Ad Config - Website header

 

Article_top

При големи трагедии съзнанието преминава на някакъв неразбираем режим. Закача се за нещо дребно, като че ли няма сила да възприеме цялата картина. Помня Спасовден на 2009 година. Тогава бях на мястото на катастрофата два часа след като един раздрънкан „Чавдар“ бе премазал 16 души, сред които и едно дете. Мъртвите лежаха между дърветата на Бакаджика. Имах късмета да не работя в радио или телевизия, а в списание, иначе не мисля, че щях да намеря думи в пряко включване за това, което виждах.  

Странно е как мозъкът в такъв момент се закача за някакъв най-дребен детайл  и се държи за него, като че то е косъмчето, което го задържа отсам, когато толкова много хора са преминали оттатък.

За мен този детайл беше един локум, залепнал за крака на една от премазаните жени. Може би си е купувала локум на сергията, когато рейсът е налетял, старите хора обичат локум. После в болницата почина и 31-годишна жена, която е била зад сергия, може би тя й го е продавала. Мухите летяха около локума, кацаха по крака на жената, в оня безумен момент най-страшното ми се стори, че тя вече не може да ги пропъди.

Като че ли големите трагедии напълват чашата до ръба и след това някаква малка капка вече не може да бъде поета. Сякаш някакъв уж дребен и не съвсем свързан с ужаса детайл ти разкрива цялата мизерия на случилото се. Този път за мен това беше името на Антон Дончев, член на надзорния съвет на транспортната фирма, която държавата пет пъти молила да ремонтира смъртоносното трасе. Не, не ме учуди това, че академик Антон Дончев си е намерил кротка допълнителна прехрана в управата на една частна фирма. В управителните съвети дори на издържани от бюджета организации се мъдрят цял куп храненици, на които само им преместват стола от една трапеза на друга.

Малко повече ми дойде, че академикът с претенции за талант и морал е седнал на софра, която най-малко му подхожда, но така поне е ясно колко струват талантът и моралът му.

Вижте обаче как това променя изцяло смисъла на логичните въпроси, които в този момент гражданите си задаваме. Как е възможно министър да моли една фирма пет пъти да поправи пътна отсечка и тя да си трае? – питаме се ние. Обаче следващият въпрос е по-лесен: Възможно ли е пътно-строителна фирма, в чийто надзорен съвет е писател с подарена академична титла, с един спорен в много отношения роман и още няколко безспорно безлични книги, да се прави на глуха, когато държавата ѝ говори? Да, възможно е.  Възможно ли е една пътно-транспортна фирма, в чията управа е академик Антон Дончев, да даде асфалта си за изследване на роднинска лаборатория? Да, възможно е. Когато в управлението на една фирма има толкова мащабно недоразумение, всичко оттам нататък е възможно.

Но не е само това. В случаите, в които съм се захващала да открия виновния за някаква трагедия, винаги съм стигала до едно и също откритие – няма един виновен. Виновните винаги са няколко, много. Всеки в своята брънка от веригата е проявил някаква немарливост, некадърност, мързел, безразличие или друг малък грях и брънките от малки нарушения са се свързали в убийствена верига. Ако само един на своето място си е свършил работата както трябва, това прекъсва веригата, която води до смърт. Вероятно има и такива случаи, за тях не научаваме, защото те не влизат в новините.

Но тези, които стават черна новина, обикновено са плод не на нечие едно прегрешение, а на сбор на много малки вини. Затова и, ако въобще се стигне до съдебно възмездие, го отнася най-слабата, най-незащитената брънка във веригата – шофьорът, шафнерът, клошарят…

Всичко това оставя впечатлението, че под видимата част на живота ни, под пластовете от добре заучени, репетирани и безсмислени изрази се крие една друга България, истинска, безпощадна и съвсем различна от надянатата маска. В тази „подземна“ България логиката е, че щом един писател е изпълнил поръчката да напише талантливо правилен роман, той трябва да бъде доживотно обгрижван с титли и синекурни длъжности. В тази подземна България фирма не се подчинява на министъра, вероятно защото, за разлика от видимите закони, министърът е подчинен на хора от бизнеса. В тази подземна България на всички им е ясно, че мантинелите са със здравината на брюкселска дантела и че, когато има аква планинг, няма голяма значение дали пътуваш с 40 или 60 километра в час, но във видимата част 13 километра над допустимата скорост е достатъчно за предявяване на обвинение. В подземната България асфалтът може да се замесва от каквото има подръка, търговете се печелят по невидими схеми, разследванията са избирателни и манипулирани. В тази подземна България е съвсем редно писател-академик да е пиар на фирма, в болниците да се водят по документи на работа несъществуващи лекари, за да се получават повече пътеки от здравната каса, прости хора да вземат решения, от които зависи живота на умни хора и т.н.

