Художникът Никола Манев: Най-важното в живота не са комините, а живите

Бих искал моите картини да са отворен прозорец за хората към един по-красив свят, казва в едно от последните си интервюта художникът Никола Манев, който почина в Париж след инсулт, дни преди да навърши 78 години. Интервюто е взето по телефона от Оля Ал-Ахмед от БТА, публикуваме го със съкращения.

Никола Манев e роден на 28 август 1940 г. в Пазарджик, но е израснал в Чирпан. Завършва Художествената гимназия в София, а през 1962-а е приет във френската Академия за изящни изкуства, където се дипломира в класа по "Живопис" на професор Морис Брианшон. Тогава се установява в Париж - в ателие в "Ил Сен Луи". Има над 180 самостоятелни изложби, а над 3000 негови творби са притежание на държавни и частни колекции и музеи в над 30 страни. Макар да живее и твори от 57 години в Париж, не загубва връзката си с България. През 2000 г. купува старинна възрожденска къща в Чирпан и я завещава на града заедно с 40 свои картини. 

- Г-н Манев, как се чувствате?

- Великолепно! С душа на 18-годишен! Дай Боже да навърша 80 години, тъй като съм си поставил творческия път до 70-годишна възраст, всичко отгоре го смятам като подарък и мога да се пенсионирам с чиста съвест. Относно това как се чувствам ще ви кажа, че има огромна разлика между физиологията и духовното състояние на човека. Често говорим за развода, нали. Човек се жени и развежда, нещо нормално.

За мен единственият сериозен развод е този, когато Душата се скара с Физиологията и подаде молба за развод. Разведат ли се - няма помирителен процес. Физиологията ти казва в един прекрасен момент: "Мой човек, стига толкова! Служих ти и работих за теб цял живот! Баста, До тук!" В този контекст аз може да се чувствам много млад, но физиологията ми отговаря на годините, на които съм и това не мога да го скрия.

Затова не трябва да се пренебрегва разликата между душевното и физическото състояние. На тези години вече трудно ходя на дълги дистанции, трудно изкачвам стълби, и други работи трудно се правят (смее се!), но това е положението. Поне желанието ми и намеренията са същите, когато бях на 20 години.

- Има ли пенсиониран художник?

- Звучи наистина нереално. Винаги ми е било смешно, когато зададат на някого въпрос "какво работиш" и от отсрещната страна чуеш смисления отговор: "пенсионер съм". За мен тази дума е пълно отрицание на човешкият живот. Как можеш да обичаш живота и да си пенсионер. Това е пълен абсурд.

- Опишете един Ваш ден в Париж.

- Задължителното първо кафе пия у дома. Второто кафе го пия по стара и постоянна традиция в кафенето на "Едит Пиаф", което е точно под апартамента ми. Винаги сядам на бара и гледам хората през прозореца. Имам си мое запазено място. Задължително хапвам един прясно ухаещ на масълце френски кроасан. След това се прибирам, полягвам отново да си отпочина и започвам да мисля. Преминават какви ли не мисли, като филмова лента.

Сядам да работя следобеда. Не мога да работя сутрин. Първо, трябва да се адаптирам към деня и той към мен, да намерим допирните точки. Най-напред поглеждам към прозореца. Страхотен кеф ми доставя да гледам комините на покривите. На фона на облаците и небето комините са истинската жива картина. Гледам птиците, които летят и си представям как и аз се превръщам в една птица като тях и политвам на някъде. Обичам природата, тя ми дава сила и енергия. Природата ми дава силата да рисувам. Когато видя един комин - го виждам като икона, като нещо, което се протяга към Бога. Ей такива неща ми минават сутрин през акъла докато зяпам през прозореца.

- А продължавате ли да рисувате комините? Ако обикновен човек вижда просто един комин, какво вижда Никола Манев в този комин?

- Продължавам. Каквото и да правя, колкото и да остарявам, виждам, че не мога да си сменя темите на вдъхновението. Обожавам комините. Обичам пустините, обичам баирите. Обичам старите бръчки, които ми напомнят за канали, а в каналите има живот. Бръчките са една Библия във всяка индивидуална физиономия. Хората с бръчки по лицата за мен са като паметниците на културата. 

В нашата професия всичко е въпрос на въображение. Имах навремето един приятел евреин, художник, на който единствената му тема за вдъхновения бяха кофите за боклук. С него заедно творяхме в Сите Дезар, където България, благодарение на Людмила Живкова, купи три ателиета. Та на този мой приятел евреин единственото вдъхновения му бяха кофите за боклук. Там живеехме художници от много националности, всяка от които се храни със своя специфична храна, обвита в родни опаковки. Съответно всички хвърляха различни и много разноцветни боклуци и тези отпадъци той ги виждаше като натюрморт. Той се вдъхновяваше от тази разноцветност на съдържанието на кофите за боклук.

- Напоследък какво Ви вдъхновява?

- Да си призная, напоследък ме вдъхновява факта, че пораснах доста, което, в интерес на истината, не ме радва много, но затова пък ме вдъхновява, определено. Да пораснеш и да станеш голям си е направо голям шанс. Животът се дава на всеки, но остаряването - на определени, това си е привилегия. Много хора и личности са си отишли млади в началото на живота, като Яворов, и други големи поети - Пушкин, Лермонтов, Есенин... и други творци.

Да си призная, изпитвам носталгия по младостта. Доста хора асоциират носталгията с нещо отрицателно и изпитват голям страх към тази дума, аз пък съм на обратното мнение. Носталгията за мен е чувство на удоволствие и удовлетвореност от младостта. Когато си легна и започвам да си припомням щурите ми млади години. Това за мен е моето богатство, не недостатък.

Има една страхотна мисъл, не помня от кой писател беше - "когато един възрастен човек се спомине, една цяла библиотека изгаря". Човек вижда, живее, пише, мисли, твори, изживява....и в един миг тази библиотека изгаря...

- Какво е за вас свободата? Рисувате ли я?

- Жесток е стремежът към нея. Постоянен. Неукротим. Превръщаме се в нейни роби. "Трябва да си син на природата, не внук на природата", е казал Леонардо да Винчи. Свободата е във всяка моя картина, живея и творя чрез нея.

- А какво е за вас светлината?

- Пъпната връв на човека с вечността. Обичам светлината, ценя я и се стремя към нея. Изобразявам я, защото непрекъснато я виждам. Живея в светлина, творя в светлина, мислите са ми светли, душата ми е светла. Вероятно затова са толкова светли и картините ми.

-  Доволен ли сте от живота?

- Е, как да не съм доволен от живота? Доволен съм, разбира се! Дори си завиждам. Да ви призная, аз съм завистлив по натура. Всеки човек е завистлив, но някои просто не го показват външно. Приличам на майка си, и тя беше доста ревнива. Завистлив и ревнив вървят винаги ръка за ръка. Човек, който е ревнив, той неизбежно е завистлив.

Аз никога не съм обичал да се хваля за каквото и да било. Нека другите да ме хвалят, ако преценят, няма да се съпротивлявам. Завиждам си също така, че съм изживял толкова много неща и емоционални, и любовни, и творчески. Толкова хора по света са ме признали като художник. Е не мога да не си завиждам! Единствената мъка, която малко ме преследва като сянка е това, че животът е нещо много временно и непостоянно и не го ценим навреме и достатъчно. ..

- Съжалявате ли за нещо?

- Не съм си задавал този въпрос. Нямам някакво съжаление, признавам - не съжалявам за нищо. Има хора, които са си сбъркали живота. Правят това, което не биха желали по една или друга причина...Това, с което съм се занимавал досега винаги съм го правил със свободен избор. Сам съм си го избрал, никой не ми го е налагал. Спомням си, когато бях на 15 години моят баща имаше амбицията да ме направи архитект. Той самият беше архитект, великолепен чертожник и рисувач, ако има такъв термин изобщо. А да си архитект, това означава да владееш много изкуства. След време той разбра, че от мен архитект няма да стане, защото, за да си архитект, трябва да разбираш и от математика, аритметика, геометрия - все неща, от които не разбирам. Тогава се насочих към рисуването. Баща ми не само, че не ми се противопостави, но ме насърчаваше. 

Най-тъжното е, когато човек прави нещо насила, което не желае и не му е присърце. Всеки от нас е създаден за нещо определено на тази земя и идва с определена мисия. Всеки за нещо е направен конкретно - кой за продавач, кой за гений, като Леонардо Да Винчи, кой за крадец, кой за убиец. Затова най-добре е в живота човек да върши туй, за което е създаден.

- Къде се чувствате най-комфортно - в Париж, в Чирпан или в Пазарджик?

- Озовах се с два родни града, но не е важно къде си роден, а къде си израснал. Роден съм в Пазарджик, но съм израснал в Чирпан при баба си Кера. Затова се смятам за чирпанлия. Ако трябва да се изразя образно - родих се в Пазарджик, но прогледнах в Чирпан. В Париж живея от 57 години, така че Франция и нейната столица са неразделна част от мен като творец и като личност. Но колкото и да се мъча да стана французин, не мога. Останах си българин!

