебел учебник и листовките с 680 въпроса, колкото бяха в теста за изпита.

За сметка на това практиката ми се струваше недостатъчна, само по няколко часа в събота и неделя на езерото Панчерево край София, на 8-местна рибарска лодка. От нея миришеше на гориво, а моторът беше толкова стар, че успяваше да го стартира само инструкторът. На това очевидно трябваше да се науча по друг начин, но поне твърдението ми, че съм управлявала лодка сама вече беше истина. Приставах на кея с ляв и десен борд, на заден ход, упражнявах се да я връзвам с въже към кранеца с точния възел.

Ученето поглъщаше сериозна част от деня ми, без да мога да загърбя обичайната си работа. За начинанието бях казала само на семейството си. Минавах отново и отново материалите, решавах демо тестовете на компютъра минимум два пъти на ден. Учебникът за капитани тежеше в дамската ми чанта. В ръцете си прехвърлях въженце, на което тренирах възли. В главата ми настана бъркотия от светлини, машинни части, мачти, ветрове, мерни единици, балове… Нямах друг избор, освен да успея.

Това стана още по-задължително, когато от „Плаващите кейове“ ме уведомиха, че съм избрана за работа и очакваха да им изпратя сертификата си, щом бъде издаден. Датите за теста се насрочваха от Министерство на транспорта. Ако не успеех в деня, за който съм записана, следващата възможност беше след половин месец, т.е. прекалено късно за моите намерения. Явих се на 11 май. Всички кандидати се събраха във фоайето на институцията от сутринта. Качваха ни в кабинет на последния етаж на групи от по няколко души. Служител учтиво събра всичките ни мобилни устройства. По ъглите на стаята видях камерите, в ъгъла на стаята, зад гърба на кандидатите стоеше квестор. Компютърът започна да зарежда един след друг моите 60 въпроса. Имах точно един час и право на 9 грешки. Направих само една. Мотивацията ми беше прекалено силна, за да се проваля. Вече бях избрана за работник-капитан на „Плаващите кейове“ и връщане назад нямаше.

След теста имах чувството, че летя, вече можех да захвърля учебниците и спокойно да се подготвя за пътуването. Следях от разстояние случващото се край езерото Изео. Знаех, че промяната на това спокойно и красиво място е настъпила. Кристо и Жан-Клод наричат присъствието на проектите си „Gentle disturbance“ – „нежно вмешателство“ в околната среда. Известна ми беше голяма част от работата, която екипът вече беше свършил. Вълнувах се, защото Кристо досега не беше правил проект толкова близо до България.

Планирала бях да пътувам към провинция Ломбардия с кола, заедно със семейството си. Исках цялото пътуване да е низ от малки стъпки на откривателство. В ръцете ми бяха неговите писма, в които описваше първата си среща с Италия като студент. Затова смятах да отида до Венеция, Равена, Флоренция по следите на Кристо, преди да се срещна с „Плаващите кейове“. Потегляхме на 6 юни.

6–7 юни 2016 г. (12 дни до откриването)

Пътуваме към Загреб. От София до хърватската столица е най-дългата отсечка от маршрута ни. Виждам по различен начин познатия ми път с въпросите на десетгодишната ни дъщеря, която се впечатлява от всичко ново. Мисля си за Кристо. За детското, което пази в себе си, за учудването в очите му. Представям си как за първи път е тръгнал да пътува извън България, съвсем сам на 21 години. В напълно непознат свят, към който иска да принадлежи.

В Загреб съм запазила стара къща над града. Намира се в нещо като вилна зона, след нея започва гора. Домакинята Мая, бивша организаторка на кино- и телевизионни продукции, ми показва тайно ключе до прозореца. С него се отваря желязна решетка и се излиза директно сред дърветата. Това е първото нещо, което правя. Мокро е, мирише на листа. Напомня ми за нещо, което Кристо ми е разказвал при една от срещите ни. Тогава ми сподели за махалата Качорите над родното Габрово, която заема специално място в спомените му. Родителите му водели там него и братята му като деца. Криели се от войната и гостували на помощничката на майка му – леля Пена. В малката махала до гората имало само четири къщи. Така е и днес. Кристо, тогава все още Христо, и братята му Анани и Стефан тичали на воля, играели на индианци. Сред дъбравата ходели за вода от тайното кладенче между камъните. Кристо скицирал постоянно. Привличали го дърветата, предметите, лицата на хората. Това е и последното място, където като студент рисувал цяла седмица, преди да напусне България завинаги.

Къщата на Мая е пълна с дебели книги за изкуство. Съпругът ми посочва една – „Inside the dream palace“ – за манхатънския хотел „Челси“, първото място, на което Кристо и Жан-Клод живеят, когато пристигат в Ню Йорк през 1964 г. Идват тук направо с такси от летището. През 2005 г., вървейки по дирите на артистите, посетих това място. Мениджърът от 60-те години все още работеше там. Той прекрасно си спомняше младите артисти – бъдещи звезди на изкуството. Беше силно впечатлен от ентусиазираните им погледи и вечното им притеснение, че нямат с какво да платят стаята. В книгата намирам публикувана цената на пребиваването по това време – 70 долара за един месец.

Италия, Венеция, 7–8 юни 2016 г. (10 дни преди откриването)

Без да спираме, преминаваме през Словения. Навлизаме в Италия. Все повече всичко ми изглежда като прегърнато от слънце, от светлина и топлина. Над житата лети бяла чапла. Писмата на Кристо са на коленете ми. Свалям стъклото на колата. Още от границата усещам различното ухание на въздуха, точно както пише той преди близо 60 години. Двайсет и двегодишният студент-емигрант от Художествената академия във Виена гостува на университетите във Венеция и Флоренция. И описва на брат си пътуването:

„…с леки коли по безумни аутостради (асфалтни пътища), които Анани ако ги види ще припадне по тях, пък и нашите коли бяха чудни – прекрасни „Алфа Ромео“ – а природа, пролет, слънце.“

„Преди всичко, аз 10 дни бях грабнат, безумно се влюбих и полудях в тая неземна страна с прекрасен, темпераментен народ“.
(Писмо на Кристо до Анани Явашев, 20.05.1957 г. – Виена)

Близо до Венеция се настаняваме в къща за гости, в старата „Вила Лаура“. На стената в приемната са закачени черно-бели снимки на първата собственичка, която била професионална пианстка. Над старото пиано са сложени грамоти от Академията в Болоня. Градината е избуяла в палми, кестени, маслини. Уханията им се смесват сладостно. Запътваме се към гарата, за да отидем до Венеция, като Кристо:

„До Венеция с електрическия експрес.“ (…) „Някак Бог дарил тоя народ със своеобразна всякаква красота. Пейзаж, като се започне от Алпи и се стигне до морето, на което Венеция произвежда истинско побъркване за душата. Аз просто тичах от радост из тесните улички през мостовете, скачах от гондола на гонодла, бутахме се в някой двор, пълен със зеленина или в прекрасен мраморен парк. Викаме на момичета, които са на прозорците и които ласкаво и весело обясняват всичко и дават оранжи. Хлътнем в някоя стара кръчма, където Отело пиел или гледаме къде е ходила и стъпвала Дездемона. След това седнем на кафененцето (улиците нямат тротоари), навънка е кафенето с прекрасни чадъри за слънцето и модерни в блестящи цветове столове и маси, освежим се с благоухайни южни сокове – пийнем малко като масленно венецианско вино и лудееш… просто от радост ти идва да крещиш. А гондолиерите пеят… из улиците викове, прекрасни момичета в чудни рокли и тоалети… С гондолите бабите си донасят покупките от пазара, пък дори на гондолата минава пътуващ магазин. Наред с тях има невъобразимо красиви модерни моторници като леки коли (Chevrolet), с които е истинско щастие да се пътува. Като че ли всичко се блъска възторжено, жизнено.“
(Писмо на Кристо до Анани Явашев, 20.05. 1957 г. – Виена)

За първи път посещавам Венеция. Гледам и възприемам града през очите на младия Христо. Очите ми се пълнят с цветове – златисти, земни, ярко червени, редуват се с лазурносиньо и малахитено зелено. Забелязвам танцуващото от вятъра пране, висящите кошници с цветя. Погледът ми се опитва да обхване всичко. Вниманието ми привлича нещо познато, но неочаквано. През желязната решетката на малка галерия виждам картина на Кристо – ранен вариант на „Обградените острови“, във все още бледи цветове, вероятно някоя от първите рисунки на проекта. Стои закачена над скулптурата „Любов“ на Робърт Индиана. Радва ме, че Кристо неуловимо присъства и сега в града, който му е дал енергия и вдъхновение. Мечтаел е да учи в Италия, но не е можел да си го позволи.

