Ad Config - Website header

 

Article_top

Бузлуджа беше за мен улица в квартала; друго не знаех.

И от политиката да чуя днес за Бузлуджа - за "чиния", за стопанисване, за левица и т.н. - името първо ме отвежда към детството, към улицата.

Тя и сега е там, дълга около 850 метра, започва от Руски паметник и върви край Петте кьошета. И все си е "Бузлуджа".

Тя е тиха и тясна, а на места сумрачна поради старите дървета по двата тротоара.

Името на каменист връх в Централния Балкан тази улица носи отпреди Втората световна война, тъй че тя е сред малкото в София, които непреименувани са преживели трусове и десетилетия.

Доколкото я бе разкъсвала история, то е защото я делеше на две старият Военно-исторически музей. Сега я дели бившето "военно НДК", но това е съвсем друга история, нито историческа, нито особено военна.

1.

Край онзи връх на 18 юли (30 по нов стил) 1868 г. е смъртно ранен и издъхва 28-годишният Хаджи Димитър Николов Асенов*. Това става в последното сражение на част от четата, която той повежда заедно със Стефан Тодоров Димов – Караджа.

Караджата е ранен в три битки, най-тежко - на 10 или 11 (22/23) юли в местността Канлъ дере, край с. Вишовград. Там го и пленяват, а умира от раните си в Русенския затвор.

Бойният поход на близо 130 мъже през 1868-а не е просто "една от четите". Той е неизмеримо повече.

Не само мъжество в 5 сражения, но и политическа дързост блести в събитията, които век и половина свързваме с Бузлуджа. В плана на патриотите е Привременно правителство в Стара планина и те зоват: "...няма друго спасение освен да станем с оръжие в ръка да дирим своите права и свобода".

"Будния народ – пише Ботев - стресна се силно, огледа се се и като не можа да скочи на оръжие, със сълзи благослови великия подвиг на синовете си. Той видя и усети силата си."

2.

Не след дълго Бузлуджа пак е извор сила; до върха в Балкана се изправя друг връх в българската съдба – Съединението.

В Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) едва ли са търсили символ в състава на четата от 1868-а. Иначе той е налице: за свободата рамо до рамо се бият мъже от Търново, Котел и Сливен, но и от Македония, Тракия и Добруджа, от целокупна България.

През 1885 г. комитетът месец след месец засилва народния подем, който ще доведе до безкръвното въстание на 6 септември. Всеки патриотичен повод служи на това дело. На 19 май, например, в "Източна Румелия" честват Ботев - напук на властта, тъй като същата дата е рожден ден на султана.

В онзи родолюбив кипеж изпъква 21 юли 1885-а, когато Хаджи Димитър и Караджата сякаш оживяват.

Около 3000 души се стичат към Бузлуджа от двете страни на Балкана и именно това е първото масово шествие там. Горе са и десетки разгорещени опълченци.

За пътя на "румелийците" към върха Симеон Радев разказва:

„... бяха се стекли селяни и селянки, които пъплеха на пъстри групи по хълмовете. Чардафон вървеше начело, носейки един грамаден биволски рог, пълен с ракия. Той догоняше селските дружини и правеше между тях агитация... После извикваше "Долу Румелия" и хвърляше в горещото юлско небе един вистрел, подет от ека на планината.”

"На Бузлуджа – пише Радев – ентусиазмът на Съединението взе тъй висок полет, че за едно бавене на революцията не можеше вече да се мисли..."

3.

На 20 юли 1891 г. покрай вече традиционното тържество на Бузлужда се срещат 15-ина съмишленици от страната и приемат устав и програма на Българска социалдемократическа партия.

Този конгрес (наречен така от Благоев) официално ставаше от година на година все по-„исторически”, а през 1971 г. ръководството на управляващата БКП реши да му посвети Дом-паметник на върха**.

Строен с амбиция да се вижда денем и нощем от много далеч, и открит през 1981-ва, монументът е популярен като "чинията”. Сега, докато разрухата му напредва, той периодично се връща в политическия дневен ред, както стана през април – юли м.г.

