Знам, че Държавна сигурност е натрупала дебело досие за мен, но никога не съм проявявал любопитство да го видя.

Най-важните текстове, написани от Цветан Тодоров за България, излизат в есеистичен сборник. Големият философ и интелектуалец си отиде на 7 февруари 2017 г. в Париж, където живя повече от 50 години.

Тодоров не е писал отделна книга за България, отбелязва в предговора проф. Стоян Атанасов. Но спомените и размислите за родната страна заемат важно място в неговото творчество, затова Атанасов събира есетата на своя близък приятел и колега в настоящия сборник, озаглавен „За България“ (изд. „Изток-Запад). Желанието на съставителя е да получи по-пълна представа за идейната и емоционална връзка на Тодоров с България.

Книгата не е замислена след смъртта на Цветан Тодоров – година преди кончината на автора Атанасов получава одобрението му и за изданието, и за подбраните статии.

Преводите от френски език са на Зорница Павлова, Стоян Атанасов и Тодорина Атанасова.

Представяме ви един от текстовете, написан от Цветан Тодоров за предговор към френското издание на книгата на Веселин Бранев „Следеният човек“ (Vesko Branev, L’hommesurveillé, Paris, AlbinMichel, 2009), излязла и в България.

Следеният човек

В края на ноември 1957  г. младият българин Веско Бранев, който учи кинорежисура в Източен Берлин, решава да се установи в западната част на града. Навремето непреодолимата стена още я няма, тъй че е достатъчно да се качи на метрото в правилната посока. За него започва нов живот. Ала той бива прекъснат след около пет месеца: Бранев е задържан посред бял ден, хвърлен в един затвор на Източен Берлин, а малко след това и върнат в България, където ще го разпитват дълго, преди да го пуснат.

От този момент в продължение на петнадесет години органите на политическата полиция, наричани в България Държавна сигурност, ще го следят отблизо; през следващите петнадесет години, до падането на комунистическите режими в Източна Европа, ДС ще продължава да го спохожда от време на време. През 1997 г. Бранев емигрира в Квебек, но през 2000 г. се завръща в родината, за да си прочете тайното досие в Държавна сигурност: осемстотин страници полицейски доклади и доноси. Настоящата книга се ражда от четенето на това нежелано биографично разследване.

Книгата обаче е нещо много повече от свидетелство от частен характер. През призмата на личната си история Бранев успява да нарисува впечатляваща картина на всекидневието в Източна Европа през целия комунистически период от 1944 до 1989 г. За разлика от известните разкази на лагеристи като Евгения Гинзбург или Варлам Шаламов, повествованието на Бранев не описва впечатляващи събития, нито крайни прояви на насилие. Не: под неговото перо оживява по-скоро „свободният“ живот на обикновените граждани, по-точно на творческите и интелектуалните среди, в свят, където свобода определено няма. Иска ли човек да разбере как обикновени, нормални, симпатични и интелигентни хора биват превръщани в сътрудници на политическата полиция, в доносници на техните приятели и роднини, но и как тези хора, живеещи в тоталитарна страна, се стремят да отстояват поне малко от свободата и достойнството си, той трябва да прочете книгата на Бранев. Няма значение дали читателят е от Източна или от Западна Европа, или пък от друг континент: той лесно ще види и себе си сред тези жалки или патетични личности, подложени на натиска на всесилния държавен апарат. Така си даваме сметка, че страните, допуснали тоталитарни режими, са били нещо като огромни лаборатории на открито, където може да се наблюдава как се държат хората в условията на потисническа държава.

И така, „Следеният човек“ разказва историята на един гражданин на комунистическа страна. Той не се поддава на манипулиране, но не е и герой, изправен пред смазващата машина на властта. Това е една обикновена и в същото време потресаваща история. С пределната си морална почтеност и с литературния си талант Бранев я превръща в художествена творба.

