Снимки Веселин БОРИШЕВ

Не съм избрала деня съзнателно - не знаех, че е точно 80-ия. Договорихме се по телефона с човека, който със слаб глас казва: "Слушкам..." Човек, когото познавам от 28 години. И помня като набит, подвижен, невисок, с устремна походка и безцеремонно чувство за хумор. И категоричен. Толкова категоричен, че за нула време успяваше да се превърне в черна овца навсякъде.

На срещата отивам неохотно - никой не обича да гледа човек, който се е запътил към оня свят. При това доброволно. Очаквам лежащ в леглото скелет, завит до брадичката в топлия ден, с шетаща около него разтревожена съпруга. Спирам пред медицинския екип, чийто реанимобил стои паркиран пред блока, питам ги как е. Лекарят ме гледа от упор: "Нали сега ще го видите!". "Ама вие трябва да го спасите, ако се влоши, нали?", настоявам. "Да, разбира се", казва сестрата. А лекарят допълва: "Само ако поиска. Против волята му не можем да направим нищо".

(След малко Босия ще ми каже: "От два месеца са тук, писах писмо на директора на болницата, да си ги прибере, и докторите, и автомобила, и да ги ползва за хора, които наистина имат нужда... Ама дори не ми отговори.")

Блокът е рожба на социализма, ама с нововъведения - чип на вратата и на асансьора. Съседите, които ни отварят:

"А, при Кольо ли отивате? Бог да го пази!.. Кажете му да се държи... Той дано да е добре, да ви разбира какво му говорите"...

На етажа сме объркани с фоторепортера - не помним апартамента. Звъня и се приготвям да се извинявам на съпругата. Отваря ни самият Кольо. Това толкова ме изумява, че успявам да смотолевя нещо, преди да вляза вътре, където вече има гости - низвергнатият архимандрит Дионисий и още един човек, когото не познавам, увлечени в сериозен разговор. Кольо ни кани и започва да разчиства масата, на която има... храна. Плодове, бонбони, бисквити, ядки - това за гости, и чай и вода за него. Не те ли дразни, като я гледаш, питам.

"А, аз дори не сънувам храна вече", отговаря Босия с гордост. 

Престрашавам се и го оглеждам. Китките му са на половината на моите, панталонът му се държи на тиранти - иначе е с две педи по-широк. Всичко виси като на закачалка. (По-късно Кольо ще ми покаже корема си - обиден от подмятанията, че всъщност не гладувал... Слагаш си ръката и чуваш пулса му. На корема. Вече няма прасци и мускули, цяло чудо е, че се движи. А се движи...)

Жена му се показва за едно "добър ден" и доста заканително се обръща към фоторепортера: "Снимките, дето ги бяхте пуснали преди два месеца... Беше като умрял на тях... Надявам се, че сега няма да са така..."

Архимандритът и другият гостенин си тръгват, свещеникът се навежда и целува ръка на Босия, който притеснено си я дърпа: "Недей така, де."

Аз съм ядосана и агресивна: "Слушай, струва ли си за това да умреш?" 

- Как да не си струва? Всеки ден избиват хора по пътищата... Толкова, колкото в други държави на война не избиват...

- А оставката на Московски - добре, ще я подаде. И какво - българите ще станат ли по-малко корумпирани?!

- Като се започне отгоре, се слиза надолу - маха се първият, вторият, третият ще се замисли дали да продължава с безграничната корупция...

- А какъв е смисълът ти да продължаваш?

- Това е много глупав въпрос. Питаш ме какъв е смисълът от саможертвата?! Тълпата няма да го разбере, но децата им може би, внуците... Искам да задам морални норми.

Разговорът ни преминава към религията, църквата, държавата, политиката, фалшиво създадената опозиция, човеците около него.

Коментираме турците, които започват щафетна гладна стачка в негова подкрепа. 

"Да, много от тях ми бяха тук, на гости. Аз някога ги защитавах... те са благодарни хора."  Доган обаче, когото е извадил  един  път от затвора, не му се е обаждал. "От българите - трима-четирима..."  

Пак се връщаме към смисъла. И гласът му е толкова категоричен, колкото през 90-та.

След час видимо се уморява, понечваме да си тръгнем. В този момент звъни телефонът - колеги, започват интервю по телефона... Подслушваме, без да искаме. Един от въпросите явно е: "А вие докога ще издържите?" Босия се отнася абсолютно спокойно и сериозно: "Ами... вече нямам мускули, но вътрешните органи засега не ме предават, явно са минали на някакъв икономичен режим... Сърцето ми още издържа..." От другата страна са настойчиви. "Ами предполагам, че първо сърцето ще отслабне съвсем, но кога точно... съжалявам, не мога да ви кажа"... 

И успява да стане, за да ни изпрати, като пътьом ми обяснява какво трябва да пия за диабет.

Очаквайте интервюто с Николай Колев-Босия.