Но и това все още не е всичко. И не най-безнадеждното. Най-лошото и най-безнадеждното е, че всички ние участваме в това.

В книгата си „Ева Луна“ Исабел Алиенде пише: „Единственото хубаво на корупцията е, че дава хляб на всички в тази страна.“ Това е то всъщност корупцията – разлагане, разяждане, разпад. Може много да ни се иска виновни за това да са само хората в парламента и кръговете, които се въртят около него, но истината е, че те не биха били такива, ако и ние не сме такива. На съвсем различно ниво, в съвсем друга степен. За много по-малки или даже никакви облаги, освен да не си развалим рахата.

Не е вярно, че малка страна се управлява лесно, за разлика от голяма. Ние сме учебникарски пример за това, че малката страна се управлява по-трудно, защото тук всеки намира път до всекиго. И всеки се съобразява с всеки. Служебните задължения избледняват пред потребността да угодиш, да не настъпиш интерес, да  го минеш по приятелска линия, да се вредиш чрез познанство…

Това е някакъв неписан обществен договор, в който всеки върши минималното от задълженията си, защото иначе би засегнал други хора, които могат от своя страна да засегнат пък него. Тук всичко е приятелско, баджанашко, между набори и авери – това е механизмът, който придвижва живота ни от един ден към други, от една година към следваща и от мандат към мандат. Някакво всеобщо сговаряне, че ти можеш да работиш през пръсти, ако си затваряш очите, че другите до теб правят същото. Прошка дадена, прошка приета. В такова битие всеки е извинен, защото е съвсем малко виновен. До навързването на брънките в една солидна верига от работа през пръсти, в резултат на което 17 души не се завръщат вкъщи след поклонение в манастир, родилка умира, дете колабира и умира в затворена кола. Примерите са от три различни нива, но така е у нас – не само горе, навсякъде има такова споразумение за мърляво изпълнение на задълженията.

Защото това е манталитет, а не политика само на едно правителство. То е част от нашето мислене.

Използвам случая да предложа на ФЖМК да въведе предмет за медийно покритие на критични и кризисни ситуации. Много често капката, която зрителите не могат да понесат е точно онзи въпрос „как се чувствате“, неадекватно поведение на репортерите и безсмислени пелтечения на случайно хванати хора около мястото на катастрофите.

"Редута"

 

При големи трагедии съзнанието преминава на някакъв неразбираем режим. Закача се за нещо дребно, като че ли няма сила да възприеме цялата картина. Помня Спасовден на 2009 година. Тогава бях на мястото на катастрофата два часа след като един раздрънкан „Чавдар“ бе премазал 16 души, сред които и едно дете. Мъртвите лежаха между дърветата на Бакаджика. Имах късмета да не работя в радио или телевизия, а в списание, иначе не мисля, че щях да намеря думи в пряко включване за това, което виждах.  

Странно е как мозъкът в такъв момент се закача за някакъв най-дребен детайл  и се държи за него, като че то е косъмчето, което го задържа отсам, когато толкова много хора са преминали оттатък.

За мен този детайл беше един локум, залепнал за крака на една от премазаните жени. Може би си е купувала локум на сергията, когато рейсът е налетял, старите хора обичат локум. После в болницата почина и 31-годишна жена, която е била зад сергия, може би тя й го е продавала. Мухите летяха около локума, кацаха по крака на жената, в оня безумен момент най-страшното ми се стори, че тя вече не може да ги пропъди.

Като че ли големите трагедии напълват чашата до ръба и след това някаква малка капка вече не може да бъде поета. Сякаш някакъв уж дребен и не съвсем свързан с ужаса детайл ти разкрива цялата мизерия на случилото се. Този път за мен това беше името на Антон Дончев, член на надзорния съвет на транспортната фирма, която държавата пет пъти молила да ремонтира смъртоносното трасе. Не, не ме учуди това, че академик Антон Дончев си е намерил кротка допълнителна прехрана в управата на една частна фирма. В управителните съвети дори на издържани от бюджета организации се мъдрят цял куп храненици, на които само им преместват стола от една трапеза на друга.

Малко повече ми дойде, че академикът с претенции за талант и морал е седнал на софра, която най-малко му подхожда, но така поне е ясно колко струват талантът и моралът му.

Вижте обаче как това променя изцяло смисъла на логичните въпроси, които в този момент гражданите си задаваме. Как е възможно министър да моли една фирма пет пъти да поправи пътна отсечка и тя да си трае? – питаме се ние. Обаче следващият въпрос е по-лесен: Възможно ли е пътно-строителна фирма, в чийто надзорен съвет е писател с подарена академична титла, с един спорен в много отношения роман и още няколко безспорно безлични книги, да се прави на глуха, когато държавата ѝ говори? Да, възможно е.  Възможно ли е една пътно-транспортна фирма, в чията управа е академик Антон Дончев, да даде асфалта си за изследване на роднинска лаборатория? Да, възможно е. Когато в управлението на една фирма има толкова мащабно недоразумение, всичко оттам нататък е възможно.

