На 18 юни световноизвестният артист Христо Явашев реализира своя първи голям проект във Великобритания – „Мастабата“. Огромната скулптура с форма на пресечена пирамида се полюшва, закотвена в езерото Сърпентайн в лондонския Хайд парк. „Мастабата“ на Кристо е направена от 7506 червени, сини и пурпурни варела. Същия ден галерия „Сърпентайн”, която се намира в непосредствена близост до езерото, откри изложба, в която показва всички проекти на Кристо и покойната му съпруга Жан-Клод с варели. От нея става ясно, че този материал е другата страст на артиста – не по-малка от платовете, с които опакова големи архитектурни и природни обекти.

Интересът на художника в тази посока е започнал преди около 50 години и се свързва с първото му известно произведение „Желязната завеса” в Париж през 1968 г. Тогава Кристо и Жан-Клод правят барикада – стена от варели, и запушват малката уличка „Висконти“ в артистичната част на града. Изкуството им предизвиква проблеми в движението, докато полицията не го маха. „Желязната завеса” е протест срещу Берлинската стена и разделението на Европа. Артистите са се опитали да получат разрешение от местните власти, но тъй като са ударили на камък, са решили да действат на своя глава.

Първото голямо реализирано произведение с варели на Кристо и Жан-Клод, „Желязната завеса”, 1962 г.

В изложбата в „Серпантайн“ могат да се видят колони, направени от варели, или просто подредени един до друг експонати. Повечето от проектите в експозицията така и не са осъществени и още чакат за разрешение.

Идеите чакат десетилетия

Най-големият от тях е „Мастабата“ в Абу Даби – почти осем пъти по-голяма от лондонската, и с варели в десет различни нюанса, резониращи с пустинята. „Мастабата“ в Абу Даби предстои да се случи в близките години. Както обикновено Кристо и Жан-Клод имат големи идеи, които разработват в проекти и после чакат с десетилетия за разрешителни от местните власти. Преговарят с хората, живеещи в района, грижат се за околната среда, получават документ след документ за всяко произведение.

„Мастабата в Абу Даби“ – един проект, за който Кристо се бори от десетилетия, ще бъде в различни цветове, хармониращи с пясъците. Тя трябва да е висока 150 метра – почти осем пъти повече от тази в Лондон, адекватна на големите пространства в пустинята.

Лондонската мастаба е едно красиво изключение от това правило. Тя се появява съвсем неочаквано в главата на Кристо през есента на 2016 г. През лятото на същата година той осъществи друг дългоочакван проект – „Плаващите кейове“ в езерото Изео. Ето как се е случила историята: през лятото на 2016 г. галеристите и кураторите от „Серпентайн“ са силно впечатлени от „разходката по вода” и канят Кристо да направи лекция в тяхната галерия. Той се съгласява и през октомври същата година идва в „Серпетнайн“ и говори страстно за проекта си за Абу Даби. На излизане го водят на разходка в Хайд парк. В момента, в който прекосяват мостчето над езерото, Кристо се взира във водата и тогава проектът за лондонската мастаба, плаваща в езерото,  изниква в съзнанието му. Поне така разказа историята на това произведение неговият спътник във въпросната разходка… В действителност Кристо е създал проект за плаваща мастаба още през 1976 г. за езерото Мичиган, но този проект никога не се е сбъднал.

Цветовете за лондонската скулптура са специално подбрани, за да резонират с парка и езерото. Ъгълът, под който е обърнато произведението, е изчисляван в продължение на месеци, през които Кристо е изследвал как светлината ще докосва „Мастабата“ във всеки момент на денонощието. През лятото денят в Лондон е дълъг и това дава възможност на скулптурата да се променя непрекъснато.

Вечер, когато слънцето залязва, „Мастабата“ се позлатява, а всичките ѝ цветове засияват едновременно. Тогава се променя не само нейното отражение в езерото, но облаците, които се оглеждат в него, придобиват други нюанси и плътност.

„Мастабата“ на Кристо взаимодейства със светлината, като сменя не само своята тоналност, но и тази на езерото и на целия парк. Произведението резонира с картините на импресионистите и особено серията на Клод Моне Houses of Parliament, която в момента е в изложба в Националната галерия в Лондон.

Светлина, вода и цвят

Както вече казахме, мозайката от варели е в три цвята – пурпурно, синьо и червено. В самия Хайд парк има различни пурпурни цветя, които се появяват като пръски из зелените пространства. Червеното и синьото в „Мастабата“ пък контрастират с неговата зеленина и това взаимодействие между тях сякаш променя тоналността на целия парк. Тъй като скулптурата се променя заедно със светлината, човек никога не я вижда по един и същи начин. В това отношение произведението изглежда сякаш вдъхновено от импресионистите и тяхната страст по взаимодействието между светлина, вода и цвят.

В момента в Националната галерия на Великобритания е подредена изложба „Моне и архитектурата”, а една зала от нея е посветена на Лондон. В серията картини Howses of parlament  сградите се оглеждат във водата и тоналността се сменя почти по същия начин начин, по който това се случва и с „Мастабата“ на Кристо.

Кристо пред "Мастабата" в Лондон.

Христо Явашев е вероятно единственият художник от своето поколение, който не скъсва рязко с традицията в историята на изкуството, а тъкмо обратното – взема това, което е ценно от нея, и го представя в нов вид, без да отстъпва от модерността. В случая с „Мастабата“ връзката с импресионистите е очевидна, но тя не е единствената. Кристо успява да съхрани това, което е ценно – естетическата наслада, и да я поднесе по един изключително модерен и адекватен на времето начин. Вместо постмодерна ирония той връща щастието от играта на светлината и цветовете, както при импресионизма с едно съвременно произведение.

Вътре в картината

Самите проекти на Кристо са старомодни картини с изключителни художествени качества. Най-особеното обаче е, че след това тези старомодни произведения се случват „на живо” – те са изпълнени в реална среда точно до последната гънка и пиксел. Така човек се оказва вътре в неговата картина, която е станала реалност, вътре в изкуството. Това е една от причините, поради които произведенията на Кристо имат толкова силно въздействие върху публиката, а неговият стремеж към красивото винаги води до отприщване на необикновен ентусиазъм в посетителите.

„Обичам истинските неща – казва той. – Това, което може да се докосне, да се пипне.”

Така, превръщайки проектите в изкуство и след това изкуството в реалност, той сбъдва един изконен блян на зрителя – да влезе в картината физически, с тялото си, а не само във въображението си.

----

Варелите – страстта по красивото

Нито формата на скулптурата е използвана заради връзката ѝ с египетските гробници, нито варелите имат нещо общо с петрола и политиката, подчерта изрично Кристо по време на пресконференцията в „Серпентайн“ при откриването на „Мастабата“ в Лондон.

С изключение на произведението „Желязната завеса” художникът отрича творбите му да имат каквато и да било връзка с политиката. Той и Жан-Клод винаги са твърдели, че единствената им цел е да доставят красиво преживяване на хората.

Формата на пресечена пирамида, която Кристо избира, за него носи единствено съвършените пропорции – 2:3:4. Това са пропорции, които се срещат в природата и те комуникират с нашия организъм, като му доставят радост.

Варелите също винаги са интересували художника заради цилиндричната им форма. Той споделя, че е обсебен от тяхната красота, затова и ги използва като тухли, когато изгражда някои свои скулптури.

Кристо реди инсталацията „Структура от петролни варели“, 1961 г.

В ранните му творби могат да бъдат видени не само колони, направени от метални цилиндри, но и големи триизмерни композиции, в които варели в различна големина са подредени като за натюрморт или като в картина на френския художник от XVIII век Шарден.

Жан-Баптист-Симеон Шарден, „Девойка пред варел” („Перачка“), 1738 г. Френският художник от XVIII век също е бил обсебен от простия дизайн на варелите, те докосват чувството ни за хармония, което сме наследили от природата, затова формата им е оцеляла до днес.

„Никой в историята на изкуството няма по-истински вкус за дизайна и по-силно чувство за цвета, обема и точния тон от Шарден”, пише през 1969 г. изкуствоведът Кенет Кларк, автор на известната тв серия на Би Би Си „Цивилизацията”.

За разлика от своите съвременници Жан-Батист-Симеон Шарден предпочита да рисува бедни хора в тяхната среда, а не буржоазни интериори. Причината за това според Кларк не е социална или класова, а защото Шарден обожава простия дизайн на гърнета и варели.

„Те са благородни по начин, по който нито един друг предмет от домашния дизайн или мебел може да бъде”, пише Кларк.

Героите на Шарден, заобиколени от тях, не изглеждат измъчени или изморени от работа, а по-скоро замечтани и отнесени сред тези обикновени цилиндрични форми. Те докосват едновременно просто и деликатно чувството ни за хармония, което сме наследили от природата.

Кристо и Жан-Клод, „Опаковани петролни варели“, 1958-1959 г.
Жан-Баптист-Симеон Шарден, „Охладител за вода“, 1734 г.

В началото на ХХ век френският художник Пол Сезан съветва своя колега Бернар да изобразява природата през формите на „цилиндъра, сферата и конуса”. В изключително живите ябълки, дървета, езера на Сезан са вградени тези геометрични фигури. Пол Сезан е художникът, който довежда природата вътре в живописта по начин, по който никой друг досега не е успял, вероятно защото е успявал „види” тези геометрични форми вътре в основата на всичко красиво.

„Композиция от три варела, единият опакован”, 1958 г.

В това отношение Кристо и неговата страст по красивото също надграждат тази линия в историята на изкуството, вместо да скъсват с нея. Цилиндрите в неговите пластични „натюрморти” или варелите, използвани като тухлички за огромните мастаби, подсъзнателно възстановяват едно загубено равновесие у хората и нашата връзка с природата. Оттам и ентусиазмът, който всички изпитват пред негови творби, в които той категорично отхвърля да има какъвто и да било политически или друг смисъл освен радостта от красивото.

Понякога варелите в неговите произведения дори се появяват опаковани. В първите си работи Кристо използва оригинални стари варели, но в по-новите, включително лондонската „Мастаба“, те са поръчани специално за всяко произведение и се изработват в България.

----

Този текст е публикуван в сп. "Клуб Z" през юли 2018 г. Още материали от същата авторка можете да прочетете тук.