Независимо че много обичам Франция. Това е страната на демокрацията и свободата, които изключително ценя. Франция ми е дала много и продължава да ми дава. Франция ме издържа. Рисувам в Париж, всичките ми творби се раждат в Париж - моите рожби, сътворени с четката са от Париж. Но кръвта ми е чисто българска, какъвто съм и аз! Копнея за България. През последните десет години преоткрих Пазарджик. Там сме родени с брат ми. Обожавам морето и Варна, където се връщам повече от 30 години. Харесвам Ловеч, Троян, правил съм изложба и в малкия китен Първомай. Изключително чист и спретнат, подреден. Винаги с удоволствие ходя там, но все бързам по работа. Чарът му е в пазара, площада, читалището, сенчестите кафенета.

- Мъчно ли Ви е за България. Кое най-много Ви липсва?

- Не само, че ми е мъчно, но осъзнах, че безумно обичам България. Каквито и дефекти да има - аз я обичам, милея за нея и продължавам да я обичам. Дори да призная, от няколко години по различни причини не идвам в България и много носталгично страдам. Обичам я тази страна. Влюбен съм в България, обичам я и много ми е мъчно за България. Правя си български гозби. Вчера си наготвих боб. Аромата на България ми липсва.

Навремето много пътувах с влак. Двадесет години все с влак пътувах, просто много обичах. И като наближавахме българската граница в Драгоман първият аромат, който ме лъхваше беше на скара и печени чушки. Това е ароматът на България, тя ухае на печен пипер! Единствената голяма памет в съзнанието на човек, това е ароматът. Човек запомня аромата на страната си още от детските си години. Месец септември съм го запомнил с миризмата на печените червени чушки и това беше из цяла България. Някой път като ми замирише тук в Париж на чушки се пренасям мислено в България. Какво да правя - обичам я тази страна! Баща, майка, баба, дядо, брат - всички българи. Обичам България и ще я обичам винаги докато съм жив! Това е.

- Рисувате ли родните места?

- Аз съм от чирпански род - баща и майка - чирпанлии, баба и дядо - чирпанлии. От петгодишен ме мъкнаха по баирите и планините. Гледах ги аз тия баири, поляни и планини, този простор и започнах да ги пресъздавам на хартията. Така че първите си картини ги направих по натура от чирпанските гледки. Затова тези неща до ден днешен са ми в подсъзнанието.

Дълги години съм прекарал в Холандия, тъй като двадесет години имах брак с холандка, майката на децата ми. Между другото, добре, че се появи в живота ми тази холандка и ме изчака да й направя две великолепни деца, които обожавам Сара и Александър. Тези две деца ме направиха богат, иначе щях да си остана един дъртак без нищо, ако ги нямах тези две деца. 

- Как върви в момента творческият процес? Какво ново? Колко нови картини нарисувахте за последните три години? 

- Придържам се към една определена система на работа. От десет и повече години работя в парижкото си ателие, но излагам в България. 40 години съм излагал произведенията си във Франция, в САЩ, в Япония, и къде ли не по света. Имам над 180 самостоятелни изложби. От десет години насам основното място, където излагам картините си, е България. Годишно правя между 3 и 5 изложби. Най-много изложби правя в моя роден град - Пазарджик. Напомням, че не съм роден в Чирпан, това беше моята най-голяма лъжа и заблуда на околните. Както вече споменах имам два родни града - Чирпан е родния град на моите родители, а ние с брат ми Добри сме родени в Пазарджик. Там открих галерия и първата ми изложба беше в Пазарджик. Там се създаде и една група от мои колекционери и почитатели, които ми станаха истински приятели. Това ме обогати и отново се почувствах богат - с хората около себе си.

Така, след 60 години живот, аз преоткрих родния си град. Пазарджик за мен е градът, свързан и с моето детство, и с моето настояще. Най-значимите изложби съм ги правил там. В Пазарджик има колекционери, притежаващи по 40 мои картини и повече. Сред тях е и председателят на Общинския съвет - адвокат Хари Харалампиев. Освен всичко друго, той е бивш антиквар и изключителен познавач на изкуството. 

Във Варна също така правя много изложби. Там имам голяма къща, в която винаги отсядам, когато си идвам в България. В София също така излагам в една много хубава галерия, с която работя от три години насам. Да си призная обаче, 2015-та беше най-продуктивната в живота ми! Сътворих много платна с четири техники: пастел, акварел, маслени бои, молив. Направих няколко изложби по страната и в столицата. Открих сезона в Пазарджик, където от 10 години показвам свои експозиции. Направих голяма изложба в галерията на Икономическия университет във Варна по покана на ректора Пламен Илиев, който не само е мой колекционер, но и се съветва с Валерий Пощаров, изключително компетентен галерист. След което гастролирах в софийските галерии. Годишно правя по стотина картини в различни техники - пастел, акварел, молив, маслена боя, разбира се. Не съжалявам, че излагам в България, тъй като това е моята родна страна, в която имам много почитатели и ценители, които ме харесват. 

- На периоди ли творите?

- Да. Не мога да кажа, че рисувам от сутрин до вечер. Имам периоди, в които седя, мисля, обмислям, разсъждавам, но не мога да хвана четката. Както е казвал Репин: "рисувам с очи". Често гледам, съзерцавам нещата и ги запомням, за после. Всичко, което е около в мен в този свят го виждам в една картина - харесвам го или го отричам. Светът е моето най-голямо безразмерно платно. Всеки миг, който виждам, ми влиза трайно в подсъзнанието, но това не означава, че обезателно ще го нарисувам.

Един голям френски художник е бил известен с това, че много е рисувал голи тела. Моделите му позирали по десет пъти за една определена картина. Веднъж той поканил поредната жена да му позира гола. Два месеца я рисува, тя идва като на работа, позира и накрая, когато той завършил картината тя пожелала да види произведението, за което толкова дълго е позирала. Когато художникът обръща картината към нея, тя остава изумена - вижда един прекрасен натюрморт - ябълки, круши, грозде, праскови. Кръглите и апетитни форми на жената художникът ги е излял с въображението си в един великолепен натюрморт.

Въображението е голяма работа, то е вътре в артиста. Всеки артист се състои преди всичко от въображение. Така че всичко може да е вдъхновение. При мен също е така вдъхновението - на приливи и отливи. Има периоди, като започна да работя, по шест месеца не излизам от ателието. Когато правя изложбите, не работя. Така че не мога да кажа, че работя непрекъснато. Имам много продуктивни периоди, имам периоди много мисловни, а когато разсъждавам и мисля, тогава не мога да работя. Не съм маниак да работя всеки Божи ден.

Един от големите италиански класици беше казал: "Не може да има ден без линия. Всеки ден направи поне по една линия!" Аз пък имам дни без нито една линия. Всичко идва от съзнанието, то ни ръководи. Да си призная, обаче, не съм доволен. Когато приключвам една картина, я обръщам веднага срещу стената. Не искам я гледам. Всичките ми готови картини са с лице към стената и с гръб към мен. Но, когато ги видя на стената на мой колекционер или дори в книга, едва тогава ги оценявам и започват да ми харесват. Страх ме е да се привържа към някоя картина. Всяко привързване ме спира да продължа напред! Не обичам картината да ме привлича и обсебва. Това е зависимост.

- Къде най-много обичате да рисувате?

- Повече от десет години притежавам и ателие до Фестивалния комплекс в центъра на Париж. Рисуването ме крепи, презарежда и вдъхновява за живот. Четката трябва непрекъснато да се държи. За художника няма нищо по-лошо от изсъхнала палитра. Морският бриз, полъхът, пейзажът - другаде не мога да рисувам. Да рисувам в София?! Абсурд! В Чирпан също не се получава. В чифлика ми в село Партизанин само си почивам, предимно с приятели. Там ми е най-спокойно и добре, но не мога да работя. В чифлика имам великолепен огромен двор с цветя, отглеждам фазани и други екзотични животинки, имам зеленчукова градина - и въпреки това не мога да творя там. Рисувам само във Франция.

- Имате няколко галерии в България. Нещо повече за тях?

- ... Много често в България на мои изложби при мен са идвали най-обикновени хора с едно парче вестник и ми казват: "Г-н Манев, подпишете се тук". На мен ми става неудобно за тези хора да им давам автограф на парче вестник. Щом на тези хора им харесва моето творчество, то бих желал да им дам картини. Но не всеки има възможността да си купи картина. Не само в България, но и в много други страни животът е труден, на човек не му стигат парите за хляб, та камо ли да даде пари за картина. И това много добре го разбирам. Тогава си казах, тези хора, които ме харесват, заслужават да имат картина от мен, да я гледат, да я виждат реално, а не на едно парче вестник, което вятърът ще го отвее рано или късно в кофата за боклук. 