Но не е само това. В случаите, в които съм се захващала да открия виновния за някаква трагедия, винаги съм стигала до едно и също откритие – няма един виновен. Виновните винаги са няколко, много. Всеки в своята брънка от веригата е проявил някаква немарливост, некадърност, мързел, безразличие или друг малък грях и брънките от малки нарушения са се свързали в убийствена верига. Ако само един на своето място си е свършил работата както трябва, това прекъсва веригата, която води до смърт. Вероятно има и такива случаи, за тях не научаваме, защото те не влизат в новините.

Но тези, които стават черна новина, обикновено са плод не на нечие едно прегрешение, а на сбор на много малки вини. Затова и, ако въобще се стигне до съдебно възмездие, го отнася най-слабата, най-незащитената брънка във веригата – шофьорът, шафнерът, клошарят…

Всичко това оставя впечатлението, че под видимата част на живота ни, под пластовете от добре заучени, репетирани и безсмислени изрази се крие една друга България, истинска, безпощадна и съвсем различна от надянатата маска. В тази „подземна“ България логиката е, че щом един писател е изпълнил поръчката да напише талантливо правилен роман, той трябва да бъде доживотно обгрижван с титли и синекурни длъжности. В тази подземна България фирма не се подчинява на министъра, вероятно защото, за разлика от видимите закони, министърът е подчинен на хора от бизнеса. В тази подземна България на всички им е ясно, че мантинелите са със здравината на брюкселска дантела и че, когато има аква планинг, няма голяма значение дали пътуваш с 40 или 60 километра в час, но във видимата част 13 километра над допустимата скорост е достатъчно за предявяване на обвинение. В подземната България асфалтът може да се замесва от каквото има подръка, търговете се печелят по невидими схеми, разследванията са избирателни и манипулирани. В тази подземна България е съвсем редно писател-академик да е пиар на фирма, в болниците да се водят по документи на работа несъществуващи лекари, за да се получават повече пътеки от здравната каса, прости хора да вземат решения, от които зависи живота на умни хора и т.н.

Но и това все още не е всичко. И не най-безнадеждното. Най-лошото и най-безнадеждното е, че всички ние участваме в това.

В книгата си „Ева Луна“ Исабел Алиенде пише: „Единственото хубаво на корупцията е, че дава хляб на всички в тази страна.“ Това е то всъщност корупцията – разлагане, разяждане, разпад. Може много да ни се иска виновни за това да са само хората в парламента и кръговете, които се въртят около него, но истината е, че те не биха били такива, ако и ние не сме такива. На съвсем различно ниво, в съвсем друга степен. За много по-малки или даже никакви облаги, освен да не си развалим рахата.

Не е вярно, че малка страна се управлява лесно, за разлика от голяма. Ние сме учебникарски пример за това, че малката страна се управлява по-трудно, защото тук всеки намира път до всекиго. И всеки се съобразява с всеки. Служебните задължения избледняват пред потребността да угодиш, да не настъпиш интерес, да  го минеш по приятелска линия, да се вредиш чрез познанство…

Това е някакъв неписан обществен договор, в който всеки върши минималното от задълженията си, защото иначе би засегнал други хора, които могат от своя страна да засегнат пък него. Тук всичко е приятелско, баджанашко, между набори и авери – това е механизмът, който придвижва живота ни от един ден към други, от една година към следваща и от мандат към мандат. Някакво всеобщо сговаряне, че ти можеш да работиш през пръсти, ако си затваряш очите, че другите до теб правят същото. Прошка дадена, прошка приета. В такова битие всеки е извинен, защото е съвсем малко виновен. До навързването на брънките в една солидна верига от работа през пръсти, в резултат на което 17 души не се завръщат вкъщи след поклонение в манастир, родилка умира, дете колабира и умира в затворена кола. Примерите са от три различни нива, но така е у нас – не само горе, навсякъде има такова споразумение за мърляво изпълнение на задълженията.

Защото това е манталитет, а не политика само на едно правителство. То е част от нашето мислене.

Използвам случая да предложа на ФЖМК да въведе предмет за медийно покритие на критични и кризисни ситуации. Много често капката, която зрителите не могат да понесат е точно онзи въпрос „как се чувствате“, неадекватно поведение на репортерите и безсмислени пелтечения на случайно хванати хора около мястото на катастрофите.

"Редута"

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията