Френските частни университети нямат нищо със Софийския университет. Ама наистина. Е, малко са неорганизирани понякога. Разбирайте, картите за достъп се бавят с един ден. (ISIC картите си чакахме по повече от два месеца в СУ, между другото.)

Ние, неориентираните студенти, не сме длъжни да знаем точно към кого да отправим всеки отделен въпрос.

„Не оставяйте въпрос без отговор“, казва ни Гийом, координаторът на международния отдел. „Ако някой от нас не може да ви помогне, ще се свърже с друг от екипа, който може. Ние комуникираме помежду си непрекъснато.“

Не е като да те препращат из разни гишета, без да могат да ти обяснят какво изобщо да направиш, за да си решиш проблема…

Във всеки от факултетите на този университет са вложени милиони. Затова не може и дума да става за сравнение на материалната база с тази на Софийския университет. Не би било честно от моя страна, особено като се има предвид, че у дома плащам символична такса, за да получа достъп до висше образование. А тук хората плащат хиляди евро всеки семестър. Не мога да сравня и легендарната СУСИ със системата тук, която свързва картата ти за достъп до сградите, библиотеките и принтерите с онлайн система, която съдържа разписанието на лекциите и семинарите и служебен имейл, на който автоматично си получаваш сканираните документи.

Като свикнали с администрацията на СУ обаче не може да не ни направи впечатление (поне привидното) желание на хората тук да ти помогнат. Не да ти се карат и да ти обясняват как за нищо не ставаш и нищо не разбираш, след като не си успял да намериш отговор на въпроса си в сайта им.

Но стига съм се оплаквала косвено от българската администрация. Не е като френската да си няма недостатъци…

***

Първият ден в университета беше почти културен шок – над 350 чуждестранни студенти в общо четири факултета. Хора от Белгия, Испания, САЩ, Индия, Китай, Виетнам, Финландия, Австралия, Бразилия… От където се сетите. Повечето – или на обмен по Еразъм+ или сходни програми, или от чуждестранните партньори на университета.

На опашките за студентските карти се заговаряме с двама китайци – девойката ще прекара година и половина в Нант, а младежът е на обмен, като нас. Белгийката, която не говори френски, обясни, че за пръв път в живота си съжалява, че е учила само фламандски (и английски де). Първият човек от нашата програма, когото срещнахме, беше едно момиче от Виетнам, което учи в Полша и е дошло на обмен по Еразъм във Франция. С индийците си станахме гъсти веднага. Роджър обясни, че му е мечта да посети няколко източноевропейски страни, сред които и България. Странно, индиецът знае къде е България, а някои колеги от Европа дори не знаят, че е част от Европейския съюз…

Много от колегите ни са в магистърски програми в страните си. Не знам дали знаете, но френската образователна система е малко особена. След като изкарат тукашните матури (Le baccalaureat), хората или отиват в държавен университет (който малко повече напомня нашите висши учебни заведения), или карат две подготвителни години в частна школа, след което ходят на изпити, с резултатите от които кандидатстват в частни висши училища (т.нар. Grandes écoles). Та програмата в тези grandes écoles се води магистратура. Хората обаче са си подготвили домашното и знаят кой точно къде трябва да ходи в зависимост от образователната система в съответната страна партньор. Накратко – в България сме в бакалавърска програма, а тук – в магистърска.

В презентацията първия ден деканката на факултета ни (която ни разведе из сградата и ни даде номера си – да й звъним като се наложи – нещо почти немислимо за български университет, вярвайте ми) побърза да ни увери, че несъответствията в образователните системи не са проблем. И че ако имаме нужда от помощ и допълнителни обяснения – трябва да питаме преподавателите. Пък ако не ни обяснят – да й звъннем или да й пишем. Български студенти, представяте ли си?

***

След като сме изпуснали първите събирания с колегите (защото сме били скапани от обикаляне по разни офиси и от главоблъсканици с документи), решаваме най-сетне да ходим на някое от събитията, организирани от местните студенти от т.нар. международен екип. Те ни помагат наистина с всичко – от административни подробности, до социализация и намиране на готини барове.

Френски бар. Coté Plage се казва, но не е точно на брега на Лоара. И добре че, иначе не знам как щяха да вадят удавените. Вижда се още от спирката на трамвая. Огромна група хора пред една от няколко еднакво изглеждащи сгради. Чак като се приближиш става ясно, че там всъщност има бар, а не просто огромна тълпа на тротоара.

Роджър ни засича отдалеч. Докато се доберем до бара се запознаваме със свръхконтактен младеж от Азербайджан, който много държи да ни покаже, че знае руски, и неговия другар – срамежлив индиец. Всички тук пият бира, но аз не изневерявам на вкуса си – шардоне от долината на Лоара. Харесва ми. Има малко по-натрапчив вкус сякаш. Барманът ме съветва да си направя обиколка из замъците по реката, ако харесвам бели вина. Вече съм го планирала, отговарям.

Отнема ми повече от пет минути да се измъкна от барчето, което всъщност е доста малко. Катя ме чака отвън. Казваме си наздраве с Роджър, който вече се е научил да го произнася доста добре на български. На хинди ми звучи почти невъзможно.

Запознаваме се с две момичета от Тайван. Веднага намираме за какво да си говорим. Обяснявам им, че в България работя като журналист и че се интересувам от международна политика. Говорим си за отношенията на Тайван с Китай. Обясняват ми, че всъщност никой в островната държава не иска тя да е част от Китай. „Искаме да сме по-свободни“, казва ми Джанис.

Деби пък ме пита за медиите в България. Как да го обясня с две думи в безкрайно пълен и шумен бар, чудя се.

„Ами, повечето медии са собственост на хора, лоялни към властта“, казвам. „Или властта е лоялна към тях, всъщност. Сложно е… Има и няколко, издания, които може да се опишат като опозиционни и се стремят да отразяват реалността. Имам късмета да работя в такова…“, добавям и последните ми думи потъват в започналата току-що песен на Bon Jovi и гласовете на крещящите наоколо хора.

„Разбирам“, казва Деби. „Нищо не е само черно или бяло.“

После си говорим за абитуриентските балове в България, защото Джанис видя някаква моя снимка във фейсбук.

„Нищо особено, просто се обличаме в скъпи дрехи и отиваме да се видим за последно със съучениците от гимназията… Точно както бихме могли и по дънки и тениски.“

Те се смеят.

„При нас няма такива традиции“, казва Джанис. Поздравления за което, мисля си.

След малко към малката ни субкомпания се присъединява и един китаец. Става интересно, мисля си. Но си говорим основно за университета и кампусите.

Отивам за втора чаша вино. Когато се връщам, тайванките ги няма. Междувременно сме се запознали с двама откровено пияни французи – момче и момиче – които очевидно си търсят слушатели за проблемите си. Тя ни разказва за своето гадже, което било много скучно, той ни разказва за своето, което вече не помня какво беше…

Завързвам разговор с Даниел, китаеца. Това е английското му име, използва го, защото европейците по-лесно ги помним. Говорим си още за университета. Той отбелязва, че не пие никога и нищо. Вдигам рамене – личен избор.

Внезапно обръща разговора към въпроса с Тайван отпреди малко. Питам го какво мисли той.

„В училище ни учат, че Китай и Тайван са едно цяло – един народ, една култура, една икономика“, казва той.

„Не, аз не питам какво ви учат, а какво мислиш ти.“

„Мисля това, което са ме учили – Китай и Тайван са една страна.“

„Не всички в Тайван мислят така, струва ми се“, отбелязвам аз.

„Напротив, те знаят, че за тях е добре да са част от Китай.“

„Не искам да забърквам политически спорове, но колегите от Тайван май не мислят така. Казват, че сънародниците им искат повече свобода и независимост.“

„Ти мислиш, че не съм свободен в Китай ли?“

„Ползваш ли фейсбук там?“

„Не, но си имаме наши социални мрежи.“

„А тях дали управляващите ги следят?“

„За добро е.“

„Така ли? А можеш ли да публикуваш снимка на Мечо Пух в някоя социална мрежа?“

„Това какво общо има?“

„Ами, аз мога да мисля, че Мечо Пух е най-готината книжка с най-готините герои. Обаче някой във вашата страна го смята за обидно и аз не мога да го публикувам. Фейсбук също блокира за думи, които се смятат за обидни. И фейсбук не е свободна мрежа. Но ние говорим за това.“

„Това не ограничава свободата ни. А и когато искаш да постигнеш бърз напредък, като Китай, който стана от развиваща се страна икономическа сила за няколко десетилетия, трябва да жертваш свобода, не мислиш ли?“

„Какво мислиш за събитията на Тянънмън?“

„Кои събития?“

„Потушаването на студентските протести. Хиляди са убити…“

„Не знам много за това, но май студентите са предизвикали безредици.“

„Според западните журналисти, които са присъствали, хиляди хора са убити. Срещу мирни протести са изпратени войници с танкове…“, започвам аз, но ме прекъсва пияният французин Симон, който ми обяснява за силната текила и още нещо за приятеля си.

Идва неговата спътница, която се оказва най-добрата му приятелка. Тръгваме да си вземат нещо за ядене, а Даниел вече си е намерил други слушатели (сигурно не толкова враждебни като мен).

Кей, другият индиец (това също не е оригиналното му име), ни пита дали ще ходим в някакъв си нощен клуб. Ще ходим да спим, отговаряме. Мразя клубове…

Към един през нощта аз, Катя и Деби се отправяме към спирката на трамвая (който работи до 2 часа в петък и събота, въпреки че има и нощен транспорт). Даниел тръгва с нас. Разменяме по някоя и друга дума. Забелязваме, че луната тук изглежда по-голяма, отколкото вкъщи…

Когато се прибираме в притихналата къща, ходим на пръсти. Котката се събужда и тръгва с нас. Ако има по-кисело същество от мен в тази къща, то това е котката. И май е първата котка, с която не се разбирам изобщо. Е, имам четири месеца. Ако не намеря общ език с една котка, макар и глезена и кисела, не знам с кого…

Е.

 

ПС: Може да отказахме да посетим френски клуб (не знам защо, но си го представям като нещо ужасно), но успяхме да отидем на джаз фестивал – Rendez-vous sur l’Erdre. Пращам ви видео на човек с акордеон, който свири танго. Французите не го оцениха особено високо сякаш, но аз си мисля, че беше сред най-добрите на този фестивал…

 

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".