Преди повече от 6 години взех решение да направя дарение на различни градове в България, където хората искат и имат желание да видят моите картини, а не да събират пари, да лишат от хляб децата си, за да ми купят картината. Затова съм направил тези няколко дарения на 6 града в България. Без никакъв комерс, никакъв бизнес - чисти дарения. Започнах от Чирпан, градът на моите родители и моето детство, сетне направих дарение на галерията на Икономическия университет във Варна. Там един прекрасен човек - ректорът Пламен Илиев, не само че ми направи няколко изложби, но и закупи мои картини. На Икономическия университет във Варна съм дарил 30 картини и те се съхраняват в една уникална и много красива галерия там. Отново повтарям - картините са дарение! 

В още няколко града имам постоянни колекции - Троян, Ловеч, дори в едно малко градче, като Полски Тръмбеж имам постоянна изложба в един великолепен музей. Тези постоянни експозиции нямат нищо общо с бизнеса. За всяко дарение в шестте града е налице документ. Тези мои картини принадлежат на града, на България!

Както е казал Дьолакроа: "Дайте ми едно платно и ще изпиша цял Париж!" Аз бих желал във всеки един български град, във всяко едно българско село да има поне една моя рисунка. Бих искал моите картини да са отворен прозорец на хората към един по-красив свят. А дали ще ме харесват или няма да ме харесват - това е друг въпрос. Както е казал френският художник Морис Вламенк: "Тези, които ме харесват - да влязат в моето ателие, тези, които не ме харесват - да влязат в моето ателие, тези, които са безразлични - вход забранен!"

- Коя е най-интересната световна личност, с която Ви е срещнал животът?

- Много са... Най-важното в този свят не са комините и покривите, а живите хора около нас. Комуникацията между хората. Това е в основата на всичко - комуникацията. Колко къщи и коли имаш, колко пари си натрупал, с колко жени си спал - всичко това е на втори план. Най-важното за мен е комуникацията, контактът между живите хора. В този живот най-приоритетното е с кой си комуникирал, с кой си контактувал, с кого си казал две думи, кой ти е дал път или те е вдъхновил.  

Член съм на "Есенния салон" (Сосиете). Със Светлин Русев, Бог да го прости, станахме по едно и също време членове на салона. Та веднъж, бях в "Есенния салон" в Париж и там се срещнах с Белмондо - любим актьор за редица поколения. Баща му на Жан-Пол беше голям скулптор и затова и Белмондо се навърташе в нашите среди. Срещнахме се, говорихме. С Ален Делон се срещнахме на острова Сен Луи, където съм живял десет години. Ален снимаше там филм и се видяхме на снимачната площадка. Познавам се с Жорж Мустаки - един от най-великите френски поети. С Мустаки бяхме приятели, живеехме на една улица десет години. Познавам се и с Жан Габен, присъствал съм на негови снимки дори. До много легенди съм се допрял. Живея на площад "Едит Пиаф" и всеки ден си пия кафето в останалото от време оно кафене "Едит Пиаф" с нейни снимки. Много пъти съм ходил в любимото кафене на Ленин и Пикасо - "Ля Купол".

Най-интересната история обаче беше тази с Марк Шагал! Отивам един ден в една книжарница, от която купувах материали. Всички ме познаваха там, бях редовен клиент. Изведнъж продавачът ми вика: "Мосю Манев, извинете ме, но ще трябва да изчакате малко, тъй като има един човек с приоритет." Казах си, кой ли пък ще е тоя човек, дошъл след мен, а така безочливо ме прережда. Него ще го обслужват, а аз ще чакам. Откъде накъде?" Когато възрастният мосю напазарува и затвори стъклената врата на магазина, магазинерът ми каза: "Знаете кой беше този човек - това беше Марк Шагал." Ето така ме пререди самият Марк Шагал! 

- И един последен въпрос: Как възнамерявате да отбележите рождения си ден - 28 август? 

- В Париж, в моето ателие с любимата си дама с бутилка френско шампанско. В България съм поканил 12 от най-скъпите си приятели и други десетина човека - мои приятели и колекционери. Всички ще се съберат в моята любима ферма - къщата ми в село Партизанин. От двадесет години насам печем по едно агне във фурната на двора. Тази година пак ще го направя.  

-  Какво си пожелавате за рождения ден?

- Ще си пожелая Господ да ми дава още живот, за да мога да направя още картини. Няма какво да се лъжем, по сме близо до изхода, отколкото до входа на живота. Трябва да оставя максимално количество картини - това е моето желание, друго нямам.