4.

В полето, недалеч от гр. Шипка, има места, от които се виждат и "чинията", и Паметникът на връх Свети Никола. Нормално е, те са по едно и също било, а по права линия ги делят 6 километра.

Ала погледнат в такава двойка, знакът за Шипченската епопея преди 141 години стои невзрачно, като някаква запетайка. Обидно е.

Защо изобщо е там "чинията"?

Склонен съм да разбера хилядите хора, които виждат в умиращия Дом-паметник ценност, достойна за възраждане и защита***. Още повече разбирам онези, които някак са свързали с неговото издигане и поддръжка част от живота си – мисъл, труд, творчество.

Но в себе си виждам една-единствена причина да издигнат горе онова нещо и дори (Господи!) да се хвалят, че за целта са подкастрили естествената височина на върха с толкова и толкова метра.

Ето я причината. Преди 45-50 години не се е намерил (или е нямало как да се намери) човек, който който убедително да каже:

„Другарю Живков, ИЗЛИШНО е това чудо, няма нужда от него. То никому не е потребно – нито на България, нито на Партията, нито на изкуството, нито на бъдещето...”

Да, трудно биха послушали такъв смелчага, дори да се бе явил. А и неслучайно едва ли не цяла наука изследва мегастроежите при авторитарни режими.

Но нима не е вярно, че и т.нар. Преход близо 30 години е безсилен пред въпросната излишност. Идеи всякакви, но истината е, че не знаем какво да правим с "чинията" и тя остава № 1 след политическите дребнавости, които зариват истинската наша Бузлуджа.

5.

Българската земя е тъй дълбоко напоена с история, че и политик с най-"исторически" размах й дължи извънредно смирение. Поучителен пример за това крие същото място, откъдето погледнахме паметниците.

Там, високо горе често кръжи орел. И проследите ли как се плъзга в ослепителното небе, внезапно ви поразява колко е тихо наоколо.

И е невероятно равно.

Тук, в Казанлъшкото поле преди 141 г. с променлив успех кипят боеве освободителна война. И в безкрайното равно всяко баирче е стратегически безценно. За контрола му си струва да жертваш 10-20-30 войничета. И са го правили и руси, и турци, хвърляли са момчетата.

По две възвишения още личат следи от специално копани спирални пътища – да може да се изкара някой друг топ до върха. А стара руска картина ни показва тези пътища и "в реално време".

В онези седмици и месеци на крайно ожесточение, нищо не можело да бъде по-важно от битките, надиграването, победата. И нито на Вейсел паша, нито на руските щабни офицери е хрумвало, че важните две хълмчета са... изкуствени.

Те са тракийски надгробни могили и над по-високата – Голямата Косматка, топовните гърмежи са смущавали вечния покой на Севт III, могъщ одриски цар от IV век пр. Хр. Другата "стратегическа" могила, която ни подсеща, че светът не е от вчера, се казва Оструша.

6.

Ето, станаха 150 години от забележителния поход на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Кой колко се сеща и кой как отбелязва този век и половина?

По стар стил вече го честваха в Казанлък и в Сливен. На национално равнище засега е различно, и в опозиционното ляво и в управляващото център-дясно. (Как да забравим, че и едните, и другите са потрошили сумарно стотици часове заради "чинията”?)

Да видим. Дори тази година ли ще претупат решителността, саможертвата на над 100 души? Пак ли ще избледнее тя зад партийни знамена, аргументи и разпри? За друг път ли остава Бузлуджата на горда и единна България?

- - - - - -
* Отхвърлена е несериозната, но жилава версия, според която четници измъкнали войводата от обкръжението и той починал по-късно в Средна гора. На Бузлуджа загиват общо 24 души; спасяват се 4-5, имената им са известни.

** На мястото на социалистическия конгрес и по-рано си имаше приличен масивен паметник от бял камък.

*** Стига да не забравят, че първите знамена по пътя към върха са не червени, а зелени; на тях е извезано "На оръжие, мили братя!" и "Свобода или смърт!"

 

Бузлуджа беше за мен улица в квартала; друго не знаех.

И от политиката да чуя днес за Бузлуджа - за "чиния", за стопанисване, за левица и т.н. - името първо ме отвежда към детството, към улицата.

Тя и сега е там, дълга около 850 метра, започва от Руски паметник и върви край Петте кьошета. И все си е "Бузлуджа".

Тя е тиха и тясна, а на места сумрачна поради старите дървета по двата тротоара.

Името на каменист връх в Централния Балкан тази улица носи отпреди Втората световна война, тъй че тя е сред малкото в София, които непреименувани са преживели трусове и десетилетия.

Доколкото я бе разкъсвала история, то е защото я делеше на две старият Военно-исторически музей. Сега я дели бившето "военно НДК", но това е съвсем друга история, нито историческа, нито особено военна.

1.

Край онзи връх на 18 юли (30 по нов стил) 1868 г. е смъртно ранен и издъхва 28-годишният Хаджи Димитър Николов Асенов*. Това става в последното сражение на част от четата, която той повежда заедно със Стефан Тодоров Димов – Караджа.

Караджата е ранен в три битки, най-тежко - на 10 или 11 (22/23) юли в местността Канлъ дере, край с. Вишовград. Там го и пленяват, а умира от раните си в Русенския затвор.

Бойният поход на близо 130 мъже през 1868-а не е просто "една от четите". Той е неизмеримо повече.

Не само мъжество в 5 сражения, но и политическа дързост блести в събитията, които век и половина свързваме с Бузлуджа. В плана на патриотите е Привременно правителство в Стара планина и те зоват: "...няма друго спасение освен да станем с оръжие в ръка да дирим своите права и свобода".

"Будния народ – пише Ботев - стресна се силно, огледа се се и като не можа да скочи на оръжие, със сълзи благослови великия подвиг на синовете си. Той видя и усети силата си."

2.

Не след дълго Бузлуджа пак е извор сила; до върха в Балкана се изправя друг връх в българската съдба – Съединението.

В Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) едва ли са търсили символ в състава на четата от 1868-а. Иначе той е налице: за свободата рамо до рамо се бият мъже от Търново, Котел и Сливен, но и от Македония, Тракия и Добруджа, от целокупна България.

През 1885 г. комитетът месец след месец засилва народния подем, който ще доведе до безкръвното въстание на 6 септември. Всеки патриотичен повод служи на това дело. На 19 май, например, в "Източна Румелия" честват Ботев - напук на властта, тъй като същата дата е рожден ден на султана.

В онзи родолюбив кипеж изпъква 21 юли 1885-а, когато Хаджи Димитър и Караджата сякаш оживяват.

Около 3000 души се стичат към Бузлуджа от двете страни на Балкана и именно това е първото масово шествие там. Горе са и десетки разгорещени опълченци.

За пътя на "румелийците" към върха Симеон Радев разказва:

„... бяха се стекли селяни и селянки, които пъплеха на пъстри групи по хълмовете. Чардафон вървеше начело, носейки един грамаден биволски рог, пълен с ракия. Той догоняше селските дружини и правеше между тях агитация... После извикваше "Долу Румелия" и хвърляше в горещото юлско небе един вистрел, подет от ека на планината.”

"На Бузлуджа – пише Радев – ентусиазмът на Съединението взе тъй висок полет, че за едно бавене на революцията не можеше вече да се мисли..."

3.

На 20 юли 1891 г. покрай вече традиционното тържество на Бузлужда се срещат 15-ина съмишленици от страната и приемат устав и програма на Българска социалдемократическа партия.

Този конгрес (наречен така от Благоев) официално ставаше от година на година все по-„исторически”, а през 1971 г. ръководството на управляващата БКП реши да му посвети Дом-паметник на върха**.

Строен с амбиция да се вижда денем и нощем от много далеч, и открит през 1981-ва, монументът е популярен като "чинията”. Сега, докато разрухата му напредва, той периодично се връща в политическия дневен ред, както стана през април – юли м.г.

4.

В полето, недалеч от гр. Шипка, има места, от които се виждат и "чинията", и Паметникът на връх Свети Никола. Нормално е, те са по едно и също било, а по права линия ги делят 6 километра.

Ала погледнат в такава двойка, знакът за Шипченската епопея преди 141 години стои невзрачно, като някаква запетайка. Обидно е.

Защо изобщо е там "чинията"?

Склонен съм да разбера хилядите хора, които виждат в умиращия Дом-паметник ценност, достойна за възраждане и защита***. Още повече разбирам онези, които някак са свързали с неговото издигане и поддръжка част от живота си – мисъл, труд, творчество.

Но в себе си виждам една-единствена причина да издигнат горе онова нещо и дори (Господи!) да се хвалят, че за целта са подкастрили естествената височина на върха с толкова и толкова метра.

Ето я причината. Преди 45-50 години не се е намерил (или е нямало как да се намери) човек, който който убедително да каже:

„Другарю Живков, ИЗЛИШНО е това чудо, няма нужда от него. То никому не е потребно – нито на България, нито на Партията, нито на изкуството, нито на бъдещето...”

Да, трудно биха послушали такъв смелчага, дори да се бе явил. А и неслучайно едва ли не цяла наука изследва мегастроежите при авторитарни режими.

Но нима не е вярно, че и т.нар. Преход близо 30 години е безсилен пред въпросната излишност. Идеи всякакви, но истината е, че не знаем какво да правим с "чинията" и тя остава № 1 след политическите дребнавости, които зариват истинската наша Бузлуджа.

5.

Българската земя е тъй дълбоко напоена с история, че и политик с най-"исторически" размах й дължи извънредно смирение. Поучителен пример за това крие същото място, откъдето погледнахме паметниците.

Там, високо горе често кръжи орел. И проследите ли как се плъзга в ослепителното небе, внезапно ви поразява колко е тихо наоколо.

И е невероятно равно.

Тук, в Казанлъшкото поле преди 141 г. с променлив успех кипят боеве освободителна война. И в безкрайното равно всяко баирче е стратегически безценно. За контрола му си струва да жертваш 10-20-30 войничета. И са го правили и руси, и турци, хвърляли са момчетата.

По две възвишения още личат следи от специално копани спирални пътища – да може да се изкара някой друг топ до върха. А стара руска картина ни показва тези пътища и "в реално време".

В онези седмици и месеци на крайно ожесточение, нищо не можело да бъде по-важно от битките, надиграването, победата. И нито на Вейсел паша, нито на руските щабни офицери е хрумвало, че важните две хълмчета са... изкуствени.

Те са тракийски надгробни могили и над по-високата – Голямата Косматка, топовните гърмежи са смущавали вечния покой на Севт III, могъщ одриски цар от IV век пр. Хр. Другата "стратегическа" могила, която ни подсеща, че светът не е от вчера, се казва Оструша.

6.

Ето, станаха 150 години от забележителния поход на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Кой колко се сеща и кой как отбелязва този век и половина?

По стар стил вече го честваха в Казанлък и в Сливен. На национално равнище засега е различно, и в опозиционното ляво и в управляващото център-дясно. (Как да забравим, че и едните, и другите са потрошили сумарно стотици часове заради "чинията”?)

Да видим. Дори тази година ли ще претупат решителността, саможертвата на над 100 души? Пак ли ще избледнее тя зад партийни знамена, аргументи и разпри? За друг път ли остава Бузлуджата на горда и единна България?

- - - - - -
* Отхвърлена е несериозната, но жилава версия, според която четници измъкнали войводата от обкръжението и той починал по-късно в Средна гора. На Бузлуджа загиват общо 24 души; спасяват се 4-5, имената им са известни.

** На мястото на социалистическия конгрес и по-рано си имаше приличен масивен паметник от бял камък.

*** Стига да не забравят, че първите знамена по пътя към върха са не червени, а зелени; на тях е извезано "На оръжие, мили братя!" и "Свобода или смърт!"

Коментари

Жени's picture
Жени
Жени

отличен текст

поздравления за автора!

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Трябва ли България да приеме еврото?