„Към Италия са очите и Paris, но малко да се позакрепя финансово, че тогава“, пише на брат си, когато се връща обратно във Виена.
(Писмо на Кристо до Анани Явашев, 23. 03. 1957 г. – Виена)

8 юни, 2016 г., Равена (10 дни до откриването на проекта)

По пътя за Флоренция спираме в Равена, за да разгледаме византийските мозайки и гроба на Данте, разпятието на Джото, за което роднините на Кристо са ми казали, че той харесва. Гледаме картата, следвам джипиеса. Насочва ни по улица „Камило Кавур“. Още една почти невидима следа към Кристо, известна на малцина. През миналата година, докато се ровех в архивите на Разград, където живеел дядо му – учителят и просветител Анание Явашов, попаднах на интересна находка. Оказа се, че той се възхищавал на живота на италианския герой Камило Кавур и затова сам превел и издал на български неговата биография. Искал да го даде като пример за патриотизъм на своите съграждани.

9 юни, Флоренция (9 дни до откриването на проекта)

Пристигаме във Флоренция късно, след като сме шофирали насред гръмотевична буря. Вече е тъмно. Всичко е мокро. Изкачваме се с колата по хълм над града. Мракът е непрогледен, но никой не изпитва безпокойство. Движим се покрай дълги каменни огради. Мирише на портокали и лимони. Внезапно над свежата лятна вечер се разнася звук на цигулка. Така пише и Кристо, който тук постоянно чува музика.

„Някъде китара, грамофон, радио или неуморно се пее Arivederci Roma.“

„Прекрасна Флоренция пееше. Вечер, пред Палацо Векио стоях дълго и не можех да вярвам на очите си, че съм тука. А какво беше на 1 май. 1 май е един от най-прекрасните празници на Флоренция още от 1500 години (от Медичите), празника на прекрасните цветя – през цялата галерия Уфици (на картичката, която получихте) е изпълнено с невъобразима хармония на цветята, а Лоджиите са истинска симфония. Статуите в лождиите просто като че ли изникват от гора от цветя и всичко става цяла приказка.“

„От 1 май започва чудното „маджио“ – festa на прекрасните песни, хармония, която привечер облива цяла Флоренция и нейната вълшебна околност. Вечер, когато се прибирахме, ние решително се отказвахме от всякакви превозни средства и ти просто подлудяваш от възторг, когато лудите италиански момичета на групи седнали по прекрасните градини и лозя край Флоренция пеят песни, които никога не се забравят. Пеят и няма край от хубост, но какви хубави песни с китари и танцуват мило и така красиво модерните танци. Всичко се върши с радост, навсякъде те лъха ако не друго, то щастието и желанието да се живее. А какво друго трябва на тоя свят. Цялото изкуство на Италия е всичко това.“
(Писмо на Кристо до Анани Явашев, 20.05. 1957 г – Виена)

Запазила съм апартамент в старо имение от ХV–ХVІ век. Всичко е от камък, дърво, порцелан, огледалата са в ренесансови рамки, леглата с метални табли. В стаите ни няма нищо излишно, няма и нито една пластмасова вещ. Чувствам се покорена от красотата на простите неща, пред вратата стои малка масичка, над нея са надвиснали портокали и лимони. Цветове от бял олеандър са посипани по земята след дъжда. Собственички на това място са две сестри, които се занимават с изкуство и имат галерия в пределите на имението. Фредерика ни разказва как тук някога е живяла писателката феминистка Върнън Лий, гостували са Томас Ман, Вирджиния Улф. Разглеждам мястото и си представям как се е чувствал при идването си в Италия младият Христо, живял до този момент в малки тавански стаички.

„Във Флоренция бяхме във Вилата на Academia di belle arte, чудна извън града – с грамаден ренесансов парк, с кипариси, каскади и фонтани. Прекрасни стаи – с бани и безумни удобства. Наблизо край нас Данте се е разхождал и мечтал по Беатриче.“
(Писмо на Кристо до Анани Явашев, 20.05. 1957 г. – Виена).

„А тесните улички на Флоренция, на които прозорци се вее знамето на Флоренция (т.е. прането на всяка домакиня, което е истинско богатство от хармония и бляскави цветове). Вървиш из улиците, които са малко мръснички, но пък са още по-колоритни и чуваш истинска симфония, а няма жива душа, горещо е, прозорците са отворени и гласовете се блъскат в стените и просто лудееш от радост, експресивност.“

Иска ми се да остана на това място по-дълго, но имам само един ден, в който трябва да видя невероятния град, да посетя част от местата, които са впечатлили Кристо. Той вижда за първи път Флоренция още преди голямото наводнение от 1966 г., което за всички тук е вододел на времето. Когато пише за Италия, той започва да пише за „възторга“ именно във Флоренция. Тръгвам по неговите стъпки.

„Флоренция ни смая.“ (…) „Цял ден и до късно вечер лудешки се скитаме из града, какво по-напред да се види – безумие, като се почне от вълшебника Ботичели, Леонардо, Рафаело, Микеланджело (а тука има едни от най-красиви те неща – в неговата Капела Медичи хипнотизиран стоях цяла сутрин). Галерия Уфици и Пити се изгледаха до болезнено припадане, а колко църкви – разбира се Джото ни побърка, също направи Мазачио, Паоло Учело и въобще красотата и стила на тия блестящи майстори, които като че ли са по-съвременни в момента дори от един Рембранд, който имаше тука чудни неща.

Някак зрелият реализъм на Ренесанса (в работата на Тициан, Рубенс и Рембранд) отстъпи пред красотата на въображението, които имат по-старите майстори. Пред безумното табло на Пауло Учело „Битка“ има истински панаир от хора всеки ден, а пред „Раждането на Венера“ и „Шествие на пролетта“ от Ботичели, хора, които са окупирали всеки метър, не се отдръпват като пред иконостас.

А Галерия Уфици е приказка. В стаята, където е „Благовест“ на Леонардо, човек полудява, като че ли сега ще влязат Медичите и хората на Ренесанса. Къде е величието на това изкуство? Няма никаква вечна или някаква класическа хубост, има само едно – че това и всяко велико изкуство е велико, защото е гениално съвременно…

Приемствеността в изкуството не е подражанието, но това е искрата, блясъкът и неповторимостта. И преди всичко изкуството е фантазия, божествено въображение. С това се убедих и още повече, че именно реализмът в голяма степен се е отразил болезнено, да речем, в развитието на изкуството. Защото се тръпне и се немее пред таблата на Ботичели, Фра Анджелико, Фра Филипо Липи, Ян Ван Ейк, Рогир ван дер Вейден, имено от тяхното неизмеримо магьосническо въображение. „Раждането на Венера“ – никакви илюзионни наподобавания за морето, за тревата, пяната, всичко е своеобразна приказка и ако щете абстракция, която синтезира всичко и която е повече от всяка действителност и реалност. С една дума музика и божествена хармония – в края на краищата, всяко изкуство трябва да се стреми натам, защото от всички изкуства (в пълно равноправие за всичко) музиката е най-емоционалното и синтезиращо. И особено, разбира се, Голямата музика.

Това не са някакви думи изкуство за изкуство и т.н. Всички тия неща в по-голяма или по-малка степен са измислени от критиците. Най-важното е да бъдеш искрен в изкуството… Трябва единственото нещо да се пази, което са го имали в най-голяма степен тия божествени майстори – възторгът от живота и съвремието, които дори в най-трагичните и потресающи картини са направени с тоя възторг, който у гениалните майстори има навсякъде“…
(Писмо на Кристо до Анани Явашев, 20.05. 1957 г. – Виена)

Обикалям по местата, които Христо е видял, които са му помогнали да се превърне в Кристо. Стоя пред „Битка“ на Пауло Учело, и „Благовещение“ на Леонардо. Около мен ги гледат още стотици хора. Така, както е било и ще бъде. Разбирам защо Кристо пише:

„Въобще всичко за мене беше като сън, та ми се плачеше просто като напуснах Италия“.
(Писмо на Кристо до Анани Явашев, 20. 05. 1957 г. – Виена)

Сега той не си тръгва, а се връща отново в Италия, аз също по стъпките му пътувам към него.

"Площад Славейков"