Кажи ми коя книга четеш, да ти кажа кой ти я е препоръчал. Нещата с книгите у нас се побират на длан и са ясни като на длан. Дали заради това ни липсва сериозна литературна критика? Дали заради това се случват литературни войни, в които всички читатели се разделят в две непримирими армии?

Парадоксално е, но точно стоката, която е ясна като „черно на бяло“, е най-загадъчната. Книгите. Ако човек реши да си купува сирене, ще види, че има сирене от мляко и имитиращи продукти. Сложени са на отделни щандове, разлика има и в цената. Не и с книгите. Няма щанд за книги, имитиращи литература, цената също не е ориентир. А онова, което ни помага да избираме какво да четем – безпристрастна и компетентна литературна критика, липсва.

Жанрът „ревю“ сега процъфтява в приятелски хвалебствия и вражи заклеймявания. Дали ревюто ще е шекерено положително или отровно критикуващо зависи от отношението на пишещия към написалия книгата, много рядко от самата книга. А когато някой е решил да балансира между искреността и подмазването, става още по-хлъзгаво – не знаеш дали да си купиш, или да подминеш книгата. Никога досега у нас не е имало толкова много заглавия и толкова малко литературна критика. Налага се да се оправяме сами.

Класациите

Донякъде ориентир са класациите. Най-голямата верига „Хеликон“ ги обича. Да видим класацията ѝ за 50-те най-купувани книги за последните десет години. Сред авторите най-често са имената на Хорхе Букай и Дан Браун. Това е неизменната тенденция през последните години – хората купуват трилъри и приложна психология. Съспенс и релакс. Адреналин и балсам за душата. И ако си мислите, че първото се купува само от мъже, а второто – от жени, лъжете се. Жени си падат по трилъри, а мъже по оня монах, който продал своето ферари. Дамската читателска аудитория не подценява страховитите книги, а мъжката предпочита Робин Шарма пред Луиз Хей.

В последната класация на „Хеликон“ българските автори стоят така: на първо място е Милен Русков с „Чамкория“, на второ Георги Господинов с „Всичките наши тела“, на трето отново Милен Русков с „Възвишение“. Тази първа тройка е на практика онази двойка, която белязва всички най-големи литературни скандали напоследък у нас: Милен Русков и/или срещу Георги Господинов. Всяка дума, казана в полза на единия, се смята за дума против другия. Положението е като във футбола: щом харесваш „Левски“, значи си срещу ЦСКА.

Това лято поуспокоилият се литературен български живот бе разтърсен от мъртво вълнение, предизвикано от поета Кирил Кадийски. След като насява и навява със злъчни метафори „явлението Георги Господинов“, ни в клин, ни в ръкав той възкликва в последния си ред „Бедни Милен Русков, защо не умря при Гредетин“. Нито Русков, нито Господинов откликнаха на този зов за нов кръг от старата война, но това не попречи да се разрази едно прилично сражение между привържениците на единия и на другия. А в действителност Господинов и Русков са толкова различни, че просто няма как да бъдат сравнявани. За всяка друга литература би било добре, че ги има и двамата, но у нас нещата са винаги по-сложни.

В първата десетка на класацията са още „Хавра“ на Захари Карабашлиев и втората част на „Сестри Палавееви“ на Алек Попов. Когато в един сравнително кратък период най-големите български автори се обръщат към историята и я претворяват в широки литературни платна, а читателите нареждат „Възвишение“, „Чамкория“, „Хавра“ и „Сестри Палалееви“ сред десетте най-купувани български книги,  това означава, че и пишещите, и четящите търсим щрихи да нарисуваме колективния си портрет.

Какви сме, как сме станали такива, защо сме такива, са били винаги сред основните български въпроси.

Ароматът

Българските читатели са верни, не са толкова много като процент от населението, с какъвто могат да се похвалят други държави, но са предани дори когато има проблем. А проблем имаше и има, преди беше дефицитът на книги, сега – цената им. Книгите сега са повече от всякога, но и по-скъпи от всякога. Повече като вопли и стенания, отколкото като настояване, звучат от време на време призивите да се намали ДДС на книгите.

По-евтините електронни книги са все още непопулярни. Читателите с дълъг стаж отчитат удобството да се носи едно електронно устройство вместо куфар с книги при пътуване, да речем, но във всекидневието си предпочитат книга на хартия. Странно е колко дълбоко е свързан с удоволствието от четенето ароматът на нова книга. Сред причините да се предпочита хартиеният вариант доста хора споменават, че обичат мириса на книга. Другите причини: искам да я разлиствам, искам да виждам как напредвам в четенето, обичам да я държа, искам, когато завърша книгата, да я затворя и прегърна.

Както се вижда, все сантиментално-романтични причини, свързани с детството на аналоговите поколения, което означава, че вероятно ще се променят с промяната на поколенията в цифрови.

За лошо или за добро книга в България означава нещо по-различно от книга в други страни, където тя се купува на съвсем достъпна цена, а след прочитането просто се оставя на пейка в парка, за да бъде изхвърлена или взета от друг читател, проявил интерес. Книгата у нас не е стока за изхвърляне. Не просто защото е скъпа, а защото имаме задръжки да смесим с боклука нещо толкова важно като книгата. За издателствата книгата е стока, но за българския читател все още не, тя е нещо повече и заслужава да стои на рафт, да бъде разгръщана, да носи радост и мъдрост.

По същата причина, че е нещо повече от обикновен предмет, книгата у нас си запази статута да бъде любим за подаряване предмет. По лични наблюдения около една трета от купувачите в книжарниците търсят книга за подарък. Избират по тема, по цена, по интереси, по заглавие, самото избиране на книга за даден човек е преживяване.

Книгата е престижен подарък. Знам за сватба, в която младоженците бяха помолили вместо цветя гостите да носят книга. Имаше и сватба, в която младата двойка подари всички донесени на тържеството книги на читалищна библиотека, като за целта помоли гостите да купуват от определена книжарница, в която бе сложен списък, за да не се повтарят книгите.

Времето

За издателствата книгите са стока. Особен вид стока, но все пак стока. Те са щастливи, когато издават ценна по съдържание книга, но не биха имали нищо против да издадат лоша книга, която по някакви причини ще се купува масово.

Това пресяване по качество, тази разлика в смисъла и значението обикновено я прави литературната критика. Каквато впрочем у нас никога не е имало. По-рано по идеологически причини, а сега по други съображения, нито едно от които не е удобна за споменаване. Ако някой днес реши да е безпристрастен, обективен в преценката си за книги, той няма да спечели нищо друго освен врагове. Затова и кандидати не се намират лесно. У нас най-добрата препоръка за книгата си остават името на автора и мнението на приятелските кръгове. По същата причина в социалната мрежа са появиха много читателски групи с много членове и активен живот, но не се появи сериозен литературен сайт.

Светът на книгите става все по-голям, все по-бързо пристига при нас всичко написано някъде по света, само две неща не ни достигат като читатели – мнение за книгите, на което да вярваме, и време да ги четем.

----

Този текст е публикуван в списание "Клуб Z" през август 2018 г. Още материали от същата авторка можете да прочетете тук.