Ad Config - Website header

 

Article_top

„Когато се отмятаме, когато влезем в неистина, когато си позволим да бием или да унижаваме другия, когато махнем с ръка и кажем: „Абе, писна ми, не ме интересува!“ – нека си спомним, че отнякъде ни гледа едно дете.“

Думите са на писателя Георги Господинов, който в понеделник вечерта получи Голямата награда на София за постижения в културата, връчвани в Деня на столицата, 17 септември, съвпаднал и с първия учебен ден. Отличията в различните области на културата бяха връчени на кратка церемония в Народния театър. Отличени бяха Софийската филхармония за цикъла концерти „Музиката на Европа“ (музика), Народният оркестър на БНР (фолклор), поетесата Мирела Иванова (литература), актьорът Захари Бахаров (театър), фестивалът „Синелибри“ (кино), художникът Лъчезар Бояджиев (пластични изкуства), предаването на БНР „Арт ефир“ (медии), Столичната библиотека и инициаторите на проекта „Скритите букви“ (специална награда на журито) и др.

Получавайки голямата награда, Георги Господинов първо пожела да благодари: „на хората, които са си дали гласа за мен – давам си сметка колко са смели“:

„Това е жест към българската литература и към поколението, от което идвам. Благодаря на издателство „Жанет 45“ и на Божана Апостолова. Благодаря на родителите си, които преди близо половин век ми казаха, че трябва да стана добър човек при всички обстоятелства и всичко ще ми е наред – това беше през XX век, чакам потвърждение. Благодаря на семейството си и на дъщеря си най-вече за всичко, което ме научи и ме учи и сега заради нея аз продължавам да се опитвам да бъда добър човек и през XXI век. Благодаря на преводачите си, заради които книгите ми излизат по света. И най-вече на читателите си благодаря – на тези, с които взаимно си даваме смисъл и кураж.“

Последва кратка реч, посветена на София, създадена от стъпките и сенките на хората от нейната култура:

„Това е наградата на София. Този град е направен от стъпките на тези, които са ходили по улиците преди нас. От стъпките на Яворов, който ходи пипнешком след ослепяването си по тези улици, от стъпките на Вазов, от стъпките и бастуна на Пенчо Славейков, на Гео Милев, на Багряна, на Далчев – техните сенки са и тук, в този театър. Всички те идват от различни места – Чирпан, Сопот, Трявна, Стара Загора, Сливен, Далчев е от Солун – София ги е приела. София е приемащ град – невинаги милостив, но приемащ, който не отказва пристан. Нека не отказваме и ние този пристан на следващите, които ще дойдат под небето на София.

Казвам го като пришълец, макар по-голямата част от живота ми вече да е минала тук. Трябва да имаме памет за тези стъпки – културата и литературата в частност произвеждат памет. А защо ни е паметта днес, ще каже някой. За да изпитваме срам от себе си, ще кажа, когато минаваме недопустими граници. Ние вече не се срамуваме, не се колебаем, не се притесняваме – съмнението, срамът, тъгата (понеже на тези години станах експерт по тъгата) са част от човешкото. Затова ни е памет.

Във всичките си книги, надявам се и в тези, които ще напиша, съм се опитвал да работя в тази малка памет – паметта в рамките на един човешки живот. Вярвам, че е важно да съхраняваме тъкмо онова, което е нетрайно и живо – винаги съм го предпочитал. Пирамидите, крепостите, монументалното няма да останат ненаписани. Ако нещо съм научил, то е, че всичко е лично, всичко, което е персонално, е в крайна сметка универсално. И когато разказвам за уж българската тъга, някой в друга част на света може да каже: „Това е моята тъга.“ Същата тъга, същата история, дори да разказвате за личната си тъга и несигурност, вие разказвате за тъгите на света.

Голямата българска литература винаги е заставала на страната на слабия, имаме съчувствие към него – и ние тепърва трябва да се учим на това: да стоим на страната на различния, на унижения, на изгубилия смисъл. Смисъл и съчувствие – на това се опитва да ни учи литературата.

Може отнякъде да ни слушат икономисти и финансисти, затова ще кажа: не подценявайте културата, това е гравитацията, която все още ни държи – литературата, киното, театърът, всички изкуства ни държат заедно, поставят ни в едно общо поле на смисъл, за да не живеем като шепа хора под празното небе, както казваше Яворов. Защото култура е онова, което се случва тук, между самите нас. Без тази гравитация обществата се разпадат, а държава без общество е куха черупка.

И последно, като баща: всички ние днес сме бащи и майки, които сме изпратили децата си на училище. Ние сме длъжници на тези деца заради начина, по който живеят тук, заради детската стая на света, която им оставяме. И понеже знам, че сме изгубили вяра в много неща – но над всичко в собствената ни йерархия все пак, вярвам, стои едно дете и ни гледа. Нека мислим за това всеки път когато се отмятаме или не, когато влезем в неистина, когато си позволим да бием или унижаваме другия, да махнем с ръка и да кажем: „Абе, писна ми, не ме интересува!“ Нека си спомним, че отнякъде ни гледа едно дете – това е достатъчно. Децата ни гледат. И в тях е нашата надежда, вяра и любов.

Честит празник!“

"Площад Славейков"

 

„Когато се отмятаме, когато влезем в неистина, когато си позволим да бием или да унижаваме другия, когато махнем с ръка и кажем: „Абе, писна ми, не ме интересува!“ – нека си спомним, че отнякъде ни гледа едно дете.“

Думите са на писателя Георги Господинов, който в понеделник вечерта получи Голямата награда на София за постижения в културата, връчвани в Деня на столицата, 17 септември, съвпаднал и с първия учебен ден. Отличията в различните области на културата бяха връчени на кратка церемония в Народния театър. Отличени бяха Софийската филхармония за цикъла концерти „Музиката на Европа“ (музика), Народният оркестър на БНР (фолклор), поетесата Мирела Иванова (литература), актьорът Захари Бахаров (театър), фестивалът „Синелибри“ (кино), художникът Лъчезар Бояджиев (пластични изкуства), предаването на БНР „Арт ефир“ (медии), Столичната библиотека и инициаторите на проекта „Скритите букви“ (специална награда на журито) и др.

Получавайки голямата награда, Георги Господинов първо пожела да благодари: „на хората, които са си дали гласа за мен – давам си сметка колко са смели“:

„Това е жест към българската литература и към поколението, от което идвам. Благодаря на издателство „Жанет 45“ и на Божана Апостолова. Благодаря на родителите си, които преди близо половин век ми казаха, че трябва да стана добър човек при всички обстоятелства и всичко ще ми е наред – това беше през XX век, чакам потвърждение. Благодаря на семейството си и на дъщеря си най-вече за всичко, което ме научи и ме учи и сега заради нея аз продължавам да се опитвам да бъда добър човек и през XXI век. Благодаря на преводачите си, заради които книгите ми излизат по света. И най-вече на читателите си благодаря – на тези, с които взаимно си даваме смисъл и кураж.“

Последва кратка реч, посветена на София, създадена от стъпките и сенките на хората от нейната култура:

„Това е наградата на София. Този град е направен от стъпките на тези, които са ходили по улиците преди нас. От стъпките на Яворов, който ходи пипнешком след ослепяването си по тези улици, от стъпките на Вазов, от стъпките и бастуна на Пенчо Славейков, на Гео Милев, на Багряна, на Далчев – техните сенки са и тук, в този театър. Всички те идват от различни места – Чирпан, Сопот, Трявна, Стара Загора, Сливен, Далчев е от Солун – София ги е приела. София е приемащ град – невинаги милостив, но приемащ, който не отказва пристан. Нека не отказваме и ние този пристан на следващите, които ще дойдат под небето на София.

Казвам го като пришълец, макар по-голямата част от живота ми вече да е минала тук. Трябва да имаме памет за тези стъпки – културата и литературата в частност произвеждат памет. А защо ни е паметта днес, ще каже някой. За да изпитваме срам от себе си, ще кажа, когато минаваме недопустими граници. Ние вече не се срамуваме, не се колебаем, не се притесняваме – съмнението, срамът, тъгата (понеже на тези години станах експерт по тъгата) са част от човешкото. Затова ни е памет.

Във всичките си книги, надявам се и в тези, които ще напиша, съм се опитвал да работя в тази малка памет – паметта в рамките на един човешки живот. Вярвам, че е важно да съхраняваме тъкмо онова, което е нетрайно и живо – винаги съм го предпочитал. Пирамидите, крепостите, монументалното няма да останат ненаписани. Ако нещо съм научил, то е, че всичко е лично, всичко, което е персонално, е в крайна сметка универсално. И когато разказвам за уж българската тъга, някой в друга част на света може да каже: „Това е моята тъга.“ Същата тъга, същата история, дори да разказвате за личната си тъга и несигурност, вие разказвате за тъгите на света.

Голямата българска литература винаги е заставала на страната на слабия, имаме съчувствие към него – и ние тепърва трябва да се учим на това: да стоим на страната на различния, на унижения, на изгубилия смисъл. Смисъл и съчувствие – на това се опитва да ни учи литературата.

Може отнякъде да ни слушат икономисти и финансисти, затова ще кажа: не подценявайте културата, това е гравитацията, която все още ни държи – литературата, киното, театърът, всички изкуства ни държат заедно, поставят ни в едно общо поле на смисъл, за да не живеем като шепа хора под празното небе, както казваше Яворов. Защото култура е онова, което се случва тук, между самите нас. Без тази гравитация обществата се разпадат, а държава без общество е куха черупка.

И последно, като баща: всички ние днес сме бащи и майки, които сме изпратили децата си на училище. Ние сме длъжници на тези деца заради начина, по който живеят тук, заради детската стая на света, която им оставяме. И понеже знам, че сме изгубили вяра в много неща – но над всичко в собствената ни йерархия все пак, вярвам, стои едно дете и ни гледа. Нека мислим за това всеки път когато се отмятаме или не, когато влезем в неистина, когато си позволим да бием или унижаваме другия, да махнем с ръка и да кажем: „Абе, писна ми, не ме интересува!“ Нека си спомним, че отнякъде ни гледа едно дете – това е достатъчно. Децата ни гледат. И в тях е нашата надежда, вяра и любов.

Честит празник!“

"Площад Славейков"

Коментари

...

Интересна реч, макар и някак несвързана ми се струва. Особено за срама и паметта. Но все пак честито на призьорите!

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията