Дисидентът Павел Литвинов: Изселиха ме, едва не умрях. Но не съжалявам

През последните три дни ви припомнихме основните събития, случили се в САЩ, Франция и Чехословакия през 1968-а. Днес поредицата ни за станалото в най-бурната година на ХХ век завършва с разказа за дисидентите, протестирали в Москва срещу потушаването на Пражката пролет.

Бурната 1968-а (II ЧАСТ)

Пражката пролет – провалените надежди за социализъм с човешко лице

Великолепната осморка

Наричат ги „великолепната осморка“. Макар че обикновено споменават и за „демонстрацията на седмината“. Имената им са Константин Бабицки, Татяна Баева, Лариса Богораз, Наталия Горбаневская, Вадим Делоне, Владимир Дремлюга, Павел Литвинов и Виктор Файнберг. На 25 август 1968 г. те излизат на Червения площад и организират седяща демонстрация. Тя е срещу извършеното 4 дни по-рано нахлуване на Варшавския договор в Чехословакия. 

Групата издига лозунгите „За вашата и нашата свобода“, „Ние губим най-добрите си приятели“, „Да живее свободна и независима Чехословакия“ (този плакат е на чешки език), „Позор за окупаторите“, „Долу ръцете от ЧССР“, „Свобода за Дубчек“.

Протестът трае само няколко минути. Бързо се намесват цивилни агенти на КГБ и арестуват групата. На помощ се притичват и „възмутени граждани“, които помагат на ченгетата да бият демонстрантите.

В милицията групата убеждава 21-годишната Татяна Баева, която има бебе, да каже, че е попаднала там случайно. Затова тя е освободена и към нея не са повдигнати обвинения. Но въпреки това става видна дисидентка.

Плакатите са квалифицирани от съда като клеветнически. Файнберг и Горбаневская са изпратени в психиатрия. Делоне и Дремлюга са осъдени на лагер. А Литвинов, Бабицки и Богораз са изселени.

Днес живи са само трима от участниците в протеста – Павел Литвинов, Виктор Файнберг и Татяна Баева. В началото на юни те бяха в Прага и бяха удостоени с наградите Gratias Agit на чешкото външно министерство. Така Чехия ги отличи за защита на доброто име на страната зад граница.

* * *

 

Павел Михайлович Литвинов (79 г.) е виден дисидент от времето на СССР. Той е един от „великолепната осморка“, протестирала в Москва срещу смазването на Пражката пролет. Той е внук на Максим Литвинов – външен министър на СССР в периода 1930-1939 г., свален в навечерието на сключването на пакта „Молотов–Рибентроп“. По образоване Павел Литвинов е физик. След протеста в Москва е изселен. А през 1974 г. емигрира в САЩ, където също работи като физик. „Клуб Z“ го откри в Ню Йорк.
Днес, навръх юбилея от нахлуването, Литвинов е в Прага. Той даде интервюта за редица чешки медии, а довечера ще произнесе реч в библиотеката "Вацлав Хавел".

- Павел Михайлович, как оценявате онези събития днес, 50 години по-късно?

Когато излизахме на тази демонстрация, която организирах аз, дори не разбирахме какво ще излезе от всичко това. Но лично аз имах усещането, че трябва да го направя. Че няма да живея в мир със себе си, ако не кажа открито, че не съм част от този Съветски съюз, който изпрати войски, за да потисне малкия си съсед. И това бе главното.

Всъщност две неща бяха най-важни. Първото – че ние, голямата, великата страна, учим съседа ни как да живее. И второто – надявахме се, че бавните промени, които тогава започнаха в Чехословакия, ще бъдат възможни и у нас. Случилото се бе голям удар по нас, които имахме надежди. Именно затова организирах тази демонстрация. И излязохме на Червения площад.

- Само вие ли бяхте организатор?

Всъщност нямаше организация в истинския смисъл на думата. Може би тогава бях най-знаменитият човек от групата и всичко се случваше покрай мене. Всички ме познаваха. И ако нещо се бе случило, трябваше да се случи с мен, а не с някой друг. В този смисъл бях главният.

- Но в крайна сметка се случи с всички, а не само с вас, нали?

Разбира се. И всички бяха готови да ги сполети нещо. И трябва да ви кажа, че ако не беше август, можехме да сме и повече протестиращи. Но тогава е сезонът на отпуските, много хора бяха заминали по морето.

С нас трябваше да бъде генерал Петро Григоренко – най-великият дисидент сред съветските военни, който заради правозащитната си дейност бе насилствено затворен в психиатрия. Но точно по време на нахлуването в Чехословакия Григоренко бе отишъл при татарите в Крим. След това и той протестира срещу танковете, за което плати скъпо.

И други можеха да бъдат с нас. Но освен че отсъстваха от Москва, тогава ги нямаше днешните комуникации, с които да ги повикаме. Затова бяхме само осем.

- Как успяхте да съберете участниците?

Помежду си се познавахме всички. С някои бях близък приятел, помагаха ми. Но говорихме само с хора, за които бяхме сигурни, че ще дойдат. Беше опасно. Не исках да злоупотребявам с авторитета си и да ги карам да идват. Защото – повтарям – бях най-известният човек от групата и по тази причина имах някакъв „гръб“. А другите нямаха и с тях можеха да се държат по-зле, отколкото с мен.

Витя Файнберг пристигна от Ленинград още преди аз да съм го потърсил. На него му бях казал още преди, че ако СССР нахлуе в Чехословакия, ще организирам демонстрация. Бях много близък и с Лара Богораз. Така че тримата бяхме готови да излезем на протест, вместо да пишем протестни писма.

Точно в деня на нахлуването, на 21 август, пък осъдиха дисидента Анатолий Марченко, мъжа на Лариса Богораз. Всички бяхме на делото и тогава много хора се обърнаха към мен и казаха: „Павлик, знам, че нещо готвиш. Кажи кога и къде и аз ще дойда.“ Ето така се събрахме.

- Какво сте работили по онова време, та сте били най-знаменитият от групата?

Вече ме бяха уволнили. Бях асистент по физика в московския Институт по химическа технология. Но бях централна фигура в разпространяването на писмата на дисидентите, на „Хрониката на текущите събития“ – първия самиздатовски правозащитен информационен бюлетин в СССР. За мен говореха по западните радиостанции. Затова ме изгониха. Заплашваха ме с арест. Но все още бях на свобода и всички търсеха мен.

- Постоянно, дори и днес, се опитват да ви дискредитират чрез факта, че сте внук на Максим Литвинов. Как гледате на тези опити?

Този факт все пак ми осигуряваше някаква защита, един вид „гръб“. Но от КГБ лъжеха, че дядо ми ме е осъдил, че съм предал неговото дело. Това с осъждането е адски смешно – аз бях само 11-годишен, когато той почина през 1951 г. Какви възгледи можех да имам на тази възраст? А и дядо ми е бил вече разочарован от съветския режим още преди да го свалят през 1939 г.

Това, че съм Литвинов, повече ми помагаше. Все пак бе трудно да ме приберат на улицата просто така, незабелязано. Не аз, фамилията ми бе знаменита.

- Вярвали ли сте някога в комунизма?

Разбира се, бях много идеен пионер, комсомолец. Смятах, че комунизмът е едно светло бъдеще, в което всички ще бъдат равни, ще дружат помежду си, няма да има противоречия, бедни и богати. Дотолкова бях закърмен с тези идеи, че постоянно казвах на различни хора, че не живеят по съветски.

Когато през 1953 г. почина Сталин, плаках горчиво. Смятах, че той е едва ли не бог, че без него с нас е свършено.

После с течение на времето разбрах, че човешката природа е различна. И най-важното – че хората не трябва да бъдат преследвани и хвърляни в затвора. Комунизмът, ако се получи, е нещо хубаво, но нека позволят на хората да живеят човешки, а не да ги затварят.

Т.е. възгледите ми еволюираха и на 20-годишна възраст вече станах привърженик на свободния пазар, на смесената икономика, на социалдемокрацията.

През 1956 г., след като бяха огласени докладите на Никита Хрушчов, разбрах за сталинските престъпления и престанах да вярвам в Сталин, а продължих само в Ленин и Маркс. Но през 60-те години вече изобщо не вярвах в комунизма.

- Вярвахте ли, че започнатите в Чехословакия реформи биха могли да доведат до нещо? Вярвахте ли в социализма с човешко лице?

Този лозунг много ми харесваше. Вече бях скептичен по отношение на самия социализъм, но идеята за човешкото лице сама по себе си бе нещо хубаво. Защото когато тя се обсъжда по човешки, това означава, че по човешки могат да бъдат обсъждани и други идеи. Винаги съм бил за постепенни еволюционни промени. И в този смисъл Дубчек за мен бе идеал. Мислех си, че ако нещо се получи при чехите и словаците, ще се получи и при нас. И ще се стигне постепенно и до капитализъм с човешко лице. Двата строя имат допирни точки. Но никой не знае със сигурност къде свършва свободният пазар и къде започва грижата за човека.

За мен важното бе не капитализъм или социализъм, а свобода или несвобода. И можеше да се стигне до някакъв трети път на развитие. Не комунизъм – той беше провален. Някаква социалдемокрация може би.

- Какви са днес убежденията ви?

В САЩ съм ляв, защото имаме начело на страната един много противен тип – Тръмп. Иначе никога не съм робувал на партии. Гласувал съм на избори и за републиканеца Роналд Рейгън, и за демократа Барак Обама. Гласувам за тази партия, която ми се струва по-добрата в момента. Може би съм умерен капиталист. Но по отношение на свободата на словото и човешките права съм абсолютист.

- Съжалявате ли, че платихте твърде скъпо за протеста преди 50 години?

Знаех какво рискувам и, честно казано, очаквах нещо по-лошо. По-зле бяха моите приятели, които се озоваха в лагери или психиатрии.

Разбира се, и моят живот не бе лек. Но все пак бях в заточение. Работих в мина, на два пъти едва не умрях от бронхопневмония. Но оживях.

Не, не съжалявам за нищо.

- Недоволствате от президента на сегашната ви родина. А какво е мнението ви за ръководството на истинската ви родина?

Мнението ми е лошо. Това ръководство се опитва да върне в страната някакъв авторитарен режим. Няма да успее изцяло. Но хвърля хора в затвора, макар и не толкова, колкото по наше време. Нападнаха чужда страна, отнеха част от територията ѝ. Но това все пак не е СССР. Режимът е лош, но не е безнадежден.

- А Тръмп безнадежден ли е?

И той не е. Но е най-лошият възможен вариант, защото не съм очаквал това от Америка. Ами ще се борим и срещу него. По-добре обаче Америка, отколкото Русия.

- Един въпрос за Сталин, за когото говорихме по-рано. Преди близо два месеца депутат от управляващата коалиция в България (Волен Сидеров – б.а.) се обяви за признание на Сталин и ролята му на държавник и главнокомандващ. Какво бихте казали на този човек?

Ами да беше казал и Хитлер да бъде оценен по-добре. Ако човек не иска да знае истината, че става дума за престъпник, убил милиони хора... Може да е спечелил войната, но е убил толкова хора, и то свои. Нищо хубаво не може да бъде свързано с името му. Но по онова време той наистина бе ръководител на държавата.

Днес обаче, когато знаем цялата истина, не бих казал нищо хубаво на този депутат. Той или е глупак, или лъже.

----

* Този текст е публикуван в списание "Клуб Z" през юли 2018 г. Още материали от същия автор можете да прочетете тук.