Ако с няколко думи трябва да опишем очакванията за първото правителство на министър председателя Бойко Борисов, те ще бъдат:

алтернатива на статуквото и надежда за промяна.

Така българските граждани масово възприемаха случващото се и схващането, че “всички политици са един дол дренки“ някакси отстъпи на заден план, поне за малко.

Второто коалиционно управление на Борисов се изниза под “стабилността”. Това бяха безбройните обещания, че в следващите 2-3 месеца правителството няма да залитне в обратна посока на решеното. Месеците се превърнаха в години и партията придоби самочувствието, че само тя може да управлява без кой знае какви сътресения в държавата. Донякъде това самочувствие бе оправдано.

Лека полека обаче стабилността в държавата се превърна в стабилност на партията, а двете неща са коренно различни. Едното предполага доволни граждани и развитие, а другото пълни джобове на партийците в ущърб на избирателите. Това удобно положение допринесе още повече за липсата на реформи или поне подобрения в ключови сектори. Всеобщото схващане се свеждаше до „Ние правим всичко, за да не става още по-зле. Сетете се за БСП“.

Какво идва след “алтернативата“ и “стабилността“?

За жалост управляващите все още не са си измислили думичка, която да описва този мандат. „Борисов 3“ се възползва от това, че България поне за 6 месеца получи положителни отзиви за председателството на Съвета на ЕС. Стана логично да си мислим, че този мандат ще остане под знака на външния облик на държавата и подобряването на отношенията с редица държави. Да, ама не. Това бяха само онези 6 месеца, през които си имахме цяло министерство на председателството на Съвета на ЕС и столицата редовно биваше затваряна заради важните срещи в НДК.

Този кратък период от време не е достатъчен, за да придаде цялостен облик на управлението и да го окачестви като подобряващо отношенията с ЕС и съседните държави. За да бъде така окачествено, работата по отношенията със съседните държави нямаше да приключи чрез предаване на щафетата на австрийците, които след България поеха председателството на Съвета на ЕС. Темата за интеграцията на Западните Балкани отдавна вече не е част от българския политически дневен ред. Време беше да се върнем в пределите на България, че я позабравихме малко. “То не може всичко наведнъж„ са казали хората.

Приключи външнополитическият курс.

Но можем ли да се върнем към заветната “стабилност“?

Няколко са нещата, които ни подсказват, че ГЕРБ и коалиционните им партньори не могат да си позволят да говорят за стабилност. Освен боричканията между Волен Сидеров и Валери Симеонов, които накараха Каракачанов да се захлупи със синя каска, сякаш самата ГЕРБ търпи вътрешни промени, ако съдим по разногласията между Цветан Цветанов и министър-председателя Бойко Борисов. И ако доскоро можехме да си мислим, че ГЕРБ отправя послания към русофилите чрез Бойко Борисов и към проевропейски настроените чрез Цветан Цветанов, за да се хареса на всички, то днес забелязваме много повече разминавания. Проточилата се смяна на министри е такъв пример. След трагедията в Своге и оставките на тримата министри, най-притеснителни за управляващите си остават наближаващите избори за Европейскии парламент и след това за местна власт. Ако ГЕРБ не ги спечели с убедително мнозинство, картинката съвсем няма да е розова. Прокламираната стабилност не може да бъде вече етикет на управляващите. Поглеждането навътре в държавата шепне единствено думата “реформи“.

Апел към управляващите: Мислете бързо!

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".