Изминаха три месеца, откакто комисията по досиетата публикува досието от службите на българската комунистическа тайна полиция, която класифицира Юлия Кръстева като агент Държавна сигурност под псевдоним "Сабина".

Юлия Кръстева има възможността да отрече и оспори това разкритие. И тя го прави - откакто досието видя бял свят. Включително и в интернет - за първи път - заради огромния интерес и отзвук, който съпроводи решението на комисията по досиетата.

Предлагаме ви материал от срещата на Юлия Кръстева с Ан Дастакиан от изданието "Мариан" през тази седмица. Самата Кръстева сподели текста в сайта си. 

Факсимиле от статията в седмичника.

Аз съм възмутена от списание "Obs", което ме обяви за агент на КГБ (така е в оригинала - б.р.), разпространявайки тази клевета и дезинформация с пълното съзнание, че е недосегаемо. Журналистите, които биха прочели досието на тоталитарната полиция, биха открили точно обратното, доказателства, че аз съм онази, която е била под наблюдение. Някои са направили това, в самата България - и са пратили "на боклука" празното досие на тенденциозната комисия по досиетата.

Наистина ми бяха изпратени шестнайсет агенти за една "шпионка". Те си търсеха претекст, за да оправдаят пътуването си на Запад. Филип Солерс, съпругът ми, който е много подозрителен към просъветските режими, наложи вето на потенциални български посетители. Той винаги отказваше да ги види. И невероятно, вечеряхме с един апаратчик, който твърди, че ме е "вербувал" по този повод.

Никаква задача от разузнаването, нито една мисия няма в архива на сталинската полиция. Само се задоволяват да ми приписват изречения в трето лице, например, за Арагон или за "Пражката пролет", която не беше по вкуса на БКП. Защото аз като "шпионка" бях кръгла нула, изглежда по-скоро тяхната цел е бил Солерс. Явно ги е интересувал, защото той посещаваше посолствата на Китай и Албания и през годината, през която е положено началото на досието "Сабина", той пусна една много промаоистка публикация, а и създаде "Юнското движение от 1971 г.", което просъществува три месеца. Това бе по-скоро волтарианска изява и нямаше никакво значение за отношенията между СССР и Китай, но тайните агенти вероятно са си помислили, че мога да им бъда полезна, за да достигнат до този опасен лидер.

Откривам три етапа в тази мрачна афера:

1. Тайните служби фабрикуват досието ми и правят формални бюрократични доклади, за да го подкрепят.

2. Комисията по досиетата разкрива публично документите - без да ги тълкува и без да предупреди заинтересованите - било то колаборационисти или предатели.

3. Лявата западна преса публикува документите без да си свърши съзнателно работата, може би защото няма капацитет да анализира историята или пък изпитва някаво чувство на вина.

Необходимо е да се определи и анализира онова, което ми беше приписано, през днешния контекст на посттоталитарна Европа, в която носталгията към комунистическото минало се пресича с шовинистичните претенции и подкопава жизнеспособността на Европейския съюз. Предлагам да продължим да разсъждаваме за това и да се ограничим днес до симптоматичното сближаване между, от една страна, тоталитарните системи, които нарушават правата на мъжете и жените, а от друга - на онзи медиен фанатизъм към позоването на "лъжичка" и пускането на "фалшиви новини", които унищожават репутацията и потъпкват личния живот с пълна безнаказаност. Затова не изключвам да водя съдебен процес. Необходимо е обаче да се разсъждава върху всички компоненти на симптома, при който отломките на комунизма се крият зад националистическите движения в Източна Европа и не само това, а и когато "четвъртата власт" губи своята независимост в клопките на взаимосвързана демокрация.

Преживях отпътуването си от България (през 1965 г. със стипендия на френското правителство), като истинско изгнание. Това е времето на размразяването. Комунистическото образование, отвъд своята "идеология на лъжите", както я определи Солженицин, е по-злокобно от лишаването от свобода, имаше предимството да ни трансформира от универсализма на просвещението. В университета обсъждахме диалектиката на Хегел, критиките, които предизвикваше самият марксизъм, Георг Лукас и неговите ученици. За мен френската комунистическа партия беше Арагон с "Голямата седмица" и "Френските писма" и списание La Nouvelle Critique, която трябваше да се отвори за структурализма. В Париж литературната и академичната среда, която се интересуваше от този структурализъм, произтичащ от руския формализъм и от марксизма, веднага ме плени и интегрира.

Записах се в Училището за академични изследвания в семинара на Люсиен Голдман, който преоткри Маркс с Паскал, Хегел и структурализма, и едновременно с това в курса на Ролан Барт, който описваше литературата чрез "новия роман" и семиотика. Бях щастлива, че принадлежат към номадски свят - немски, италиански студенти, английски, Латинска Америка, Източна Европа - изключително. Веднага разбрах, че никога няма да бъда французойка сред французите. Това беше състояние на безтегловност, определено болезнено, но и отворено към търсенето, към иновациите. Моята политическа ангажираност, контактите ми с дисиденти от Източна Европа ме направиха по-скоро критична.

Моето "дисидентство", моят "ангажимент" бе да се възползвам от интелектуалната свобода, която се отваряше пред мен, за да развия знанията, които носех от България и които можех да задълбоча в контакта с литературния и интелектуален авангард на левицата във Франция, в Европа и много интензивно в САЩ - част от която са постструктурализмът и психоанализата. Това бе моят начин да бъда изгнаник в търсене на невъзможното и неизвестното. Да се ​​запитаме като начин на съществуване. Глобализацията на идеите беше преди днешната глобализация.

Всъщност аз бях наистина прекъснала мостовете с България (беше лесно, защото нямаше телефони и интернет). Но не и с моите родители, които дойдоха три пъти във Франция между 1966 и 1989 година, благодарение на намесата на Жак Шабан-Делмас (един от най-близките съратници на Шарл дьо Гол, бил е и премиер на Франция - б.р.) с когото контактувах чрез писма.

Точно тази кореспонденция от 29 писма, които бяха разкрити публично в досието, считам за най-мрачната част от цялата афера. Преживях това като истинско изнасилване. В момент, когато целият свят се хвърля да защитава личните данни, например в социалните мрежи, моите лични писма са разпространени не само в архивите на българското КГБ, но и върху цялата земя и нито един журналист не се разтревожи от това. Да не говорим за Комисията по досиетата.

Преди всичко не биваше да бъда смятана за "враг на народа" в България, защото там живееха родителите ми и сестра ми. Така че аз се опитах да поддържам някакви отношения, като периодично отивах в посолството. Там срещнах -  фатално - апаратчици, седнали зад бюро и които аз не познавах, нито можех да им запомня имената.

Бях поддържала някакви контакти с дисиденти и знаех, че те са все повече и повече в затруднения. Така и не се върнах много дълги години в България.

Отидох в България през 1983 година със сина си, роден през 1975 година, за да го видят родителите ми. Отново бях в България през януари 1989 година като част от делегацията на президента Франсоа Митеран. Ние се срещнахме с дисиденти в посолството на Франция в София, сред които бъдещият президент Желю Желев и моята приятелка Блага Димитрова, бъдеща вицепрезидентка. Баща ми почина през септември същата година при странни обстоятелства. Изглежда "те" `(властите б.р.) правеха някакви експерименти над възрастните хора и той беще кремирен против волята му, а и гробовете бяха запазени само за комунисти, но ... ако аз бях умряла преди него тази привилегия щеше да ни бъде предоставена заради моята слава! Имах чувството, че царува някаква вулгарност по улиците, имаше някакви невероятни опашки, а езикът беше променен. За 25 години езикът беше станал брутален, а хората се обиждаха навсякъде.

След падането на Берлинската стена аз отидох през 2002 г. за смъртта на майка ми, и когато СУ ми даде титлата доктор хонорис кауза. През 2014 г. университетът организира симпозиум около моята работа. Срещнах едно младо поколение от философи, социолози и анализатори с взискателна мисъл, в крак с етичния и политически дебат в Европа и Съединените щати, тревожни пред трудностите на страната.

Някои (в България б.р.) отново приемат комунистическата догма и се обръщат към Русия и търсят подкрепа от по-големия брат. Други продължават да разчитат на европейската помощ, въпреки мефиотските злоупотреби. Трети, доста редки, но упорити, се надяват на някои демократични реформи, фаворизирани от Евросъюза. Но в тази икономическа и политическа безизходица, призраците на тоталитаризма не остават в полицейските гардероби. Те пълнят публичния площад с неприязън. Аз го разбрах, в смисъла на Ницше, като невъзможност да се трансформират стари болки и разочарования от настоящето, за да се усети враждебността на реакциите. Обвиненията, горчивината и отмъщението, често покрити с прочутите "националните чувства", осъждат тази част на Европа да замръзне в покраинините на страданията на историята. Като тези претендиращи за "чистки от миналото", които само потвърждават сталинистките методи и предприемат стъпки без да питат оклеветените лица - и по начин, при който догмите на миналото се препредават от режима на шум и в режим на пресмятане и премисляне.

Дали сме забравили сталинистките процеси?

Няма друг начин да излезем от това токсично състояние, освен да задълбочим преоценката на тоталитарния феномен. Проучвайки различните си аспекти, институционалната история, културната си памет. Написах "България, моето страдание" (1994) като се опитах да не забравям религиозните корени.

Православната вяра има прекрасни моменти, особено в разбирането за болката и траура, ритуалите й са прочувствени празници. Но тя не предлага истински размисъл за независимостта на човека. На него му липсва похвала от ренесанса за свободата и рисковете. България е преживяла един вид началото на Ренесанса чрез създаване на азбука - кирилицата, както и запазването на своята култура. Мощен антидепресант, който сплотява нация.

От друга страна, както в някои държави, особено в Източна Европа, идеите на просвещението са наложени от елитите, те не са внушили достатъчно социално поведение и институционални структури. Любопитството и мисълта процъфтяват в университетите, но отсъстват в политическото пространство. На тази основа комунизмът присаждаше тоталитарните идеали, смазвайки социалните и обществени стремежи, отклоняваше гражданите от обществото. Посткомунизмът сега е изкушен от връщане към духовността, към религиозната реакционна вяра или комунистическата вяра, която прогресира в шоуспектакъла, в ситкома или в хипермаркетинга, без да задава въпроси. По-драстично, отколкото в други европейски страни, посттоталитарните демокрации са изправени пред трудността на съществуването на тази култура, наречена хуманизъм, чието постоянно преоткриване изисква да се поставят под въпрос идентичността, нацията, вярата и нуждата да се вярва.

Европа носи голяма и тежка отговорност за тази рана, която се разширява и подкопава нейния проект. Ако изпълнението на човешките права е в уважение към индивида и неговата изключителна креативност, потокът от капитал не е достатъчен, за да ги гарантира и трансформира. Усилията в образованието, обучението и културата се отнася и за всички - от училището до бизнеса, за да се насърчи създаването на преоценка на миналото, което позволява негодуванието да отстъпи път за подновяване и въззкресяване на демократична политика.

Само бдителността през всеки един миг и поставянето на човека в центъра на медийната среда, на която сме сдъвкани актьори, все още може да ни спаси, Българийо, мое страдание ...

* Преводът е на Клуб Z