Ad Config - Website header

 

Article_top

Ако за спасяването на 12 деца са нужни усилия в глобален мащаб, какви усилия ще са нужни за спасяването на всички хора по света? Това, което се случи в една пещера в Тайланд, но отекна във всеки дом по целия свят, беше не само голямо изпитание, а и натоварено със символи събитие.

Деца – символ на бъдещето. Дванайсет на брой – да оставим настрана библейския символ, календарния също.

Един треньор – овладяващ непоносимото, благодарение на това, че е бил будистки монах.

В пещера – там, откъдето човечеството е тръгнало. Причината – природно явление, което не може да бъде победено, както глупаво се изразяваме, то може само да ни допусне да спасим живота и то като във всяка своя секунда и крачка се съобразяваме с него, с природата.

Експертиза – човешки опит от цял свят, събиран теоретично и на практика в други подобни ситуации.

Финансови ресурси – те не са приоритетът на грижите в подобни ситуации, затова идват с готовност от различни източници, от обществени институции до личните финанси на Илън Мъск.

Воля – човешка, несломима.

Цел – обща, световна.

Резултатът от всичко това – спасение.

В същото време човекът, който само допреди няколко часа беше външен министър на Великобритания споменава думата колония, но не в смисъла, в който тя винаги е звучала, когато колония и Великобритания са в едно изречение. Англия можела да се превърне в колония – казва Борис Джонсън, – точно така: Англия можела да се превърне в колония на Европейския съюз. Борис Джонсън е последният човек, който ще го каже, но ние знаем защо се стигна дотук – защото Англия прави нещо, което не знае защо изобщо прави и точно как да го направи. Същото може да се каже за много други страни, ако не за всички. Пак в същото това време Турция си избира всевластник, който като в евтина приказка си назначава зетя за министър, но никой не може, даже и не помисля, да се противопоставя. Америка си повтаря мантрата, че оттук нататък вече ще мисли предимно за себе си („America first!“) и си излиза от споразумението за Иран с невиждана в подобни случаи лекота.

Старата картина на света вече не ни върши работа. Разпадна се.

Тя може и да не беше идеално сглобена, но все пак беше достатъчно ясна – живеехме в свят, в който икономиката се глобализира, а отношенията се либерализират. Рамката на тази картина обаче се поразкриви, пропука се и ето че се и тук-там счупва, а от пролуките изпадат отделни парчета от пъзела. Ние ги наблюдаваме изненадани, не ги проумяваме и се задоволяваме само да ги назоваваме: брекзит, Тръмп, стената, Ердоган, оградата, Меркел, Вишеградска четворка, Кореите…

Вътре в картината ли бяха досега тези части, те ли бяха умело скрити или ние бяхме небрежни наблюдатели? Не се проявяваха или не искахме да ги видим? Защо рамката не издържа и как сега да си сковем нова, по-издръжлива, по-съответна на частиците, от които е съставен животът? Това са въпросите, на които светът се налага да търси и намира отговори.

Със сигурност стените и оградите не са част от правилния отговор. Посочете ми една стена, която не може да бъде прескочена, назовете ми една ограда, която е опазила нещо, което някой е решил да ограби, и ще призная, че греша. Виждала съм прословутата ограда между САЩ и Мексико в най-образцовия й участък между Сан Диего и Тихуана. Не може да има по-висока, двойна, осветена, охранявана по въздух, земя и вода ограда от тази. Уверявам ви – прескачат я. Дори има случай, в който по предварителна уговорка няколко хиляди души я прескачат едновременно, видях документалния филм, в който неколцина бяха хванати, останалите успешно избягаха навътре в САЩ. За една друга възможно най-стабилна стена, онази в Берлин, думата не е прескачат, а пролазват – по тунели под земята. Няма невъзможна за преминаване стена или ограда, няма.

Защо тогава толкова много хора се вкопчиха в идеята да се строят стени, защо лидери печелят избори с идеята всеки да си стои там, откъдето е? Защо изведнъж великата битка се оказа не срещу бедността, неграмотността или други световни опасности, а между национализма и глобализма? Ето го отговора: Защото това, което е сега светът, не ни харесва и най-лесната човешка представа е, че след като преди не е било така, значи трябва да се върнем там, назад – в преди-то, да възстановим порядките в оня вид, в който не са били опасни, да се завърнем като блудни синове в добрия стар дом  на миналото, в което хората не можеха да щъкат където си искат по света, работеха в близост до дома си, произвеждаха си чисти зеленчуци, ходеха по улици, на които минувачите бяха със сравнително еднакви антропологии и не се разминаваха с човеци, за които не си сигурен дали под заметнатия чаршаф не са омотани с жици и взрив.

„Да направим отново Америка велика!“; да излезем от Европейския съюз, за да бъдем отново великата Британия, каквато сме били преди Европейския съюз; да бъдем като Балканджи Йово; да изчистим Франция; да отидем дотам, докъдето се е простирала османската империя; да върнем блясъка на царска Русия…

Да се завърнем, да се завърнем там, в сигурното, в спокойното, в тихото, в чистото, в ясното – това е разбираемо желание. Но то има голям недостатък – не е възможно. Да оставим дали е правилното, да не мислим дали е справедливото – достатъчно му е, че е невъзможно. И тъй като самите му носители и поддръжници чувстват огромната несъвместимост между желано и възможно, те компенсират с агресия. Агресия да го наложат, агресия срещу всеки, който не е съгласен.

Защо пък да е невъзможно? –  ще скочат и сега. По много причини не е възможно, дори само по една, колкото смешна и дребна да изглежда тя – в онова блажено-спокойно време интернетът не е бил измислен. Ако искаме да го върнем, ще се наложи да „отмислим“ интернета. На практика ще се наложи да върнем с магически ход всичко, което създава съвсем различната картина на света – електрониката, телекомуникациите, климатичните промени, глобализираната икономика и общо взето всичко, от което е съставен животът ни.

Всъщност можем да пробваме нещо друго: да си въобразим, че е възможно да се върнем, да се опитаме да го направим, толкова старателно да имитираме, че го правим, та то наистина да се превърне в действителност. Това всъщност ни предлага национализмът. На непоносимата в момента картинка на глобализма, национализмът противопоставя друга картинка – поносима, но невъзможна. Един спукан балон срещу един напомпан фалшив балон – това е всъщност битката на либерализма с национализма. Затова рамката на живота не издържа, чупи се и се разлетяват необясними парчета. Невъзможното вчера го виждаме днес, а за утре изпитваме страх.

Как рамката може отново да бъде стабилизирана и в нея да се преподредят старите и намерят място нови парчета от пъзела – това е големият световен въпрос днес. Вече  си признахме, че днешната комбинация от глобализирана икономика и либерализирана политика не доведе до успех – тя доведе до разделянето на света на малък богат елит и гневно мизерстващо мнозинство. Затова се налага да се избере друг вариант, друга комбинация – или икономиката да стане национална, или политиката да се глобализира. Това е всъщност голямата битка днес – между идеята да се глобализира политиката и идеята да се национализира икономиката. Битката срещу СЕТА и ТТИП, споровете дали има климатични промени, дрязгите до кръв в българския фейсбук, караниците в кафенетата, репликите на политическите лидери и всичко останало, за което се сетите, е всъщност част от тази битка, независимо дали хората, които участват в нея, съзнават, че са част от две световни армии – армията на хората за отворен срещу армията на хората за затворен свят.  Свободата срещу сигурността, застраховката срещу предприемчивостта, рискът срещу гарантираността и т.н.

В този момент тероризмът пое ролята на главен световен аргумент и всекидневно накланя везните в полза на затвореността, стените, оградите, национализма. Сега национализмът е във възход, побеждава тук и там, може би ще разширява своята територия, може би дори ще се превърне в преобладаща илюзия. Точно така – илюзия. Защото днес светът може да успокои отделни свои страхове с национализъм, но големите, истинските, световните проблеми не могат да бъдат решени на национално равнище. Най-сериозните проблеми на човечеството са глобални – предстоящите екологични проблеми, надвисналите опасности от електронната престъпност, за която няма граници, биоинженерните проекти, които могат всеки момент да ни изненадат с изпитания от съвсем нов род.

Дори и да се върне изцяло в плен на национализма, човечеството ще бъде принудено да разбере, че са нужни усилията на всички държави, ако се случи, да речем, голяма екологична катастрофа.

Мисли глобално, действай локално – такава беше нагласата на човечеството няколко десетилетия. Сега национализмът се опитва да ни убеди, че по-добра е следната: Мисли локално, действай локално.

Дано не му повярваме, защото само след тежък и страшен урок ще проумеем, че връщането назад е невъзможно, а напред ни чакат глобални проблеми, чието решение е възможно само с глобални усилия. Това си мислех, докато светът с усилия от глобален мащаб правеше всичко възможно да спаси 12 деца. Беше малък урок, в смисъл – обозрим, нагледен. Ще разберем ли, че ситуацията е същата, когато ще се наложи да се спасяват много хора от различни национални държави и това може да стане само с глобални усилия?

Материалът е публикуван в "Редута"

 

Ако за спасяването на 12 деца са нужни усилия в глобален мащаб, какви усилия ще са нужни за спасяването на всички хора по света? Това, което се случи в една пещера в Тайланд, но отекна във всеки дом по целия свят, беше не само голямо изпитание, а и натоварено със символи събитие.

Деца – символ на бъдещето. Дванайсет на брой – да оставим настрана библейския символ, календарния също.

Един треньор – овладяващ непоносимото, благодарение на това, че е бил будистки монах.

В пещера – там, откъдето човечеството е тръгнало. Причината – природно явление, което не може да бъде победено, както глупаво се изразяваме, то може само да ни допусне да спасим живота и то като във всяка своя секунда и крачка се съобразяваме с него, с природата.

Експертиза – човешки опит от цял свят, събиран теоретично и на практика в други подобни ситуации.

Финансови ресурси – те не са приоритетът на грижите в подобни ситуации, затова идват с готовност от различни източници, от обществени институции до личните финанси на Илън Мъск.

Воля – човешка, несломима.

Цел – обща, световна.

Резултатът от всичко това – спасение.

В същото време човекът, който само допреди няколко часа беше външен министър на Великобритания споменава думата колония, но не в смисъла, в който тя винаги е звучала, когато колония и Великобритания са в едно изречение. Англия можела да се превърне в колония – казва Борис Джонсън, – точно така: Англия можела да се превърне в колония на Европейския съюз. Борис Джонсън е последният човек, който ще го каже, но ние знаем защо се стигна дотук – защото Англия прави нещо, което не знае защо изобщо прави и точно как да го направи. Същото може да се каже за много други страни, ако не за всички. Пак в същото това време Турция си избира всевластник, който като в евтина приказка си назначава зетя за министър, но никой не може, даже и не помисля, да се противопоставя. Америка си повтаря мантрата, че оттук нататък вече ще мисли предимно за себе си („America first!“) и си излиза от споразумението за Иран с невиждана в подобни случаи лекота.

Старата картина на света вече не ни върши работа. Разпадна се.

Тя може и да не беше идеално сглобена, но все пак беше достатъчно ясна – живеехме в свят, в който икономиката се глобализира, а отношенията се либерализират. Рамката на тази картина обаче се поразкриви, пропука се и ето че се и тук-там счупва, а от пролуките изпадат отделни парчета от пъзела. Ние ги наблюдаваме изненадани, не ги проумяваме и се задоволяваме само да ги назоваваме: брекзит, Тръмп, стената, Ердоган, оградата, Меркел, Вишеградска четворка, Кореите…

Вътре в картината ли бяха досега тези части, те ли бяха умело скрити или ние бяхме небрежни наблюдатели? Не се проявяваха или не искахме да ги видим? Защо рамката не издържа и как сега да си сковем нова, по-издръжлива, по-съответна на частиците, от които е съставен животът? Това са въпросите, на които светът се налага да търси и намира отговори.

Със сигурност стените и оградите не са част от правилния отговор. Посочете ми една стена, която не може да бъде прескочена, назовете ми една ограда, която е опазила нещо, което някой е решил да ограби, и ще призная, че греша. Виждала съм прословутата ограда между САЩ и Мексико в най-образцовия й участък между Сан Диего и Тихуана. Не може да има по-висока, двойна, осветена, охранявана по въздух, земя и вода ограда от тази. Уверявам ви – прескачат я. Дори има случай, в който по предварителна уговорка няколко хиляди души я прескачат едновременно, видях документалния филм, в който неколцина бяха хванати, останалите успешно избягаха навътре в САЩ. За една друга възможно най-стабилна стена, онази в Берлин, думата не е прескачат, а пролазват – по тунели под земята. Няма невъзможна за преминаване стена или ограда, няма.

Защо тогава толкова много хора се вкопчиха в идеята да се строят стени, защо лидери печелят избори с идеята всеки да си стои там, откъдето е? Защо изведнъж великата битка се оказа не срещу бедността, неграмотността или други световни опасности, а между национализма и глобализма? Ето го отговора: Защото това, което е сега светът, не ни харесва и най-лесната човешка представа е, че след като преди не е било така, значи трябва да се върнем там, назад – в преди-то, да възстановим порядките в оня вид, в който не са били опасни, да се завърнем като блудни синове в добрия стар дом  на миналото, в което хората не можеха да щъкат където си искат по света, работеха в близост до дома си, произвеждаха си чисти зеленчуци, ходеха по улици, на които минувачите бяха със сравнително еднакви антропологии и не се разминаваха с човеци, за които не си сигурен дали под заметнатия чаршаф не са омотани с жици и взрив.

„Да направим отново Америка велика!“; да излезем от Европейския съюз, за да бъдем отново великата Британия, каквато сме били преди Европейския съюз; да бъдем като Балканджи Йово; да изчистим Франция; да отидем дотам, докъдето се е простирала османската империя; да върнем блясъка на царска Русия…

Да се завърнем, да се завърнем там, в сигурното, в спокойното, в тихото, в чистото, в ясното – това е разбираемо желание. Но то има голям недостатък – не е възможно. Да оставим дали е правилното, да не мислим дали е справедливото – достатъчно му е, че е невъзможно. И тъй като самите му носители и поддръжници чувстват огромната несъвместимост между желано и възможно, те компенсират с агресия. Агресия да го наложат, агресия срещу всеки, който не е съгласен.

Защо пък да е невъзможно? –  ще скочат и сега. По много причини не е възможно, дори само по една, колкото смешна и дребна да изглежда тя – в онова блажено-спокойно време интернетът не е бил измислен. Ако искаме да го върнем, ще се наложи да „отмислим“ интернета. На практика ще се наложи да върнем с магически ход всичко, което създава съвсем различната картина на света – електрониката, телекомуникациите, климатичните промени, глобализираната икономика и общо взето всичко, от което е съставен животът ни.

Всъщност можем да пробваме нещо друго: да си въобразим, че е възможно да се върнем, да се опитаме да го направим, толкова старателно да имитираме, че го правим, та то наистина да се превърне в действителност. Това всъщност ни предлага национализмът. На непоносимата в момента картинка на глобализма, национализмът противопоставя друга картинка – поносима, но невъзможна. Един спукан балон срещу един напомпан фалшив балон – това е всъщност битката на либерализма с национализма. Затова рамката на живота не издържа, чупи се и се разлетяват необясними парчета. Невъзможното вчера го виждаме днес, а за утре изпитваме страх.

Как рамката може отново да бъде стабилизирана и в нея да се преподредят старите и намерят място нови парчета от пъзела – това е големият световен въпрос днес. Вече  си признахме, че днешната комбинация от глобализирана икономика и либерализирана политика не доведе до успех – тя доведе до разделянето на света на малък богат елит и гневно мизерстващо мнозинство. Затова се налага да се избере друг вариант, друга комбинация – или икономиката да стане национална, или политиката да се глобализира. Това е всъщност голямата битка днес – между идеята да се глобализира политиката и идеята да се национализира икономиката. Битката срещу СЕТА и ТТИП, споровете дали има климатични промени, дрязгите до кръв в българския фейсбук, караниците в кафенетата, репликите на политическите лидери и всичко останало, за което се сетите, е всъщност част от тази битка, независимо дали хората, които участват в нея, съзнават, че са част от две световни армии – армията на хората за отворен срещу армията на хората за затворен свят.  Свободата срещу сигурността, застраховката срещу предприемчивостта, рискът срещу гарантираността и т.н.

В този момент тероризмът пое ролята на главен световен аргумент и всекидневно накланя везните в полза на затвореността, стените, оградите, национализма. Сега национализмът е във възход, побеждава тук и там, може би ще разширява своята територия, може би дори ще се превърне в преобладаща илюзия. Точно така – илюзия. Защото днес светът може да успокои отделни свои страхове с национализъм, но големите, истинските, световните проблеми не могат да бъдат решени на национално равнище. Най-сериозните проблеми на човечеството са глобални – предстоящите екологични проблеми, надвисналите опасности от електронната престъпност, за която няма граници, биоинженерните проекти, които могат всеки момент да ни изненадат с изпитания от съвсем нов род.

Дори и да се върне изцяло в плен на национализма, човечеството ще бъде принудено да разбере, че са нужни усилията на всички държави, ако се случи, да речем, голяма екологична катастрофа.

Мисли глобално, действай локално – такава беше нагласата на човечеството няколко десетилетия. Сега национализмът се опитва да ни убеди, че по-добра е следната: Мисли локално, действай локално.

Дано не му повярваме, защото само след тежък и страшен урок ще проумеем, че връщането назад е невъзможно, а напред ни чакат глобални проблеми, чието решение е възможно само с глобални усилия. Това си мислех, докато светът с усилия от глобален мащаб правеше всичко възможно да спаси 12 деца. Беше малък урок, в смисъл – обозрим, нагледен. Ще разберем ли, че ситуацията е същата, когато ще се наложи да се спасяват много хора от различни национални държави и това може да стане само с глобални усилия?

Материалът е публикуван в "Редута"

Коментари

Глобалният свят

Перфектен анализ! Пред човечеството се изправят задачи, които никоя отделна държава не може да реши! Учените отдавна ни предупреждават за това! Ако не успеем да се справим с тези задачи ще загинем!

Оградите и човечеството

Оградата е символ и декларация за себеуважение. Това дотук е мое, и точка. Ако оставиш двора си разграден и всеки клошар от улицата да вършее из него както си иска, значи си пълен боклук. Оттук натам от теб зависи в каква степен ще направиш оградата непробиваема. Не им е никакъв проблем на американците да сложат датчици по оградата с Мексико и вишки с лазерни оръдия, и всеки покачил се да прескача, да бъде изпарен за секунда. Или поне жегнат яко. Двама-трима изпарени, и тогава другите ще се замислят, и ще се върнат в родните си кочинки. Или подземни джипиес датчици да регистрират кога се копае тунел отдолу и рейнджърите да довтасат за минути. Само че на американците им трябват роби за плантациите и затова не прекаляват със системите за сигурност. Оставят най-смелите и предприемчиви да прескочат. Естествен подбор.

Човечеството

Няма по-съвършен модел на лицемерие от човечеството. Всички до един скочиха да спасяват 12 деца в Тайланд, но оставиха да бъдат брутално изтребени 200 000 деца в Сирия - от пеленачета, до юноши. Плюс техните майки, баби и дядовци. Дори не знаем колко точно са и къде са гробовете им. Гротесков танц между редките проблясъци на човечност в тоталния мрак на бруталност и насилие. И какви други да бъдем когато самото ни съществуване е модел за идиотизъм. Живеем насред убийствен студ и вакуум, върху смешна топка, пълна с лава, въртяща се с 30 000 км в секунда, и обикаляща пак с толкова, на 150 млн.км разстояние, около мощна, действаща водородна бомба . По-голяма идиотщина, здраве му кажи. Е как да сме нормални. Животът ни виси на косъм. Едно изригване (според учените предстои всеки момент) на Йелостоун или Кампи Флегрей в Неаполитанския залив, или за по-сигурно и двата заедно, и човечеството е адио аморе мио. Едно леко мръдване в енергийния баланс на Слънцето, или един добре прицелен астероид с размери на футболно игрище, и човечеството си отива. Ако дотогава не се избием помежду си с гениалните оръжия, сътворени от самите нас.

Човечеството

Ако искаме да оцелеем (а ние не искаме), ще трябва да можем да построим Алтернативна Земя 2.0 в Космоса. За целта ще трябва да направим няколко неща. Първо : Глобален Консенсус. Нещо като Планетарна Конституция. Заложена в компютър и управлявана от него. Без достъп на човек. Ако искаме да се спасим, измисляме правила еднакви за всеки жител на планетата, и ги поверяваме на компютърна система да ги прилага. Една система, една религияНяма рушвет за прокурора, съдията, полицая. Компютърът казва, и толкоз. Второ :

Човечеството

Второ : За изпълнение на проекта ще ни трябват хора. Адски много хора. Десетки пъти повече от сега. Образовани, работливи, дисциплинирани. Спазващи стриктно правилата на Планетарната Конституция.
Трето : За изхранването на тези нови десетки милиарди ще трябва да усвоим всички пустини, тундри, тайгата, Антарктида и накрая - океаните и да ги направим перфектна среда за еколого-съобразен живот. Ще построим орбитален гравитационен пръстен под чадъра на земното магнитно поле, на който ще живеят няколко милиарда души. Там, както и на Луната, ще се подготви строителството на обекта Земя 2.0. Ще се използват материали както от Земята, така и от Луната, Марс, Венера, Меркурий, и Астероидния пояс.
Всички технологии за изпълнение на този проект са налице. Когато има единна Цел, ДОКТРИНА, човечеството може да се обедини и оцелее. Необходим е само един умерен катаклизъм, който да унищожи достатъчно голяма част от нас, за да могат останалите живи да разберат, че няма алтернатива.

Фейсбука закри ли си Веске?

Фейсбука закри ли си Веске?
Продължаваш да мъдросерстваш, а още не си си закрила фейсбука, според една твоя предишна мъдросерщина...

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Трябва ли България да приеме еврото?