Веднага трябва да кажа на читателя, че за мен Веско Бранев не е просто автор. Запознахме се през есента на 1959 г., точно преди петдесет години – цяла вечност, – и оттогава не сме губили връзка. Навремето са ми оставали три години и половина живот в България, само че аз естествено не съм го знаел. Тогава нямахме време да се сближим много, още повече, че той е със седем години по-голям от мен, а за двадесетгодишните това е сериозна възрастова разлика. Между нас обаче се роди още тогава силно чувство на симпатия. То продължава и до днес.

Мога да възстановя впечатлението, което ми правеше той в ония далечни години. Веско имаше особен чар, не толкова с физическата си външност, колкото с начина си на говорене. Не държеше речи, не редеше аргументи; той беше преди всичко изключителен разказвач. Непрекъснато разказваше някаква историйка, виц, нещо преживяно или чуто, с усет за многозначителния детайл и артистична недоизказаност, които ни покоряваха. Освен това тези историйки ни разсмиваха, и то по особен начин, защото предмет на присмеха в крайна сметка се оказваше самият разказвач. Разказваше също с особена охота за западни филми, които някак си успяваше да види в София, макар че не ги пускаха по кината: разказите му се превръщаха в сценки, където той имитираше различните герои. Спомням си например как ни разказа и изигра смъртта на героя, чиято роля изпълняваше Белмондо в „До последен дъх“ на Жан-Люк Годар: бяхме сащисани! Когато няколко години по-късно видях филма в Париж, бях разочарован: имитацията на Веско бе по-силна от оригинала…

В същото време за мен Веско беше малко загадъчна личност. Никой не ми го беше казал направо, но се досещах от редица намеци, че той се бе опитал да избяга на Запад, само че неуспешно, и че си бе имал вземане-даване със страховитата Държавна сигурност (подробностите около тази история научих едва като прочетох книгата). Тази леко бунтарска репутация го правеше още по-интересен, обгръщаше го с непроницаем ореол, но аз избягвах да го питам за тези неща. От книгата научаваме, че са му забранявали да говори за тях, тъй че дискретността ни беше взаимна.

След заминаването ми за Париж през 1963 г. срещите ни станаха по-редки, но запазихме връзка. Идвал е много пъти при мен във Франция, говорили сме дълго и волно. През осемдесетте години аз бях със семейството си в България и той ни показа своя филм „Хотел Централ“. Хареса ми. После научих, че емигрирал в Квебек при сина си; започнахме да си говорим по телефона от време на време.

През 2004 г. получих писмо от Веско. Четенето и препрочитането на неговото впечатляващо полицейско досие оживило много спомени за годините, свързани с тези документи, но и за времето преди това. Питаше ме дали съм съгласен да ми праща тези писания, откъслечни разкази, в които се опитваше да даде форма на преживяното. Мисля, че ми бе отредил тази роля, защото сме близки, пък и бях публикувал книги: искаше да разбере дали това, което пише, може да представлява интерес за други. Приех веднага с удоволствие и в продължение на няколко години получавах тези откъси, на които отговарях със свои коментари. Така един ден получих пълния ръкопис.

Бранев не се стреми да анализира абстрактно тоталитарния феномен; интересува се единствено от въздействието на този режим върху поведението и психологията на хората. Трябва да се каже, че в това отношение комунистическите общества дават по-богат материал, отколкото нацизмът. Нацистка Германия съществува 12 години, половината от които преминават в екстремна ситуация на война, докато комунизмът се задържа 45 години в страните от Източна Европа и 74 години в Русия – живот на няколко поколения.

Някои от чертите на този свят, довели до промени в поведението на хората, са вече отбелязвани и от други анализатори или свидетели. В източноевропейските общества принадлежност­та към комунистическата идеология все повече играе ролята на обикновен ритуал: всички се позовават на нея, никой – или почти никой – не вярва в нея; безусловното подчинение пред шефа обаче е абсолютно необходимо.

Средностатистическият комунист не е някакъв фанатик, той по-скоро е циник, който прави необходимото, за да си осигури привилегировано положение и да живее по-добре. Двигател на обществения живот не е вярата в някакъв идеал, а волята за власт.

Държавна сигурност обаче не е чиста формалност, дейността ѝ е от съществено значение за функционирането на режима, който би рухнал на другия ден, ако не се опираше на репресивен апарат. Противно на афишираните намерения, ролята на ДС не е да се бори с враговете или да наказва виновните: ако изобщо е имало такива (нещо малко вероятно след безмилостната репресия през първите години), обикновената полиция и правосъдието спокойно биха се справили с тях. Държавна сигурност взема на прицел не виновните, а невинните, които трябва да бъдат държани постоянно в страх, за да ѝ сътрудничат и да допринесат за постигането на един друг идеал – за напълно прозрачно общество, намиращо се под постоянно наблюдение, където машината за контрол ще знае всичко за всички.

Конституцията и законите не са първа грижа на агентите от ДС, както и на останалите велможи – висши партийни апаратчици или сановници, за които индивидуалната воля винаги може да застане над общовалидния закон, дори той да отговаря напълно на духа на комунизма. Тук всичко може да се уреди, да се уговори, да се купи: изключението е заместило правилото. Връзкарството и облагодетелстването се ширят навсякъде, търсенето на влиятелен вуйчо, зет или братовчед е единственият начин да се решат хилядите проблеми на ежедневието. Гръмко прокламираното равенство между всички граждани служи всъщност за фасада на едно кастово общество, изградено от различни концентрични кръгове около центъра на властта – партийното Политбюро начело с Генералния секретар – инстанции, които пък са подчинени на съветските господари.

Като се издига по кастовата стълбица, като се доближава до невралгичния център на властта, човек трупа най-различни привилегии: да живее в града и в квартала, който си избира, да запише децата си в добро училище, да им осигури стипендии за следване в чужбина, да пазарува в специални магазини за обкръжението на властта (там се продават качествени стоки, които не се намират в ужасните магазини за простосмъртни), да си купи кола, без да се записва и да чака три или пет години ред, да ходи в приятни почивни домове на изгодни цени, да има достъп до ловните резервати, да пътува в чужбина… Човек може също така и да се катурне надолу по стълбата и да му се струпат на главата ред неблагополучия, обратни на въпросните привилегии.

Лошото в тази история е, че при тоталитарния режим никой не може да стои напълно настрани. Доколкото държавата е единственият работодател в страната, за да живееш, все някак си опираш до нея. Нейният апарат за контрол има дълги пипала: обикновена полиция, политическа полиция, професионални организации, организации по възрастови групи, квартални организации, организации по интереси… Никой не може да избяга от надзора. Никой не може също така да контролира напълно поведението си дори и да знае, че го следят: можеш да се контролираш непрекъснато пред някои хора или за известно време пред всички, но не и пред двете едновременно. Животът е общуване, а всяко общуване е свързано с рискове. Никой не може да се застрахова от невидим договор с дявола, при който размяната е твърде неравностойна: получаваш трохи „привилегии“, право на екскурзия до Гърция, а го плащаш с късчета от душата си, защото от теб се иска безусловно подчинение и готовност за вероломство.

Да избягаш в чужбина и да започнеш всичко отначало за повечето от жителите на страната е просто немислимо: късно е, всеки си е изградил лична среда, с която ще му бъде трудно да скъса, пък и душевната проказа – тоталитаризмът – вече е променила всеки отвътре. Човек има един живот и ще не ще, трябва да го изживее там, където се намира.

Бранев не е първият, който описва душевните поразии от тоталитарните режими, но неговите описания са особено красноречиви. Неговият разказ се отличава с това, че той се взира с ясен поглед и в себе си. Обикновено, когато оцелелите от тоталитаризма разказват какво са преживели в миналото, те се представят като невинни жертви: „ония бяха ужасни, аз трябваше да понасям техните престъпления“; или пък: „воювах срещу тях геройски“. Това удобно разпределение на ролите не може да задоволи Бранев. Той проследява с безпощадна строгост собствените си жестове, дело на човек, който си изгражда образ, за да живее и да оцелява. След принудителното си завръщане от Берлин търси своя път в живота, опитва в журналистиката. Стреми се самият да не пише много долни статии, но няма как да не ги поръчва на другите. Подобно на някои други, и той се черви понякога от постъпките си, но успокоителни доводи – дал Господ: „принудиха ме“, „такова е правилото“, „трябва да си храня децата“.

По-късно ще публикува няколко сборници с новели, чиито сюжети грижливо отбягват опасните зони на идеологията; скоро обаче вижда границите на подобни начинания: писателят трябва да търси истината за живота, а в тази страна е разрешено само нагаждането към официалните догми; така Бранев е принуден да прави някои компромиси. Пък и писателите се ползват с редица материални и символични изгоди в сравнение с останалата част от населението, а в този процес на вътрешно корумпиране съблазняването може да се окаже по-опасно от репресирането. Когато в крайна сметка става кинорежисьор и филмов сценарист, той ще се почувства най-свободен и ще създаде творби, от които най-малко се срамува: сега той владее добре правилата на играта и успява да се реализира, като екранизира български класически творби отпреди Втората световна война. Това обаче няма да му попречи да открие в себе си пораженията от живота при тоталитаризма: безчувствеността към човешките страдания на околните, инерционното следване на наложените ритуали, способността му да мине на „автопилот“ и да произвежда паспарту изречения. Непрекъснато си казва ужасен: „Започвам да приличам на хората, които презирам.“ Двадесет години след падането на Стената той продължава да се стряска от кошмари, изпълващи го със срам и чувство за вина.

Четейки полицейското си досие, една повече от користна „биография“, която обаче отразява неговото ежедневие, Бранев страда от незначителността на преживените случки, от съвършено безинтересните епизоди, описвани с подробности от скритите наблюдатели: изгубено време, към което той няма никакво желание да се връща. Но пък знае, че е съхранил съвестта си, че разграничава ясно доброто от злото – нещо, без което никога не би могъл да напише тази книга. Тези спомени изправят днешния читател пред трудност от друг характер. Книгата на Бранев е вълнуваща и поучителна, тя ни разкрива непознати досега страни от човешкото поведение. В същото време авторът си дава сметка, че не е могъл да живее, както е искал, и се е задоволявал с привидности. Води ли едното неизбежно до другото? Изживяното страдание условие ли е за качеството на писането? Трябва ли човек да е понасял тежки мъки, причинени от жесток Бог, за да може да отвори очите на своите братя и сестри, на останалите човешки същества? И ако връзката между тези две неща е наистина неизбежна, как да преценим колко страдание е необходимо, за да напише човек една хубава книга?

Като чета днес тази книга, не мога да се освободя от усещането, че нейният автор е мой двойник, с изключение на няколко показателни подробности. И двамата сме софиянци, от семейства на интелектуалци. Преди войната баща му е бил с леви убеждения, подобно на моя, от което са последвали някои неприятности за тях преди 1944 г., а през първите години след тази дата пък кариерата им е била улеснена. Веско е бил на двадесет и пет години, когато преминава в Западен Берлин, аз пристигнах в Париж на двадесет и четири. Ако беше останал на Запад, професионалният му път щеше малко или повече да бъде като моя, в неговата област – киното. Ако бях останал в София, съдбата ми с положителност щеше да прилича на неговата, разбира се, в моята професионална сфера. Първите ми стъпки там в активния живот през 1962–1963 г. ми дадоха уроци, които никога не съм забравил и които откривам също в книгата на Веско. Аз се бях опарил само с върха на пръстчето, но усетих колко е силен огънят и докъде може да доведе всичко това.

Единствената съществена разлика е, че аз живях на Запад, а той – на Изток; затова сега го чета със странното усещане, че съм изправен пред себе си или по-скоро пред своя призрачен двойник, пред човека, какъвто бих могъл да стана. Ала когато бяхме на 25 или 24 години, пътищата ни тръгнаха в различни посоки.

Не само защото животът в демократична страна е, разбира се, по-приятен от съществуването в тоталитарни условия. Животът на Веско се отличава с определено единство, макар и неволно. Наистина, и той емигрира, но вече шестдесет и пет годишен, когато голяма част от активния живот беше вече зад гърба му. Това затваряне – принудително – в собствената родина му е позволило да изживее в дълбочина опита от комунистическия режим и да го разбере, благодарение на нравствената си последователност и на своя интелект. Аз не съм способен на толкова много, не само защото нямам неговия литературен талант: аз разпознавам въпросния опит, но не го познавам по същия начин като него. Аз станах „човек на чужда земя“ и двойната си принадлежност – българска и френска, източно- и западноевропеец – превърнах в една от основните теми на своята работа и своите размишления.

Разликата се проявява също в отношението ни към България, където сме родени, и към западната страна, в която живеем сега. Веско изпитва неприязън към своята родина, откраднала неговия живот. Квебек, където живее днес, не го притеснява особено. „Тук тротоарите са широки“, каза ми той наскоро; докато тротоарите в София са не само тесни, но и кални, зле поддържани, неприветливи – своеобразна емблема на известно балканско тесногръдство и на някои от недъзите на тамошния обществен живот. Що се отнася до мен, аз знам, че Държавна сигурност е натрупала дебело досие за мен, но никога не съм проявявал любопитство да го видя. Страната, в която живея, Франция, е вече твърде моя, за да не гледам на нея критично.

Тази книга описва живота на човек, който се блъска в рамките на тоталитарно общество, но тя е богата на поуки и за всички, които не са минали през подобни изпитания. Как е възможно това? Та нали между тези два режима разликите са толкова дълбоки?

Преди всичко разликите позволяват на жителите на либералните демокрации да оценят по достойнство някои аспекти от техните общества и да станат по-чувствителни към опасностите, които могат да изникнат за тях. Нито тук, нито там е царство на безграничната свобода. В Източна Европа обаче индивидуалните свободи бяха ограничени от една лесна за идентифициране политическа сила, която се опираше на вездесъщата и безмилостна политическа полиция, докато на Запад те са подкопавани от силата на парите, от неравновесието между властите, от мрежите, които организират медийното линчуване (или бойкотиране). На Запад също следенето на гражданите се засилва, за което помагат електрониката и информатиката; ала нито „главното разузнаване“, нито ФБР имат амбицията на Държавна сигурност – да знаят всичко за живота на всички. И от двете страни хората страдат от смесването между публичната и частната сфера, но на Изток първата завладява втората, доколкото полицията прониква до тайните кътчета на дома ви, докато на Запад е обратното: делът на публичния живот се стеснява все повече под натиска на индивидуалните желания, които не допускат пред себе си никакви ограничения.

На друго ниво обаче с изненада откриваме сходство между поведенията на тукашните и тамошните хора: очевидно изграждането на човек от нов тип, homo sovieticus, така и не се получи. Ето защо опитът, преживян в комунистическия свят, не е единствен. Той ни учи, че придаването на външност може да стане основна форма на съществуване, че човек в последна сметка се вживява във временните си роли, че личните качества често биват използвани като стока, позволяваща някакво облагодетелстване, че доброто възпитание, за съжаление, далеч не е достатъчно, за да ни опази от душевно опошляване, или пък че животът рискува да се окаже заместен от имитация на живеене. Този опит не е единственият, който показва колко много хора са готови в името на опияняващата близост с властта да се откажат от свободата и от предполагаемата си идентичност. Така е. Вярно е обаче и това, че тези постъпки, извършени в тоталитарна страна, показват особено ясно онова, което всички са изпитвали в зародиш: те увеличават като под лупа. И във Франция хората остават без глас от повтаряне на името на вожда, само че когато той се нарича Сталин или Хитлер, нещата са по-ясни.

Човешката природа е една и съща и тук, и там. Който не се е държал недостойно, защото не е опитал тоягата на един или друг диктатор, няма защо да се тупа по гърдите или да презира себеподобните, живеещи в тоталитарни страни. Съществената разлика не е в материала, от който са създадени едните и другите, а в тукашните и тамошните институции, ръководещи публичния живот. Днес тоталитарните режими са мъртви или на умиране, но опитът на хората, живели при тях, продължава да бъде актуален. Той позволява да разберем по-добре заобикалящия ни свят и да се съпротивляваме на тоталитарните практики, възникващи и в самите демокрации.

Париж, 2009 г.

"Площад Славейков"