На 6 август 2008 г. започна войната на Русия срещу Грузия. Масирани пропагандни усилия бяха приложени от Москва за да бъде обявено управлението на Михаил Саакашвили в Тбилиси за виновник за войната, нещо повече - Грузия да бъде определена като агресор. За съжаление, това, което наричаме "международна общност" допринесе значително за възможността жертвата на великодържавна агресия да бъде обявена за агресор. Докладът Талявини постави ЕС в ролята на легитимираща руската агресия и последствията от нея сила.

Но преди този доклад, който редица наблюдатели сравняват с някои от най-позорните страници в европейската история - като например Мюнхен 1938 г., бяхме свидетели на систематични усилия да бъде накарано реформисткото правителство в Тбилиси да се подчини на руските новоимперски претенции. Поредица от европейски посланици в Тбилиси години наред - преди и след август 2008 г. - бичуваха грузинското правителство за това, че не се подчинява на ултиматумите, идващи от Москва. Техните усилия бяха толкова мощни и целенасочени, че накараха грузинския интелектуалец и политически анализатор Александър Рондели възмутено да се обърне към "международната общност" с думите:

"Ние сме затворени в клетка с бясно куче. Непрекъснато ви умоляваме - отворете вратата на клетката! Какъв е вашият отговор? Вие ни укорявате, че не галим достатъчно енергично кучето, че не го омилостивяваме..."

Русия има своите геополитически основания да воюва с управлението на Саакашвили в Тбилиси "на живот и смърт". След "Розовата революция" от 2003 г. Тбилиси започна амбициозна програма за реформи на държавата, която при управлението на бившия президент Шеварнадзе бе срутена по-ниско от статут на провалена африканска държава. Амбициозните реформи на новото управление бяха успешни, а това означаваше - и болезнени и за тази част от корумпирания олигархичен елит на страната, която осигуряваше постимперския контрол на Москва над Тбилиси. Нещо повече - Грузия се самоопредели като кандидат за членство в НАТО и ЕС, колкото и определени европейски политици да иронизираха тази амбиция на Тбилиси като невъзможна. Саакашвили успя да върне под грузински контрол провинция Аджария, отцепена за десетилетие и половина от Грузия от местния бандит-мародер Абашидзе, който избяга в Москва след поражението си. Тбилиси направи сериозни стъпки за възстановяване на връзките между Грузия и населението на Южна Осетия, управлявана от друг паравоенен главатар - Кокойти. Правителството в Тбилиси успя да договори изтегляне на руските военни бази в Грузия. Това постави южния фланг на руското геополитическо присъствие в Кавказ - базата в Гюмри, Армения, под заплаха за логистична и стратегическа изолация.

През пролетта на 2008 г. в Букурещ се състоя среща на върха на НАТО, където с усилията на Берлин и Париж на Грузия и Украйна бе отказан статута на кандидат членство - МАР. По настояване на Вашингтон бе взето решение този статут да бъде утвърден на следващата среща на върха. Така на Москва бе предоставен "прозорец на възможностите" да осуети членството на Грузия и Украйна в НАТО. Почти веднага след Букурещ започна кампания от системни нападения над грузински села в Южна Осетия с грабежи, убийства и други насилия. Сдържаността на правителството в Тбилиси лесно можеше да бъде изтълкувана като малодушие и безпомощност от собствения му народ. Въпреки това, официален Тбилиси издържа на провокациите месеци наред. Докато не се разгърна оперативното мероприятие на руската армия, наречено "нападението на Грузия над Цхинвали". Има множество дукументални свидетелства, че агресията, поставила началото на войната не идва от Тбилиси, а от Москва. Днес - 10 години по-късно - тази истина не се отрича особено енергично и от самите руски наблюдатели.

Във всеки случай, подобно на "вероломната агресия на Финландия срещу СССР" от 1940 г., войната за Южна Осетия - и предполагаемата "грузинска агресия срещу Цхинвали" - започна с ... преминаването на руската армия през тунела Рока на територията на Южен Кавказ. Защо стоеше руската армия в този тунел в навечерието на "вероломната грузинска агресия"? Отговорите на този и на редица други въпроси показват как руската инвазия бе съшита с бели конци. "Международната общност" затвори очите си за тези бели конци. Само активната дипломатическа совалка на западни лидери като Качински (Полша) и Саркози (Франция) успяха да спасят Грузия от пълна руска окупация. Самият факт обаче, че руската агресия не бе посочена, не бе осъдена, а практическата анексия от Русия на Абхазия и Южна Осетия не бе категорично отхвърлена като нарушение на международното право, отвори перспективата на режима в Кремъл да претендира за реванш и контрол върху цялото постсъветско пространство.

Малодушието на Запада спрямо агресията срещу Грузия от 2008 г. даде зелена светлина за анексията на Крим през 2014 г., за войната в Донбас и кой знае още колко великодържавни кампании срещу суверенни народи, които биха могли да ни очакват в бъдещето. Грузия днес е една по-плаха страна - и в реформите, и в отношението към "големия брат", и в амбициите си да възстанови своята тероиториална цялост, и в стремежа си към ЕС и НАТО. Украйна - много по-голяма като размери и ресурси - засега с усилие се съпротивлява на агресията. Трябва да си спомним 6 август 2008 г. Може да се окаже, че това е дата, слагаща началото на период на горчиви предизвикателства за всички нас в посткомунистическа Европа.

Коментарът е от профила на Огнян Минчев във Фейсбук. Заглавието е на редакцията