Живеем в невероятна епоха, изпълнена с руска интрига, срещи на върха в стил "риалити предаване", президентски тиради в "Туитър" и търговски войни - историята може да предоставя перспективи, дори и да ѝ е трудно да осигури комфорт. Древните гърци често са разбирали света ни по-ясно отколкото се удава на нас. Изложението на Тукидит за Пелопонеските войни между Атина и Спарта според мнозина съвременни експерти е било предназначено за произведение на гръцката трагедия. То предоставя непреходен морален компас, разкрива прозрения за предизвикателствата във вънашната политика на Съединените щати, дори след като Доналд Тръмп идва на власт.

Атина, главната героиня, е държава като Съединените щати, създадена на базата на добродетелни принципи.  Докато богатството и властта ѝ растат, тя се опитва да разпространи влиянието си отвъд границите си. Тогава, в апогея на своята сила, следвайки правилото на Перикъл, не само че Атина започва да губи демократическия си характер, но и до такава степен превъзхожда останалите в мощта на армията си, че вече не се чувства задължена от моралните ценности и чувството за принадлежност към общност, които са поддържали цял древногръцкия свят.

Както във всяка гръцка трагедия, Атина, в края на краищата, става жертва на високомерието си и отива твърде далече. В един от по-запомнящите се примери на Тукидит, флотът ѝ е обкръжил малкия остров Мелос и настоява за лоялност. Мелианците, които са числено превъзхождани, заявяват, че по време на война: "силните правят каквото могат, а слабите каквото трябва".

За поколения студетни по международни отношения, тази сентенция е била използвана, за да демонстрира как ограниченият морален избор принадлежи към древността. Но това, което Тукидит се опитва да ни обясни е, че силната страна (която "може") се различава от слабата (която "трябва") по това, че първата може да бъде морално укорена. 

Но Атина е непреклонна към молбите на Мелос за милост. Накрая мелианците се предават, а атиняните, недоволни единствено от победата, избиват мъжкото население и продават жените и децата в робство. След известен брой варварски прояви, атиняните не само губят моралното си положение и лидерството на древногръцкия свят, но и войната.

Това е подходяща притча за нашето време. Съединените щати рискуват да влязат в ролята на Атина в една съвременна трагедия - това не се дължи само на порядките на сегашния президент. Америка загуби пътя си във външната политика, много преди Доналд Тръмп да стане президент и все още е неясно дали САЩ ще продължи да бъде лидер на геополитическата сцена, след като му изтече мандатът.

КРАЙ НА ЕДНОПОЛЯРНОСТТА

Как ще изглежда външната политика след Тръмп? Вглеждайки се отвъд всекидневния хаос, който той създава, едно нещо е ясно: Еднополярността на Америка, продължила почти три десетилетия след краха на Съветския съюз, е приключила. Никоя друга държава не може все още да се противопостави на САЩ в сфери като армията, икономиката, политическата власт, но Съединените щати вече не притежават способността да оформя световните събития както можеше след заника на Студентата война.

Нещо повече, в ретроспекция, този необикновен период на неоспорвано властване, може да се възприеме едновременно като благословия и проклятие за Съединените щати. След падането на Берлинската стена през 1989 г. и бавното разлагане на Съветския съюз през следващите две години, САЩ загуби "Полярната звезда", която дълго време упътваше външната ѝ политика: необходимостта за противоборство срещу комунистическото разпространeние.

След края на СССР, Америка осъзна, че вече няма "суперсила", която да ѝ се противопостави. Но същевременно загуби чистотата на морала си, който смъртният враг предоставяше. Консенсусът вътре в страната за бъдещото външнополитическо развитие също изчезна и общата насока на тази политка, при липсата на компас да я насочва, започна да се променя. 

Оттогава САЩ усещат липсата на смислена стратегия по национална сигурност.

ТЪРСЕНЕТО НА СТРАТЕГИЯ СЛЕД КРАЯ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА

Последвалите администрации в САЩ подскачаха от една цел към друга, докато се бореха с предизвикателствата в света след края на Студената война. Джордж Буш - Старши не успя да създаде нов баланс на силите в Европа, да отговори на вакуума, оставен след разпадането на Източния блок. Докато помагаше за съединението на Германия и връщаше стабилност в западния лагер, неговата администрация се опита да укроти Русия с обещания, че НАТО няма да се разраства на изток.

Бил Клинтън, на върха на популярната вълна с триумалните възгласи за "край на историята", продължи като увеличи НАТО, включвайки държави от Източна Европа и се опита да разпространи много от положителните черти на либералния ред навсякъде по света. В същото време, той се бореше - в места като Сомалия, Руанда и Босна, с въпроси като доколко универсална е отговорността на Америка да поддържа този ред. 

Атаките на 11 септември веднага поставиха Съединените щати в отбранителна позиция, принудиха я да предприеме множество мерки, за да защити територията си. Но Джордж Буш - Младши бързо премина в офанзива, използвайки атаките като повод, за да нахлуе в Афганистан и Ирак в заблуден опит да изкорени тероризма и да преустрои Близкия изток по образ и подобие на САЩ. Някои от близките съветници на президента приветстваха идеята за нов американски империализъм, който да възстанови реда в един все по-враждебен свят.

Барак Обама се опита да коригира този курс, като ограничи военното присъствие на САЩ в Близкия изток. Той също предложи "нов път напред" на мюсюлманския свят и конкретно за Иран - "протегната ръка в случай, че те желаят да отпуснат юмруците си". В същото време той насочи ресурсите на държавата към Азия. Но с "Арабската пролет", неговата отдаденост към положителна промяна, желана от мнозина граждани на улиците се сблъска със сдържаността му да инвестира допълните американски ресурси или да предложи дълготрайни партньорства на страни от региона.

Тези повтаряеми обръщания на 180 градуса в американската външна политика, които са достатъчни, за да "ударят с камшик" всеки съюзник и да създадат у него съмнение за намеренията и ангажиментите на САЩ, не са започнали с избора на Доналд Тръмп. Без конкуренцията, предоставена от състезанието с друга "суперсила" или необходимостта от работа със съюзниците, Америка постепенно загуби своя фокус и посока в света. Осовободена от задръжките и предпазливостта - тази ценена способност в дипломацията да "свързваш двата края" - избяга през прозореца. Отново и отново - САЩ започнаха да пренебрегват международното право, когато това беше в техен интерес, да си правят оглушки за моралните призиви от останалите представители на международната общност и да изоставят глобалните си отговорностти. 

Разбирателството между двете политически партии в САЩ, което дълго време беше една от основните характеристики на външната политика по време на Студената война, започна да се разлага. Много либерали се подлъгаха по илюзията, че Америка може да разреши всеки насилствен конфликт, всяка хуманитарна криза и всяко нарушение на демократичните норми, които се случваха по света; много консерватори грешно прецениха, че не може да се вярва нито на международните институции, нито на съюзниците и че е по-добре да се действа самостоятелно.

ТРЪМП ОТИВА ВЪВ ВАШИНГТОН

Да разгледаме настоящето. През май, в сцена извадена от "Стажантът" (предаване на Донълд Тръмп), президентът съобщи на света, че Съединените щати се отказва от сделката с Иран. На тържествена церемония, по-подходяща за подписването на покупката на щата Луизиана*, той си постави подписа с превъзнесен жест на двустранен документ, уреждащ продължаването на санкциите. Не защото Иран бе нарушила клаузите на сделката. Не защото Тръмп разполагаше с по-добра алтернатива. Само защото можеше. Месец по-късно, той се опита да сключи подобна сделка със Северна Корея.

Добре дошли до "мелианския момент" за Америка. Президентът Тръмп изглежда сериозен в намеренията си да унищоци международния ред, който в продължение на 70 години осигури на САЩ и на света безпрецедентни стабилности и просперитет. Както отказът му от ядрената сделка с Иран разкри, той изглежда решен да остави настрана международните отговорности на Америка и да преследва това, което подпомага много ограничена дефиниция за личен интерес - останалият свят да върви по дяволите. Тръмп сигнализира, че смята да изтегли американските военни от Близкия изток, Европа, Япония и Корейския полуостров. Той държи дългогодишни международни институции като Г-7, НАТО, СТО (Световна търговска организация), НАФТА (Северноамериканското споразумение за свободна търговия) като заложници, като заплашва, че ако САЩ не получи по-голям дял от облагите, ще ги напусне окончателно.

Външната политика на Доналд Тръмп може да е подходящ завършек на американския еднополярен момент и в разкриването на вътрешния консенсус за ценностите, интересите и политиките на САЩ в бързо променящ се свят. Неговият чудноват и войнствен подход към останалия свят е отявлено краен, но не е изненадваща последица от американска външна политика, която се е движила по течението след разпада на Съветския съюз.

Иронията е, че несъмнено консервативен президент, подкрепен от най-консервативния Конгрес в историята, е точно този, който освобождава САЩ от правилата на международния ред. За консерваторите, последователи на Бърк (един от родоначалниците на консерватизма), това е абсолютен кошмар: непредвидима "суперсила", преминаваща от криза в криза, без стратегия и ограничения. 

"Но какво е свободата без мърдрост и добродетелност?", пише Бърк. "Това е най-върховното възможно зло: защото то е глупост, порочност и лудост без каквито и да е ограничения".

Националистическата реторика на президента, публичните му свади с дългогодишни съюзници и странните му хвалби спрямо диктатори са изпълнени с "глупост, порочност и лудост".

Извадената от равновесие Америка, създателка на либералния международен ред, сега представлява неговата най-голяма заплаха.

ИЗКУСТВОТО НА ДИПЛОМАЦИЯТА

Американски лидери като Франклин Рузвелст и Хари Труман, ген. Джордж С. Маршал и Дийн Ачесън, сенаторите Артър Ванденберг и Дж. Уилям Фулбрайт бяха незаменими при създаването на съвременния международен ред. След разрухата на Втората световна война те изковаха общност от държави, управлявани все повече и повече от закони и институции, вместо от диктат на властта.

Те постигнаха това, като се превъплътиха в ролята на поддръжници на мира, вместо в ролята на притежателите на най-мощната армия. Като най-добрите учители в пренаселена ученическа площадка, американските лидери се погрижиха за конфликтите още преди да избухнат, спираха вече започналите битки и се опитаха да намерят дълготрайни решения, за да преодолият различията - особено, що се отнася до Европа.

Дали след края на Втората световна война, или при апогея на Студената война, по време на разпадането на Съветския съюз, или сред войните на Балканите, най-добрите политици на Америка работиха, за да си представят как би изглеждала положителната промяна, тогава съединяваха всичките елементи от мощта си и от мощта на своите съюзници и упражняваха лидерство, за да осъществят това видение. "Пакс Американа" беше важен, защото Съединените щати до голяма степен бяха отхвърлили методите, използвани от империалистическите сили от миналото. В своя апогей, Америка не се опитваше да наложи силово волята си на други държави, или "да разделя и владее". Тя търсеше начин да построи институции, които поощряваха взаимодействието, докато разрешаваше конфликти. Други държави даваха своето съгласие да участват, защото те осъзнаваха облагите, които ще получат. 

Президентът Тръмп демонстрира отново и отново, че той не е такъв лидер. Дипломацията се нуждае от търпение, концентрация, финес и създаването на контакти и доверие, дълготрайна визия и стратегия - черти, които не са неговата сила. Изглежда той е забогатял, като е изпреварвал противниците си, регулаторите, критиците, понякога - като е ограбвал кредиторите си или е често - като е заемал пари безразсъдно. Изглежда решен да поддържа американската външна политика в същия вид, предпочитайки да е насилник на училищната площадка, вместо миротворец. Но политиките му в стил "Америка първа" рискуват да убият гъската, която снася златните яйца, в суетен опит да вземе още едно допълнително яйце за себе си.

Както Атина демонстрира в Мелос, насилието не бива да се бърка с външната политика. Американското величие не е постигнато, като са извършвани велики дела за сметка на останалите, но като са издигани институции, които поддържат стабилността и благоденствието за всички. Уинстън Чърчил веднъж е казал:

"Да се строи може да е бавно и тежко в продължение на години. Да се разруши, трябва безсмислено действие за един ден".

Когато Америка определя националния си интерес в ограничени параметри, тя рискува не само разпадането на международния ред, който тя и нейните съюзници са бавно устроивали 70 години, но също губенето на право за заявка за глобално лидерство.

СЪБИРАНЕ НА ПАРЧЕТАТА

Какъв свят ще остане след Тръмп? Следващият американски президент, демократ или републиканец, ще наследи нация и свят в пълно безредие. Съдбата на Америка не бива да бъде като тази на Атина, макар че е възможно да призове духа на международния либерализъм в годините след Втората световна война и да я пренастрои, с малка доза консервативен реализъм, за нова ера, в която Америка вече не е доминиращата сила. Със своя еднополярен момент назад в миналото, изборите на държавата във външната политика ще са по-ограничени, но както Тукидид спомена - все още ще има избори. 

Предизвикателството пред следващия президент на Америка ще бъде много трудно и в основата си консервативно: да възстанови у дома честта на американската дипломация и конституционните ограничения, които са важна част от нейното функциониране, и да възстанови в чужбина вярата в Америка като нация и доверието у приятели и съюзници. Това няма да бъде време за амбициозни приключения навън, но за заздравяване на американската политическа система и най-важните ѝ критични чуждестранни съюзници. Следващият президент ще трябва да изразходи много време в това да обяснява на изморената и скептична американската публика защо Съединените щати трябва да останат ангажирани на международната сцена, да потвърди на другите нации готовността на държавата да съществува съобразено с правилата на международната система и да използва силата си, за да постига общи цели. 

Светът, който следващият американски президент ще наследи, ще бъде многополярен. Докато Съединените щати продължават да представляват господстваща сила във военно отношение - за отбрана харчат годишно повече от следващите седем военни сили взети заедно - се появяват други силови полюси, които ще са важни в близкото бъдеще - от икономически и политически, до дипломатически и културни. Китай, Русия и Европа ще са важни играчи на световната сцена, докато Бразилия, Индия, Саудитска Арабия, Иран, Южна Африка и вероятно Нигерия ще играят важна роля в своите си региони, ако не и глобално.

Светът също ще бъде доста по-хаотичен. В отсъствието на лидерството на Съединените щати, регионални сили с много по-стеснени позиции вече предлагат да запушат създалия се вакуум. Русия - в части от Източна Европа; Иран, Судитска Арабия и Русия - в Близкия изток; Китай - в Азия. Междувременно, много слаби страни, които нямат възможности да осигурят най-основните услуги на гражданите си, или да се състезават успешно на световната сцена, рискуват да попаднат в гражданска война. Както вече забелязахме в места като Сирия, второспенните ефекти за съседните страни могат да бъдат катастрофални от гледнат точка на натрупването на несигурност, нахлуване на бежанци, преместване на икономически дейности и насилие от недържавни играчи. В отсъствието на международно водачество да поддържа равновесието, хаосът ще се разпространи. 

Може само да се надяваме, че нарастващият смут ще напомни на проницателните републиканци и демократи за важността на международното лидерство, международните съюзи, международното право и международните институции. Да се надяваме, че той ще ги извади от удобни илюзии, че мирът и благоденствието, на които се наслаждават през последните 70 години ще продължат, просто защото са били толкова продължителни досега. Точно както демокрацията трябва да бъде обгрижвана и защитавана, за да оцелее, така трябва да се процедира и с международния ред.

Най-важният принос на Тръмп в дебата за външната политика на САЩ е заключението, че те вече не могат еднолично да водят. Не само че Америка не притежава тези ресурси, но както изборите през 2016 г. подчертаха, голяма част от електоратът повече не желае животът на американци и огромно количество ресурси да се губят безцелно на различни места по света. 

Това не означава, че лидерството на САЩ е излишно - нещо повече, то е по-необходимо от всякога. САЩ мотав да останат незаменима нация чрез ангажимента си да постигнат глобална стабилност, но не могат повече да осигуряват стабилност без силни партньори.

Заедно с останалите велики сили следващият американски президент трябва да преосмисли и преустрои съществуващите международни институции, за да посрещне предизвикателствата на променящия се свят. Той или тя ще трябва да се ангажират с широкообхватни дискусии между приятели и врагове за природата на глобалните предизвикателства и да работи с институциите, чрез които бихме могли да работим и да се справим с проблемите си.

Следващият американски президент трябва да се опита да подмлади международната система на две нива: с Китай, Европа и Русия, той или тя трябва да търси консенсус за основните норми на международната система в XXI век - от суверенните права и задължения на страните, до правилата на съвременното военно дело, световната търговия и затоплящата се планета. (Кои са минималните правила, които биха позволили съвместното съществуване?) Заедно с това, с демократичните ни съюзници в Европа и навсякъде, той или тя трябва да задълбочи съществуващото взаимодействие по много по-широк спектър от проблеми, където имаме обща позиция, включително при защитата на демокрацията, насърчаването на икономическата интеграция, по-добрата защита на човешките права и инвестирането в "зелената енергия", която е технологията на бъдещето. (Как може близки по идеология демокрации да работят заедно, за да подобрят положението на света?). 

Отвъд всичко това, следващият американски президент трябва да има стратегия в националната сигурност. Стратегия, подкрепена от лидерите сред републиканците и демократите, и която върши работа. Предпазливостта ще бъде ключова, за да върне Америка обратно в правия път и да избегне съдбата на Атина. Американците трябва да разберат, че властта на държавата не е безгранична, но че чрез внимателна дипломация, страната може да въздейства положително над международния ред, като го насочи в посока освобождаване на пазарите, индивидуалната свобода и относителен мир. 

Само чрез трезво разбиране на целите и ограниченията си Съединените щати могат да продължат да бъдат лидери в света, макар и той да става многополярен и все по-сложен.

Коментарът е на Стефан Р. Гранд, професор в Амстердамския свободен университет, за сп. The National Interest, откъдето го препечатваме с малки съкращения.