Ad Config - Website header

 

Article_top

На улица „Гаврило Принцип" в Белград майка казва на дъщеря си:

„Ние раждаме по две деца, а те - по двайсет и две. Само почакай, скоро ще ни превземат.“

Докато изрича тези думи, жената гледа към две бараки, които от 2016 г. са част от бежански център, организиран от частни инициативи и неправителствени организации. На фасадата е нарисувана торта с европейски звездички, заградена от бодлива тел. На това място са подслонени предимно мигранти от Близкия изток, тук те получават храна, информация и малко спокойствие. В центъра живее и Амира М. – кюрдка от Ирак, която е в Сърбия от 5 месеца. Жената се опитва да стигне до Западна Европа заедно с мъжа си Сарбас и четирите им деца.

Родното място на съпруга  ѝ се намира между Киркук и Ербил, където дълго време се водеха ожесточени боеве:

„Първо ни подгониха бойците от „Ислямска държава". Поискаха ни пари, но ние нямахме нищо друго освен къщата, в която живеехме. Тогава ни заплашиха, че ще ни убият.“

Братът на Сарбас, който живее в Западна Европа, помогнал на семейството да откупи живота си. После започнали бомбардировките на американците. За да се спаси от бомбите, семейството побягнало към Западна Европа. Прекосили Турция и България, но не успели да напуснат Сърбия.

На развален английски те разказват, че седем пъти стигали до Хърватия и всеки път хърватската полиция ги връщала обратно в Сърбия.

„Единият път полицаите ни взеха SIM-картите. Обикновено ни ескортират до границата, а оттам вървим пеш,“ споделя жената. „Нямахме късмет", добавя съпругът ѝ Сарбас. Дали е плащал на каналджии? „Аз съм беден човек и нямам пари за подобно нещо. Ако някой се съгласи да ни превози без пари – добре, иначе вървим пеш.“

Дияна Корач-Мандич от „Хуманитарния център" е координатор на бежанските проекти на организацията в Сърбия. Според нея, броят на мигрантите в страната към днешна дата не е никак голям, особено в сравнение с цифрите отпреди две години.

Никой не иска да остава на Балканите

Повечето от тях са се отправили към страните от Западна Европа.

„Идват в Белград и се регистрират като бежанци. Това е първата стъпка към подаване на молба за убежище. Ако не се регистрират, попадат в правен вакуум.“

Данни на Агенцията на ООН за бежанците потвърждават думите на Корач-Мандич: през юни 2018 г. в Сърбия са регистрирани 739 нови бежанци. Едва 22 от тях са подали молба за убежище. Останалите чакат да им се открие възможност да продължат пътя си към Западна Европа, защото никой не желае да стои в чакалнята на Европейския съюз.

„Бежанците, които не подадат молба за убежище, получават в нашия център храна и покрив над главите. Държавата плаща здравните им осигуровки, но по-голямата част от разходите се поемат от ЕС. По закон, тези хора са гости, които чакат вратите на ЕС да се открехнат достатъчно, така че да могат да преминат,“ казва Даниела Корач-Мандич.

Амира и Сарбас също искат да продължат към Западна Европа. Семейството се е отправило към Германия, където живеят техни роднини. Какви са впечатленията им от балканските страни, през които са преминали?

„Със сърбите не сме имали проблеми, а хората в Босна бяха особено сърдечни и готови да се притекат на помощ – независимо каква вяра изповядват. Може би, защото знаят колко лоша е войната. В Хърватия им направило впечатление, че полицаите са особено недружелюбни.

Иракското семейство е сред късметлиите. В доклада („Help on the Route") на няколко сръбски и македонски неправителствени организации за 2017 г. се твърди, че България е страната, която третира бежанците най-зле. От доклада става ясно още, че насилието е все по-честа практика на полицаите в Унгария, Хърватия и Румъния. Има дори смъртни случаи. Последният е от град Рума, на около 50 км. северозападно от Белград, където неизвестен извършител застреля двама мигранти.

На хартия всичко е наред

В Сърбия има общо 13 приемни центъра за бежанци. Всички те са под надзора на държавната администрация.

„На хартия всичко е наред. Но в действителност често се сблъскваме с арогантни и некомпетентни чиновници,“ разказва Таня Б., ръководителка на проект в бежанския център.

„Донякъде е успокоение, че държавата е бавна, корумпирана и арогантна и към самите сърби. В това отношение бежанците са равнопоставени със сръбските граждани", отбелязва мрачно тя.

Броят на регистрираните бежанци в Сърбия не е голям - едва 3,500 - но бедността е онова, което кара местните хора да се чувстват застрашени. Социалната завист и омраза не се манифестират открито, но кипят под повърхността. Един анонимен коментар на уебсайта на бежанския лагер в Миксалище открито изговаря нещо, което никой иначе не се осмелява да каже: „Съзнават ли, че храните зверове?"

Дойче веле.

 
Сръбската полиция се опитва да обуздае мигрантите в Беркасово. Снимка БГНЕС

На улица „Гаврило Принцип" в Белград майка казва на дъщеря си:

„Ние раждаме по две деца, а те - по двайсет и две. Само почакай, скоро ще ни превземат.“

Докато изрича тези думи, жената гледа към две бараки, които от 2016 г. са част от бежански център, организиран от частни инициативи и неправителствени организации. На фасадата е нарисувана торта с европейски звездички, заградена от бодлива тел. На това място са подслонени предимно мигранти от Близкия изток, тук те получават храна, информация и малко спокойствие. В центъра живее и Амира М. – кюрдка от Ирак, която е в Сърбия от 5 месеца. Жената се опитва да стигне до Западна Европа заедно с мъжа си Сарбас и четирите им деца.

Родното място на съпруга  ѝ се намира между Киркук и Ербил, където дълго време се водеха ожесточени боеве:

„Първо ни подгониха бойците от „Ислямска държава". Поискаха ни пари, но ние нямахме нищо друго освен къщата, в която живеехме. Тогава ни заплашиха, че ще ни убият.“

Братът на Сарбас, който живее в Западна Европа, помогнал на семейството да откупи живота си. После започнали бомбардировките на американците. За да се спаси от бомбите, семейството побягнало към Западна Европа. Прекосили Турция и България, но не успели да напуснат Сърбия.

На развален английски те разказват, че седем пъти стигали до Хърватия и всеки път хърватската полиция ги връщала обратно в Сърбия.

„Единият път полицаите ни взеха SIM-картите. Обикновено ни ескортират до границата, а оттам вървим пеш,“ споделя жената. „Нямахме късмет", добавя съпругът ѝ Сарбас. Дали е плащал на каналджии? „Аз съм беден човек и нямам пари за подобно нещо. Ако някой се съгласи да ни превози без пари – добре, иначе вървим пеш.“

Дияна Корач-Мандич от „Хуманитарния център" е координатор на бежанските проекти на организацията в Сърбия. Според нея, броят на мигрантите в страната към днешна дата не е никак голям, особено в сравнение с цифрите отпреди две години.

Никой не иска да остава на Балканите

Повечето от тях са се отправили към страните от Западна Европа.

„Идват в Белград и се регистрират като бежанци. Това е първата стъпка към подаване на молба за убежище. Ако не се регистрират, попадат в правен вакуум.“

Данни на Агенцията на ООН за бежанците потвърждават думите на Корач-Мандич: през юни 2018 г. в Сърбия са регистрирани 739 нови бежанци. Едва 22 от тях са подали молба за убежище. Останалите чакат да им се открие възможност да продължат пътя си към Западна Европа, защото никой не желае да стои в чакалнята на Европейския съюз.

„Бежанците, които не подадат молба за убежище, получават в нашия център храна и покрив над главите. Държавата плаща здравните им осигуровки, но по-голямата част от разходите се поемат от ЕС. По закон, тези хора са гости, които чакат вратите на ЕС да се открехнат достатъчно, така че да могат да преминат,“ казва Даниела Корач-Мандич.

Амира и Сарбас също искат да продължат към Западна Европа. Семейството се е отправило към Германия, където живеят техни роднини. Какви са впечатленията им от балканските страни, през които са преминали?

„Със сърбите не сме имали проблеми, а хората в Босна бяха особено сърдечни и готови да се притекат на помощ – независимо каква вяра изповядват. Може би, защото знаят колко лоша е войната. В Хърватия им направило впечатление, че полицаите са особено недружелюбни.

Иракското семейство е сред късметлиите. В доклада („Help on the Route") на няколко сръбски и македонски неправителствени организации за 2017 г. се твърди, че България е страната, която третира бежанците най-зле. От доклада става ясно още, че насилието е все по-честа практика на полицаите в Унгария, Хърватия и Румъния. Има дори смъртни случаи. Последният е от град Рума, на около 50 км. северозападно от Белград, където неизвестен извършител застреля двама мигранти.

На хартия всичко е наред

В Сърбия има общо 13 приемни центъра за бежанци. Всички те са под надзора на държавната администрация.

„На хартия всичко е наред. Но в действителност често се сблъскваме с арогантни и некомпетентни чиновници,“ разказва Таня Б., ръководителка на проект в бежанския център.

„Донякъде е успокоение, че държавата е бавна, корумпирана и арогантна и към самите сърби. В това отношение бежанците са равнопоставени със сръбските граждани", отбелязва мрачно тя.

Броят на регистрираните бежанци в Сърбия не е голям - едва 3,500 - но бедността е онова, което кара местните хора да се чувстват застрашени. Социалната завист и омраза не се манифестират открито, но кипят под повърхността. Един анонимен коментар на уебсайта на бежанския лагер в Миксалище открито изговаря нещо, което никой иначе не се осмелява да каже: „Съзнават ли, че храните зверове?"

Дойче веле.

Коментари

Insider Insider's picture
Insider Insider
insider

Мигрантите тук са унижавани и живеят в страх и мизерия

Те са малко - това е факт. И именно защото са нямаме никакво извинение, че не се грижим за тях. Само преди 30-тина години нашите бежанци, които нямаха роднини на Запад бяха по лагери като този в Триест. Сега същите тези български емигранти, успели и охолни отказват на бежанците от Близкия Изток дори милосърдието да им посъчувстват, като ги съветват да си "оправят държавите", сякаш те самите точно това са направили. Няколко сведения. В Бусманци е затвореният лагер, в който се държат смятаните за опасни и онези с неизяснена самоличност. Това е затвор. Но другите лагери - отворените - също представляват затвори. Доброволни затвори, защото хората там се страхуват да излязат, пък и нямат средства. Живеят в ужасяваща мизерия, тормозени от пазачите, които се представят за полицаи и ги изнудват за подкупи "за да не ги пратят в Бусманци". В лагера на военна рампа с европейски пари е построена детска площадка, която никога не е отворена, освен когато има делегация, но и тогава казват на децата да не влизат "за да не счупят нещо". Децата играят около строителните контейнери в съседство. Излишно е да казвам, как мазилката пада, навсякъде има черна плесен и баните не стигат. Прозорците по горните етажи имат решетки - за да не се самоубиват мигрантите (това очевидно се е случвало).
Insider Insider's picture
Insider Insider
insider

Ако не толкова не можете да си се представите

на мястото на тези нещастници, поне гледайте "Светът е прекрасен и спасение дебне отвсякъде" по Илия Троянов. Тогава може и да ви светне как сме изглеждали в очите на "западняците" преди 30-40-50 години. Сигурно и сред тях е имало страхове и враждебност, но мнозина са си спасили живота. А колкото до аргументите, че големи групи от сегашните мигранти не бягат от война - и тогава нямаше война; а и много от нашите мигранти отиваха там не за да си спасяват кожата, ами защото не им се чакаше 10 години за Москвич. И не казвайте, че не синтезират достатъчно Витамин Д-3 в нашия климат - някой може да реши, че наистина се грижите за здравето им, а не сте обикновени расисти.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията