Ad Config - Website header

 

Article_top

Йордан Антов казва за себе си, че е най-старият в издателския бизнес в България. Със сигурност е сред хората, които са най-отдавна в него, и има ясен поглед как се развива той след промените от 1989 г. Антов е един от създателите на издателство „Бард“, както и на книжарниците „Гринуич“. От около година той е в основата на нов проект, който изглежда доста смел – „Лексикон“, издателство за книгите само на български автори, отпечатани са вече 68 за този не много дълъг период на съществуване. От няколко месеца в интернет е и едноименната платформа отново само за българска литература – lexicon.bg. Тя е много либерална по своя замисъл – комбинация от онлайн читалня и книжарница. Качените в нея книги са с авторски права, всеки български съвременен автор, който е написал книга, може да я качи в платформата и да види как се приема тя от читателите, не е нужно да е била издавана в хартиен вид. Те сами могат да поставят и цена. Йордан Антов обяснява предимствата на тази платформа. Тя има своя социална мрежа, общуването автор–читател е много лесно, читателите имат достъп до сериозен обем книги, „виждаш едно, не ти харесва, второ, трето и така, докато попаднеш на нещо, зачиташ се, става ти любопитно“, обяснява механизма Антов. Така читателят е малко и литературен откривател. Освен това платформата е и начин за по-пряк и лесен достъп на българите в чужбина до родна литература.

- Г-н Антов, според данни на НСИ се издават все повече български книги.  Само за художествената литература за миналата година са издадени 2501 книги от български автори спрямо 1543, които са преводни. Има ли оживление, завръщане към българската литература – имате преки наблюдения, какво показват те?

Огромният бум на книжния пазар беше през 90-те години. И след това настъпи огромен спад, примерно от около десет пъти. Да, през тази година и предходните има ръст, но спрямо едно много ниско ниво. Навремето сме имали много високи продажби на книги. Примерно през 1994-1995-1996-1997 г. един наш автор Пламен Румпалов от Габрово, да е жив и здрав, продаде книгата си „Пълен български хороскоп“ в тираж 4 млн. екземпляра, по един милион за всяка година. Това се равнява на цялата продукция на всички български автори от тогава до сега, а може и все още да не са го стигнали.

Това не беше художествена литература, нещо конюнктурно, но е показателно за това как се купуваха книгите тогава.

- А за художествена литература кой е максимумът, достигнат през годините след 1989 г.?

Може би това са книгите на Дан Браун.

- Ако говорим за български автор?

Книгите на Христо Калчев вървяха много силно, около 70 хил. продадени екземпляра на издание. Почти всеки българин беше чел неговите „Вулгарни романи“.

Да се издават български автори днес е все по-модерно. Обикновено това става в по-големи издателства като „Сиела“, „Хермес“, „Жанет 45“. Божана Апостолова беше и първата, която започна да издава български имена още през 90-те години и много от тях, примерно Милен Русков, Георги Господинов, Калин Терзийски, тръгнаха от нея, някои си останаха при нея, други отидоха на други места. „Жанет 45“ свърши огромна работа за българската литература през тези години, като се има предвид, че точно тогава мощно навлезе преводната.

- Може ли повишеното желание да се чете родна литература – качествена или недотам качествена, да се разглежда като проявление на, да я наречем, патриотичната вълна?

По-скоро това е желание да се чете историческа литература. Защото един трилър може да го напише който и да е писател по света. Но исторически роман за България може да напише български писател само. Никой по света не се интересува от нашата история. Имаме Владо Зарев, Георги Божинов с „Калуня-каля“, Лиляна Михайлова с „Грехът на Малтица“. Това са писатели, писали през годините и някой ги преоткрива. В двата случая – и „Калуня-каля“, и  „Грехът на Малтица“, ги откри Деян Енев. Доброто историческо четиво няма как да се загуби, то е носител на българския дух, а това е една струна, по която трябва да се играе доста внимателно, за да не се изпадне в крайности.

През миналата година обявихме конкурс за исторически роман, който беше с награден фонд 10 хиляди лева. Дойдоха 23 ръкописа, от тях журито в състав Алек Попов, Деян Енев, Здравка Евтимова, Младен Влашки, Недялко Славов не можа да определи победител. Конкурсът беше анонимен. Колебаха се, накрая отделиха три романа, които биха могли да станат след съответното количество работа. Тази година съкратихме периода, за който да се пише – от 1 септември 1944 г. до 27 април 1960 г. Това е много интересен и трагичен период в българската история, за който е писано много малко. Пълен е с драматични събития – Народен съд, колективизация, лагерите, има какво да се напише бол...

- Има и доста недобри образци за историческо четиво.

Това не е лошо. За да има добро, трябва да има и лошо.

- Действа ли тук формулата за количествените натрупвания?

Определено. За да станеш писател, трябва да правиш две неща непрекъснато – много да четеш и много да пишеш. Колкото повече четеш, толкова повече си задаваш въпроси. Колкото повече пишеш, ставаш по-добър, не всичко ти се получава, разбира се.

Някой път има ръкописи, които и писателят си ги усеща, че не са добре. Всъщност за български писател думата „ръкопис“ не е съвсем правилно да се употребява. Обикновено това е чернова на ръкопис. Някои минават и през няколко редакции ръкописа си, но това са единиците. Обикновено ти носят чернова на ръкопис и казват: „Ето, аз написах това.“ И тук започва голямата мъка. Ти казваш: „Хубаво си го написал това, но трябва да го пренапишеш още два пъти, за да се получи нещо добро.“ Те се впускат в дълги обяснения, пишат обикновено дълги романи, особено ако са исторически, по 300-400 страници...

- Кое е водещото, когато вземате решение дали да издадете един ръкопис?

Художествената стойност. Знаем априори, че няма да получим шлифован диамант, но ако е нешлифован, можеш да си го шлифоваш. Досега споменавах основно автори над 40 години. В нашето издателство особено внимание обръщаме на творците, които са под 30 г. Те са бъдещето. Някои от тях пишат изключително добре. Примерно Джеймс Илянов (автор на сюрреалистичния роман „Това е лабиринтът“)...

- Горе-долу какъв е средният тираж на български автор сега?

Правя разлика между писател и автор. Средният тираж за български автор е около 1000-1500 бройки. За поезията по-малко. Зависи колко е популярен, как се представя в социалните мрежи. Примерно Калин Терзийски пише много хубаво, но като напише нещо във фейсбук и всички в социалната мрежа скачат срещу него и това му се отразява на продажбите, защото си казват: „Абе, остави го тоя“...

Когато издадохме „Разкажи ми“, който е един страхотен роман,  висока художествена литература, и пуснахме във фейсбук анонс, отдолу имаше 250 поста, от които само няколко бяха за самата книга, всички други „за“ и „против“ Калин. Дойде време, когато за съжаление писателят е по-важен от книгата.

- В България възможно ли да има професионален писател, който да се издържа само от писане? Не, разбира се, в мащабите на Стивън Кинг или Джоан Роулинг.

Не, не е възможно. България е много малък пазар. Английският, немският, френският писател може да се издържа само от писане, но пазарът там е голям, той получава високи хонорари. Стивън Кинг взема авансово 8 млн. долара за три книги. Една книга не се пише за няколко дни. Поне година, година и половина. Ако той вземе хонорар от 10 хиляди лева,  му се получават максимум 800 лв. на месец. С тях би могъл някак си да скърпи бюджета. И толкова. Тиражите в България са ниски, обикновено авторът е на процент от коричната цена, няма как да се издържа само от писане.

- Не са ли печеливши българските автори?

Не особено.

- Дори и такива имена като Милен Русков?

Какво значи печеливш? Милен Русков пише една книга пет години. Между „Възвишение“ и „Чамкория“ имаше период от пет години.

- А за издателството?

Да, печеливш е. Той си е печеливш, но влага адски много труд.

- Имате ли обяснение за успеха му, той все пак не е лесносмилаем автор?

Не знам, някои книги просто имат такъв огромен успех. Няма логика. Издателят затова издава разнообразни книги, защото не знае от коя трънка ще изскочи заек. Не мисля, че и Божана, и Милен са очаквали такъв успех на „Възвишение“. И Милен, колкото и да се старае оттук нататък, едва ли ще повтори успеха на „Възвишение“. Както и Христо Стоянов, един добър писател от Варна, не може да надскочи „Скритият живот на една помакиня“. Или Калин Терзийски – „Има ли кой да ви обича“.

- И много други…

И много други, няма смисъл даже да ги изброяваме.

- Българският пазар е малък, а родната литература не пробива навън.

Българските писатели са издавани навън. Но няма как да направят голямо впечатление. Първо, книгата трябва да се преведе от български на английски, най-евтиният превод е 25 лв. на страница, ако е 400 стр., това са 10 хил. лева, които трябва да даде издателят, синопсис, да праща до множество издателства и да се надява евентуално някой да му отговори. А България е много непозната на света като изкуство, като литература.

- Българите много обичат да пишат книги, сочи статистиката, не говорим тук за качествена литература. Има ли фактори, които подхранват графоманията?

Да се издаде книга в България е много лесно. Ако имате три хиляди лева, издавате каквото си искате. Проблемът идва след това. Познавам десетки хора, които имат едни пълни складове, мазета и подаряват книгите си на приятели, защото нито едно от книжарниците не ги взема.

Книгоиздаването в България има пет елемента – както са петте ми пръста. Единият пръст е ръкописът, средният е издателят, крайният винаги е читателят. Останалите два са художественият редактор, който работи активно с автора, за да получи издателят добър ръкопис. Има още един пръст – този безименния, който в момента е и безгласен, е литературната критика. Оперативната литературна критика, която да насочи читателя към наистина стойностното и доброто. Имаме добри литературни критици...

- Но са безгласни?

Те не пишат оперативна критика. Питах един от тях защо. Той ми каза: „И да пиша, и да не пиша – файда няма. Само си правя врагове.“ Мястото на оперативната критика започна да се заема бавно, но славно от едни пишещи във фейсбук младежи и девойки, някои от които пишат много добре, други много зле. Но 19-годишно момиче да ми напише литературна критика за „Възвишение“ – не го приемам, тя не е дорасла за този роман, няма нито обща култура, нито изразния апарат да направи добра критика, нито житейския опит. Много е лошо, че липсва литературна критика. Защото ролята на критика е да отдели плявата от зърното.

- Причината каква е все пак? Има добри литературни критици, но критика няма.

Къде да се публикува тя? Има „Портал Култура“, има „Словото днес“ и „Литературен вестник“. Това са трите места, където може официално да се публикува литературна критика. Там не попадат често критични текстове. Обикновено критичният текст се пише, когато имаш да кажеш нещо добро за книгата...

-...или имаш лично отношение и сметки за разчистване с автора.

Или лично отношение към издателя.

- Малки размери, липса на оперативна литературна критика – кои са другите проблеми или, да кажем, особености на книжния пазар в България?

Много са. Един от проблемите е, че за българските автори няма достатъчно място в книжарниците. То е логично и естествено. Книжарниците са търговски обекти, в които всеки квадратен метър трябва да носи определена печалба, за да може да се издържат. Българският автор е някъде забит, силна българска книга, която си заслужава да се изнесе по-напред, излиза горе-долу на три-четири години веднъж.

Другият проблем на българското книгоиздаване е, че не във всички градове има книжарници. Има много места с над 10 хил. души население, където няма. Дълго време нямаше примерно в Севлиево. Всички големи вериги са разположени в областните градове. В Троян има една-единствена книжарница, вярно, много хубава, но Троян е голям град.

- Вероятно основните причини са чисто икономически…

Така е, но и за това има решение. Мислил съм много по този въпрос, защото практически 30 на сто от България е обхваната от книжарници, в в другите 70% няма. Трябва да се работи между Асоциацията на книгоиздателите, на общините, с кметовете, за да се дават помещения без наем или с облекчения, като смесено дружество, ти няма да плащаш наем, някакъв човек ще получава заплата, в тази книжарница ще има и книги, и канцеларски материали. Има една китайска поговорка: „Ако мислиш за една година, насади ориз. Ако мислиш за десет години, насади дърво. Ако мислиш за 100 години, образовай хората.“

- Защо смятате, че често повтаряната теза, че за да се стимулира четенето, е от голямо значение да се махне ДДС-то за книгите, е мантра без особен смисъл?

 Първо за самия издател не е добре да няма ДДС. Книгата струва 10 лв., вие я продавате за 12 лв., 2 лв. са ДДС. Но от тези 2 лв. започвате да спадате ДДС-то, което е начислено в печатницата, което е начислено при покупката на хартия, ДДС-то, което се плаща на художник, който е фирма. И т.н. Тоест реално накрая издателят внася 11%, защото другите вече са му взети. Ако се махнат тези два лева, другите проценти издателят пак ще си ги плаща. Защото тези дейности не са освободени от ДДС, освободен от ДДС би бил само крайният продукт. И реално издателят ще спести около 10%, това поражда много трудности. Дори да се махне ДДС-то, аз няма да намаля цената на книгата. Ще го дам на книжаря, за да може той да се развива, да вземе по-голямо помещение или за да бъдем атрактивни в по-малки населени места в България. Това е по-важно.

- Идеята не е ли да бъде облекчен или стимулиран крайният потребител по-често да си купува книги?

Не е така. Виждали ли сте как човек, четящ фантастика, си купува книга. Той първо я взема, мушка си я в джоба, за да не му я вземе някой друг, и чак тогава, като отиде да плаща, пита за цената. Човек, като иска нещо, е готов да плати за него. Една книга не струва хиляди, средно около 15 лв. По-важното е да се възпитава у хората, у младите това желание за четене.

- Каква е тенденцията, как смятате?

Младите започват да четат повече.

- Можете ли да направите нещо като портрет на българския читател?

Стандартният български читател е на възраст средно между 35-50 години, 75% са жени. Лошото на всички тези изследвания е, че не правят целеви изследвания примерно на възраст под 35 години с доход над 800 лв. месечно... Трябва да има различни показатели. Любовта към книгата се възпитава, и то основно в семейството. Ще перифразирам надписа от кутиите на цигарите за книгите: „Ако вие четете, има по-голям шанс и детето ви да чете и да обича книгите.“

Напоследък с фондация „Искам бебе“ започнахме една кампания да има повече деца, и то четящи деца. Издадохме една книга, която се казва „Приказник“ – даже си измислихме и нова дума. Там са всички най-хубави произведения за деца от класиците на българската литература от миналия век – от Асен Разцветников до Яна Язова. Всички илюстрации са оригинални.

- А какъв е вкусът на българина за книги? Какво предпочита да чете?

Всичко. Българинът чете много, нищо че не купува много, и е много добър читател, за което му свалям шапка. Разбира от книги. Има много добър вкус.

Той умее да оцени добрата книга, добрата литература. Някой път оценката е чисто конюнктурна, примерно „50 нюанса сиво“ не се слави с особена художествена стойност, но имаше много интерес около нея, защото се води за световен бестселър.

- В числени стойности в България какво значи бестселър?

За нашия пазар е всичко, което се продава над 10 хиляди. За български автор бих казал, че при 5000 хиляди вече е бестселър. А „Калуня-каля“ достигна 32 хиляди тираж, даже може и нагоре да е вече. Това е прекрасно, браво на „Хермес“, браво на Деян Енев.

- Какво влагате в твърдението си, че няма „непродаваеми писатели, а непродаваеми тиражи“?

Ако си отпечатал 10 хиляди бройки, а си продал 6000 хиляди, ти си продал достатъчно много, но не си продал тиража. Примерно издателят пуска една книга в 1000 бройки тираж. За да покрие разходите от издаването им, той трябва да продаде около 700 от тях. Т.е. той няма пари като печалба, а около 260 книги, които може да продаде, може и никога да не продаде или да ги точи през годините, че да взема по 5 лв. на седмица. От нито един тираж не се продават сто процента, а 40 книги отиват бадева – рекламни бройки, за Народната библиотека, за автора...

- Има ли понякога вътрешни противоречия между читателя и издателя във вас?

Нямам проблем. Като ми хареса нещо, го издавам! Книгата, която ми харесва, обикновено и добре върви. Ако се спъна на 40-а страница, всичко е ясно. Аз обичам книгите и се занимавам с тях.

----

Това интервю е публикувана в списание "Клуб Z" през август 2018 г. Още материали от същата авторка можете да прочетете тук.

 

Йордан Антов казва за себе си, че е най-старият в издателския бизнес в България. Със сигурност е сред хората, които са най-отдавна в него, и има ясен поглед как се развива той след промените от 1989 г. Антов е един от създателите на издателство „Бард“, както и на книжарниците „Гринуич“. От около година той е в основата на нов проект, който изглежда доста смел – „Лексикон“, издателство за книгите само на български автори, отпечатани са вече 68 за този не много дълъг период на съществуване. От няколко месеца в интернет е и едноименната платформа отново само за българска литература – lexicon.bg. Тя е много либерална по своя замисъл – комбинация от онлайн читалня и книжарница. Качените в нея книги са с авторски права, всеки български съвременен автор, който е написал книга, може да я качи в платформата и да види как се приема тя от читателите, не е нужно да е била издавана в хартиен вид. Те сами могат да поставят и цена. Йордан Антов обяснява предимствата на тази платформа. Тя има своя социална мрежа, общуването автор–читател е много лесно, читателите имат достъп до сериозен обем книги, „виждаш едно, не ти харесва, второ, трето и така, докато попаднеш на нещо, зачиташ се, става ти любопитно“, обяснява механизма Антов. Така читателят е малко и литературен откривател. Освен това платформата е и начин за по-пряк и лесен достъп на българите в чужбина до родна литература.

- Г-н Антов, според данни на НСИ се издават все повече български книги.  Само за художествената литература за миналата година са издадени 2501 книги от български автори спрямо 1543, които са преводни. Има ли оживление, завръщане към българската литература – имате преки наблюдения, какво показват те?

Огромният бум на книжния пазар беше през 90-те години. И след това настъпи огромен спад, примерно от около десет пъти. Да, през тази година и предходните има ръст, но спрямо едно много ниско ниво. Навремето сме имали много високи продажби на книги. Примерно през 1994-1995-1996-1997 г. един наш автор Пламен Румпалов от Габрово, да е жив и здрав, продаде книгата си „Пълен български хороскоп“ в тираж 4 млн. екземпляра, по един милион за всяка година. Това се равнява на цялата продукция на всички български автори от тогава до сега, а може и все още да не са го стигнали.

Това не беше художествена литература, нещо конюнктурно, но е показателно за това как се купуваха книгите тогава.

- А за художествена литература кой е максимумът, достигнат през годините след 1989 г.?

Може би това са книгите на Дан Браун.

- Ако говорим за български автор?

Книгите на Христо Калчев вървяха много силно, около 70 хил. продадени екземпляра на издание. Почти всеки българин беше чел неговите „Вулгарни романи“.

Да се издават български автори днес е все по-модерно. Обикновено това става в по-големи издателства като „Сиела“, „Хермес“, „Жанет 45“. Божана Апостолова беше и първата, която започна да издава български имена още през 90-те години и много от тях, примерно Милен Русков, Георги Господинов, Калин Терзийски, тръгнаха от нея, някои си останаха при нея, други отидоха на други места. „Жанет 45“ свърши огромна работа за българската литература през тези години, като се има предвид, че точно тогава мощно навлезе преводната.

- Може ли повишеното желание да се чете родна литература – качествена или недотам качествена, да се разглежда като проявление на, да я наречем, патриотичната вълна?

По-скоро това е желание да се чете историческа литература. Защото един трилър може да го напише който и да е писател по света. Но исторически роман за България може да напише български писател само. Никой по света не се интересува от нашата история. Имаме Владо Зарев, Георги Божинов с „Калуня-каля“, Лиляна Михайлова с „Грехът на Малтица“. Това са писатели, писали през годините и някой ги преоткрива. В двата случая – и „Калуня-каля“, и  „Грехът на Малтица“, ги откри Деян Енев. Доброто историческо четиво няма как да се загуби, то е носител на българския дух, а това е една струна, по която трябва да се играе доста внимателно, за да не се изпадне в крайности.

През миналата година обявихме конкурс за исторически роман, който беше с награден фонд 10 хиляди лева. Дойдоха 23 ръкописа, от тях журито в състав Алек Попов, Деян Енев, Здравка Евтимова, Младен Влашки, Недялко Славов не можа да определи победител. Конкурсът беше анонимен. Колебаха се, накрая отделиха три романа, които биха могли да станат след съответното количество работа. Тази година съкратихме периода, за който да се пише – от 1 септември 1944 г. до 27 април 1960 г. Това е много интересен и трагичен период в българската история, за който е писано много малко. Пълен е с драматични събития – Народен съд, колективизация, лагерите, има какво да се напише бол...

- Има и доста недобри образци за историческо четиво.

Това не е лошо. За да има добро, трябва да има и лошо.

- Действа ли тук формулата за количествените натрупвания?

Определено. За да станеш писател, трябва да правиш две неща непрекъснато – много да четеш и много да пишеш. Колкото повече четеш, толкова повече си задаваш въпроси. Колкото повече пишеш, ставаш по-добър, не всичко ти се получава, разбира се.

Някой път има ръкописи, които и писателят си ги усеща, че не са добре. Всъщност за български писател думата „ръкопис“ не е съвсем правилно да се употребява. Обикновено това е чернова на ръкопис. Някои минават и през няколко редакции ръкописа си, но това са единиците. Обикновено ти носят чернова на ръкопис и казват: „Ето, аз написах това.“ И тук започва голямата мъка. Ти казваш: „Хубаво си го написал това, но трябва да го пренапишеш още два пъти, за да се получи нещо добро.“ Те се впускат в дълги обяснения, пишат обикновено дълги романи, особено ако са исторически, по 300-400 страници...

- Кое е водещото, когато вземате решение дали да издадете един ръкопис?

Художествената стойност. Знаем априори, че няма да получим шлифован диамант, но ако е нешлифован, можеш да си го шлифоваш. Досега споменавах основно автори над 40 години. В нашето издателство особено внимание обръщаме на творците, които са под 30 г. Те са бъдещето. Някои от тях пишат изключително добре. Примерно Джеймс Илянов (автор на сюрреалистичния роман „Това е лабиринтът“)...

- Горе-долу какъв е средният тираж на български автор сега?

Правя разлика между писател и автор. Средният тираж за български автор е около 1000-1500 бройки. За поезията по-малко. Зависи колко е популярен, как се представя в социалните мрежи. Примерно Калин Терзийски пише много хубаво, но като напише нещо във фейсбук и всички в социалната мрежа скачат срещу него и това му се отразява на продажбите, защото си казват: „Абе, остави го тоя“...

Когато издадохме „Разкажи ми“, който е един страхотен роман,  висока художествена литература, и пуснахме във фейсбук анонс, отдолу имаше 250 поста, от които само няколко бяха за самата книга, всички други „за“ и „против“ Калин. Дойде време, когато за съжаление писателят е по-важен от книгата.

- В България възможно ли да има професионален писател, който да се издържа само от писане? Не, разбира се, в мащабите на Стивън Кинг или Джоан Роулинг.

Не, не е възможно. България е много малък пазар. Английският, немският, френският писател може да се издържа само от писане, но пазарът там е голям, той получава високи хонорари. Стивън Кинг взема авансово 8 млн. долара за три книги. Една книга не се пише за няколко дни. Поне година, година и половина. Ако той вземе хонорар от 10 хиляди лева,  му се получават максимум 800 лв. на месец. С тях би могъл някак си да скърпи бюджета. И толкова. Тиражите в България са ниски, обикновено авторът е на процент от коричната цена, няма как да се издържа само от писане.

- Не са ли печеливши българските автори?

Не особено.

- Дори и такива имена като Милен Русков?

Какво значи печеливш? Милен Русков пише една книга пет години. Между „Възвишение“ и „Чамкория“ имаше период от пет години.

- А за издателството?

Да, печеливш е. Той си е печеливш, но влага адски много труд.

- Имате ли обяснение за успеха му, той все пак не е лесносмилаем автор?

Не знам, някои книги просто имат такъв огромен успех. Няма логика. Издателят затова издава разнообразни книги, защото не знае от коя трънка ще изскочи заек. Не мисля, че и Божана, и Милен са очаквали такъв успех на „Възвишение“. И Милен, колкото и да се старае оттук нататък, едва ли ще повтори успеха на „Възвишение“. Както и Христо Стоянов, един добър писател от Варна, не може да надскочи „Скритият живот на една помакиня“. Или Калин Терзийски – „Има ли кой да ви обича“.

- И много други…

И много други, няма смисъл даже да ги изброяваме.

- Българският пазар е малък, а родната литература не пробива навън.

Българските писатели са издавани навън. Но няма как да направят голямо впечатление. Първо, книгата трябва да се преведе от български на английски, най-евтиният превод е 25 лв. на страница, ако е 400 стр., това са 10 хил. лева, които трябва да даде издателят, синопсис, да праща до множество издателства и да се надява евентуално някой да му отговори. А България е много непозната на света като изкуство, като литература.

- Българите много обичат да пишат книги, сочи статистиката, не говорим тук за качествена литература. Има ли фактори, които подхранват графоманията?

Да се издаде книга в България е много лесно. Ако имате три хиляди лева, издавате каквото си искате. Проблемът идва след това. Познавам десетки хора, които имат едни пълни складове, мазета и подаряват книгите си на приятели, защото нито едно от книжарниците не ги взема.

Книгоиздаването в България има пет елемента – както са петте ми пръста. Единият пръст е ръкописът, средният е издателят, крайният винаги е читателят. Останалите два са художественият редактор, който работи активно с автора, за да получи издателят добър ръкопис. Има още един пръст – този безименния, който в момента е и безгласен, е литературната критика. Оперативната литературна критика, която да насочи читателя към наистина стойностното и доброто. Имаме добри литературни критици...

- Но са безгласни?

Те не пишат оперативна критика. Питах един от тях защо. Той ми каза: „И да пиша, и да не пиша – файда няма. Само си правя врагове.“ Мястото на оперативната критика започна да се заема бавно, но славно от едни пишещи във фейсбук младежи и девойки, някои от които пишат много добре, други много зле. Но 19-годишно момиче да ми напише литературна критика за „Възвишение“ – не го приемам, тя не е дорасла за този роман, няма нито обща култура, нито изразния апарат да направи добра критика, нито житейския опит. Много е лошо, че липсва литературна критика. Защото ролята на критика е да отдели плявата от зърното.

- Причината каква е все пак? Има добри литературни критици, но критика няма.

Къде да се публикува тя? Има „Портал Култура“, има „Словото днес“ и „Литературен вестник“. Това са трите места, където може официално да се публикува литературна критика. Там не попадат често критични текстове. Обикновено критичният текст се пише, когато имаш да кажеш нещо добро за книгата...

-...или имаш лично отношение и сметки за разчистване с автора.

Или лично отношение към издателя.

- Малки размери, липса на оперативна литературна критика – кои са другите проблеми или, да кажем, особености на книжния пазар в България?

Много са. Един от проблемите е, че за българските автори няма достатъчно място в книжарниците. То е логично и естествено. Книжарниците са търговски обекти, в които всеки квадратен метър трябва да носи определена печалба, за да може да се издържат. Българският автор е някъде забит, силна българска книга, която си заслужава да се изнесе по-напред, излиза горе-долу на три-четири години веднъж.

Другият проблем на българското книгоиздаване е, че не във всички градове има книжарници. Има много места с над 10 хил. души население, където няма. Дълго време нямаше примерно в Севлиево. Всички големи вериги са разположени в областните градове. В Троян има една-единствена книжарница, вярно, много хубава, но Троян е голям град.

- Вероятно основните причини са чисто икономически…

Така е, но и за това има решение. Мислил съм много по този въпрос, защото практически 30 на сто от България е обхваната от книжарници, в в другите 70% няма. Трябва да се работи между Асоциацията на книгоиздателите, на общините, с кметовете, за да се дават помещения без наем или с облекчения, като смесено дружество, ти няма да плащаш наем, някакъв човек ще получава заплата, в тази книжарница ще има и книги, и канцеларски материали. Има една китайска поговорка: „Ако мислиш за една година, насади ориз. Ако мислиш за десет години, насади дърво. Ако мислиш за 100 години, образовай хората.“

- Защо смятате, че често повтаряната теза, че за да се стимулира четенето, е от голямо значение да се махне ДДС-то за книгите, е мантра без особен смисъл?

 Първо за самия издател не е добре да няма ДДС. Книгата струва 10 лв., вие я продавате за 12 лв., 2 лв. са ДДС. Но от тези 2 лв. започвате да спадате ДДС-то, което е начислено в печатницата, което е начислено при покупката на хартия, ДДС-то, което се плаща на художник, който е фирма. И т.н. Тоест реално накрая издателят внася 11%, защото другите вече са му взети. Ако се махнат тези два лева, другите проценти издателят пак ще си ги плаща. Защото тези дейности не са освободени от ДДС, освободен от ДДС би бил само крайният продукт. И реално издателят ще спести около 10%, това поражда много трудности. Дори да се махне ДДС-то, аз няма да намаля цената на книгата. Ще го дам на книжаря, за да може той да се развива, да вземе по-голямо помещение или за да бъдем атрактивни в по-малки населени места в България. Това е по-важно.

- Идеята не е ли да бъде облекчен или стимулиран крайният потребител по-често да си купува книги?

Не е така. Виждали ли сте как човек, четящ фантастика, си купува книга. Той първо я взема, мушка си я в джоба, за да не му я вземе някой друг, и чак тогава, като отиде да плаща, пита за цената. Човек, като иска нещо, е готов да плати за него. Една книга не струва хиляди, средно около 15 лв. По-важното е да се възпитава у хората, у младите това желание за четене.

- Каква е тенденцията, как смятате?

Младите започват да четат повече.

- Можете ли да направите нещо като портрет на българския читател?

Стандартният български читател е на възраст средно между 35-50 години, 75% са жени. Лошото на всички тези изследвания е, че не правят целеви изследвания примерно на възраст под 35 години с доход над 800 лв. месечно... Трябва да има различни показатели. Любовта към книгата се възпитава, и то основно в семейството. Ще перифразирам надписа от кутиите на цигарите за книгите: „Ако вие четете, има по-голям шанс и детето ви да чете и да обича книгите.“

Напоследък с фондация „Искам бебе“ започнахме една кампания да има повече деца, и то четящи деца. Издадохме една книга, която се казва „Приказник“ – даже си измислихме и нова дума. Там са всички най-хубави произведения за деца от класиците на българската литература от миналия век – от Асен Разцветников до Яна Язова. Всички илюстрации са оригинални.

- А какъв е вкусът на българина за книги? Какво предпочита да чете?

Всичко. Българинът чете много, нищо че не купува много, и е много добър читател, за което му свалям шапка. Разбира от книги. Има много добър вкус.

Той умее да оцени добрата книга, добрата литература. Някой път оценката е чисто конюнктурна, примерно „50 нюанса сиво“ не се слави с особена художествена стойност, но имаше много интерес около нея, защото се води за световен бестселър.

- В числени стойности в България какво значи бестселър?

За нашия пазар е всичко, което се продава над 10 хиляди. За български автор бих казал, че при 5000 хиляди вече е бестселър. А „Калуня-каля“ достигна 32 хиляди тираж, даже може и нагоре да е вече. Това е прекрасно, браво на „Хермес“, браво на Деян Енев.

- Какво влагате в твърдението си, че няма „непродаваеми писатели, а непродаваеми тиражи“?

Ако си отпечатал 10 хиляди бройки, а си продал 6000 хиляди, ти си продал достатъчно много, но не си продал тиража. Примерно издателят пуска една книга в 1000 бройки тираж. За да покрие разходите от издаването им, той трябва да продаде около 700 от тях. Т.е. той няма пари като печалба, а около 260 книги, които може да продаде, може и никога да не продаде или да ги точи през годините, че да взема по 5 лв. на седмица. От нито един тираж не се продават сто процента, а 40 книги отиват бадева – рекламни бройки, за Народната библиотека, за автора...

- Има ли понякога вътрешни противоречия между читателя и издателя във вас?

Нямам проблем. Като ми хареса нещо, го издавам! Книгата, която ми харесва, обикновено и добре върви. Ако се спъна на 40-а страница, всичко е ясно. Аз обичам книгите и се занимавам с тях.

----

Това интервю е публикувана в списание "Клуб Z" през август 2018 г. Още материали от същата авторка можете да прочетете тук.

Коментари

...

Много приятно интервю. Хареса ми. Имам много любими четива от издателство "Бард". Само едно уточнение - за да се продават повече книги, те трябва да бъдат на по-достъпна цена спрямо масовите заплати и пенсии в страната. Другото е бутикова дейност, въпреки че книгоиздаването у нас е в разцвет в последните години.

Това лято за първи път Book.store.bg пуснаха като промоция част от книгите си на цени от по 2,00 лв. и 5,00 лв. А съвсем доскоро се гордееха именно с това, че не правят намаления. Очевидно пазарът не върви добре (поне при тях конкретно) и са наложителни подобни мерки. Любопитно е, че дори на вторичния пазар за книги "втора ръка" цените понякога са доста солени. Има и на доста приемливи такива, но има и високи, дори доста високи. Което прави последните в голяма степен непродаваеми.

Според мен тепърва предстоят огромни намаления на цените на книгите у нас, предвид демографската и пазарна картина.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията