Ad Config - Website header

 

Article_top

Старите казармени общежития, разположени край летище Веце, близо до границата с Холандия, днес подслоняват над 1400 души от Източна Европа, сред които и стотина български граждани, пристигнали в Германия в търсене на по-добър живот. Всички те работят за холандската посредническа фирма COVA, която е собственост на турската фамилия Алтънташ.

„Баща ми създаде фирмата през 2000 година с цел да помага на имигранти, дошли тук, за да работят", разказва настоящият управител Джихан Алтънташ. „В самото начало се занимавахме единствено с осигуряване на болногледачи и чистачи, но впоследствие бизнесът ни се разшири и днес предлагаме работа също в сферата на градинарството, земеделието и логистиката“, разказва Алтънташ.

Цели групи от България

Първите имигранти, възползвали се от услугите на фирмата, били предимно поляци, но от няколко години насам и много български граждани търсят работа с помощта на COVA. Желаещите са стотици, понякога пристигат дори цели групи с автобуси от България. Повечето идват от Кърджали, Момчилград, Хасково и Пловдив. Научават за услугите на посредническата фирма предимно от познати. Но и покрай усилията на управителя Джихан Алтънташ, който пътува 2-3 пъти в годината до България, за да набира лично работна ръка.

През COVA годишно минават над 400 български граждани, като повечето от тях не знаят и дума на чужд език.

„В началото работодателите в Германия и в Холандия не искаха да ги наемат заради езиковата бариера“, обяснява управителят на COVA. „Днес картината е малко по-различна. Да, повечето не говорят друг език освен майчиния, но междувременно фирмите са наясно, че така стоят нещата с работната ръка, която предлагаме. Пък и вече свикнаха с някои техни странности“, добавя Алтънташ.

Под „майчин език" той има предвид български, но част от работниците говорят и турски. Колкото до споменатите „странности", предприемачът пояснява, че понякога новопристигналите се явявали на работа, накичени с бижута и с неподходящо облекло, което нерядко предизвиквало истински културен шок у работодателите.

Управителят на COVA споменава и друг проблем:

"Някои българи идват тук с нагласата, че ги очаква лека работа. Поработват един ден, а после два почиват. Тогава фирмите се обръщат към нас с молба за съдействие, а ние като организатори преместваме лицата на други позиции и в други фирми. Ако оплакванията продължат, ги изпращаме обратно в България.“

Около 5 до 10 процента от българските работници са уволнявани, тъй като не успяват да се справят с изискванията и условията на труд.

„Те не са мързеливи по природа, добри и съвестни работници са, но просто понякога имат нужда от помощ и допълнителни обяснения“, казва Джихан Алтънташ.

Мигранти от България, Полша, Румъния, Гърция, Чехия, Турция и Молдова се преселват във Веце, за да започнат нов живот. Още с пристигането си получават трудов договор и подслон. Всички се водят служители на фирмата посредник, която изплаща възнагражденията и определя кой какво и къде ще работи. Повечето задачи са свързани с тежък физически труд, а смените са обикновено по 8-9 часа с две задължителни почивки от половин час. Някои стават в зори, други работят до късна доба, но за всички има осигурен транспорт до работните им места в Германия или в съседна Холандия.

Надниците варират от 5 до 10 евро на час в зависимист от работата. Някои късметлии успяват да изкарат до 1100 евро на месец. За нощувките в общежитията плащат по 10 евро на вечер, които предварително се удържат от заплатата. Живеят по двама в стая, баните и тоалетните са общи. На всеки етаж има по две прилични кухни. По много от прозорците са наредени саксии с цветя, зад някои от сградите се виждат столчета, масички, скари и дори малък басейн. Но повечето от настанените тук работници не изпитват нужда да се "потопят" в обществото и остават затворени в социалния кръг, който са си създали зад стените на общежитията.

Колкото хора, толкова съдби

Такава тенденция се наблюдава и сред българските работници - половината от тях идват в Германия само за 2-3 години. Типичен пример е 50-годишната Станка от Бургас, която работи като чистачка. Мечтата ѝ е да събере пари за къща в България. 56-годишният Джеват от Троян пък е пристигнал тук, за да изкара пари за собствен бизнес у дома. В България работил с керамика, като точар, но безработицата го принудила да си търси късмета другаде. В момента Джеват е силно притеснен, защото предишната фирма, за която работил в Германия, не престанала да го осигурява, когато прекъснал работа по здравословни причини, и продължила да внася пари от негово име. В резултат Джеват дължи над 20 000 евро и е заплашен от съдебен процес. Както повечето свои сънародници, той също не говори чужд език. Затова разчита на ръководството на COVA да се погрижи за проблема му и да му осигури адвокат.

Сред българите в това малко затворено общество се срещат и хора, които са напуснали родината не толкова заради работата и заплащането. 57-годишната Сеферие живее в Германия вече трета година. Решила да замине след смъртта на съпруга си:

„Гробища, гробища... Всеки ден се събуждах и отивах там. Не издържах повече така. Тръгнах не защото нямах пари, напротив, добре си живеех. Просто вече не исках да ходя по гробища. Освен това децата ми са в чужбина, няма какво да правя сама там.“

41-годишният Пламен от Плевен се установява трайно в Германия, след като се развежда със съпругата си. Пътува зад граница от 2009 г. насам, но в момента е намерил пристан в холандската фирма, която му осигурява работа като шофьор. Разказва, че в годините на странстване е вършил каква ли не работа, но в крайна сметка е установил едно:

„В живота си съм изкарал повече пари в България, отколкото в чужбина.“

Таня и Стефан са отскоро в Германия. Още не са решили дали искат да останат завинаги в чужбина, но и двамата споделят, че споменът за безперспективността в България е още твърде пресен. Таня засега е безработна, но Стефан и двете им дъщери са част от екипа на спедиторска фирма в Холандия, занимаваща се с доставки на медицинско оборудване. Казват, че за тях работата има „терапевтичен ефект“:

"Чувстваме се като на курорт, от който банковите ни сметки се пълнят, вместо обратното.“

Таня и Стефан се радват на „добрите практики, които срещат“ и най-вече на „светлината в очите“ на техните деца. Голямата им дъщеря София, на 23 години, е впечатлена от доброто отношение на колегите си, гордее се с опита, който трупа зад граница, но категорично заявява, че мечтата ѝ е да се развива в България. А Джеват от Троян с няколко думи обобщава болката на много от сънародниците си:

"Сънищата ни са в България: тук спим, а там сънуваме."

"Дойче веле"

 

Старите казармени общежития, разположени край летище Веце, близо до границата с Холандия, днес подслоняват над 1400 души от Източна Европа, сред които и стотина български граждани, пристигнали в Германия в търсене на по-добър живот. Всички те работят за холандската посредническа фирма COVA, която е собственост на турската фамилия Алтънташ.

„Баща ми създаде фирмата през 2000 година с цел да помага на имигранти, дошли тук, за да работят", разказва настоящият управител Джихан Алтънташ. „В самото начало се занимавахме единствено с осигуряване на болногледачи и чистачи, но впоследствие бизнесът ни се разшири и днес предлагаме работа също в сферата на градинарството, земеделието и логистиката“, разказва Алтънташ.

Цели групи от България

Първите имигранти, възползвали се от услугите на фирмата, били предимно поляци, но от няколко години насам и много български граждани търсят работа с помощта на COVA. Желаещите са стотици, понякога пристигат дори цели групи с автобуси от България. Повечето идват от Кърджали, Момчилград, Хасково и Пловдив. Научават за услугите на посредническата фирма предимно от познати. Но и покрай усилията на управителя Джихан Алтънташ, който пътува 2-3 пъти в годината до България, за да набира лично работна ръка.

През COVA годишно минават над 400 български граждани, като повечето от тях не знаят и дума на чужд език.

„В началото работодателите в Германия и в Холандия не искаха да ги наемат заради езиковата бариера“, обяснява управителят на COVA. „Днес картината е малко по-различна. Да, повечето не говорят друг език освен майчиния, но междувременно фирмите са наясно, че така стоят нещата с работната ръка, която предлагаме. Пък и вече свикнаха с някои техни странности“, добавя Алтънташ.

Под „майчин език" той има предвид български, но част от работниците говорят и турски. Колкото до споменатите „странности", предприемачът пояснява, че понякога новопристигналите се явявали на работа, накичени с бижута и с неподходящо облекло, което нерядко предизвиквало истински културен шок у работодателите.

Управителят на COVA споменава и друг проблем:

"Някои българи идват тук с нагласата, че ги очаква лека работа. Поработват един ден, а после два почиват. Тогава фирмите се обръщат към нас с молба за съдействие, а ние като организатори преместваме лицата на други позиции и в други фирми. Ако оплакванията продължат, ги изпращаме обратно в България.“

Около 5 до 10 процента от българските работници са уволнявани, тъй като не успяват да се справят с изискванията и условията на труд.

„Те не са мързеливи по природа, добри и съвестни работници са, но просто понякога имат нужда от помощ и допълнителни обяснения“, казва Джихан Алтънташ.

Мигранти от България, Полша, Румъния, Гърция, Чехия, Турция и Молдова се преселват във Веце, за да започнат нов живот. Още с пристигането си получават трудов договор и подслон. Всички се водят служители на фирмата посредник, която изплаща възнагражденията и определя кой какво и къде ще работи. Повечето задачи са свързани с тежък физически труд, а смените са обикновено по 8-9 часа с две задължителни почивки от половин час. Някои стават в зори, други работят до късна доба, но за всички има осигурен транспорт до работните им места в Германия или в съседна Холандия.

Надниците варират от 5 до 10 евро на час в зависимист от работата. Някои късметлии успяват да изкарат до 1100 евро на месец. За нощувките в общежитията плащат по 10 евро на вечер, които предварително се удържат от заплатата. Живеят по двама в стая, баните и тоалетните са общи. На всеки етаж има по две прилични кухни. По много от прозорците са наредени саксии с цветя, зад някои от сградите се виждат столчета, масички, скари и дори малък басейн. Но повечето от настанените тук работници не изпитват нужда да се "потопят" в обществото и остават затворени в социалния кръг, който са си създали зад стените на общежитията.

Колкото хора, толкова съдби

Такава тенденция се наблюдава и сред българските работници - половината от тях идват в Германия само за 2-3 години. Типичен пример е 50-годишната Станка от Бургас, която работи като чистачка. Мечтата ѝ е да събере пари за къща в България. 56-годишният Джеват от Троян пък е пристигнал тук, за да изкара пари за собствен бизнес у дома. В България работил с керамика, като точар, но безработицата го принудила да си търси късмета другаде. В момента Джеват е силно притеснен, защото предишната фирма, за която работил в Германия, не престанала да го осигурява, когато прекъснал работа по здравословни причини, и продължила да внася пари от негово име. В резултат Джеват дължи над 20 000 евро и е заплашен от съдебен процес. Както повечето свои сънародници, той също не говори чужд език. Затова разчита на ръководството на COVA да се погрижи за проблема му и да му осигури адвокат.

Сред българите в това малко затворено общество се срещат и хора, които са напуснали родината не толкова заради работата и заплащането. 57-годишната Сеферие живее в Германия вече трета година. Решила да замине след смъртта на съпруга си:

„Гробища, гробища... Всеки ден се събуждах и отивах там. Не издържах повече така. Тръгнах не защото нямах пари, напротив, добре си живеех. Просто вече не исках да ходя по гробища. Освен това децата ми са в чужбина, няма какво да правя сама там.“

41-годишният Пламен от Плевен се установява трайно в Германия, след като се развежда със съпругата си. Пътува зад граница от 2009 г. насам, но в момента е намерил пристан в холандската фирма, която му осигурява работа като шофьор. Разказва, че в годините на странстване е вършил каква ли не работа, но в крайна сметка е установил едно:

„В живота си съм изкарал повече пари в България, отколкото в чужбина.“

Таня и Стефан са отскоро в Германия. Още не са решили дали искат да останат завинаги в чужбина, но и двамата споделят, че споменът за безперспективността в България е още твърде пресен. Таня засега е безработна, но Стефан и двете им дъщери са част от екипа на спедиторска фирма в Холандия, занимаваща се с доставки на медицинско оборудване. Казват, че за тях работата има „терапевтичен ефект“:

"Чувстваме се като на курорт, от който банковите ни сметки се пълнят, вместо обратното.“

Таня и Стефан се радват на „добрите практики, които срещат“ и най-вече на „светлината в очите“ на техните деца. Голямата им дъщеря София, на 23 години, е впечатлена от доброто отношение на колегите си, гордее се с опита, който трупа зад граница, но категорично заявява, че мечтата ѝ е да се развива в България. А Джеват от Троян с няколко думи обобщава болката на много от сънародниците си:

"Сънищата ни са в България: тук спим, а там сънуваме."

"Дойче веле"

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията