Ad Config - Website header

 

Article_top

В най-старото и най-престижно пространство за класическа музика в София са свирили виртуози от цял свят. Но едва ли някога публиката на зала „България“ е виждала чудо като в четвъртък вечер, 11 октомври (освен ако и друг път не е присъствала на концерт на същия мултифункционален талант).

С почти 6 месеца закъснение (роден е на 25 април 1933 г.) актьорът Ицко Финци отбеляза своя празник с концерт с участието на Софийската филхармония и филм „Уилям Шекспир: най-известният човек, който никога не е съществувал“. Това е последният съвместен проект на юбиляря с Лиза Боева, работа, която изследва трудно умиращата теория на антистратфордианците, че цялото творчество на Шекспир не е създадено от Барда от Стратфорд на Ейвън, а от съвсем друг човек.

Финци е в ролята на фикционалния Т. С. Селзник - театрален режисьор, който обикаля шекспировите места из Англия, Италия и Дания, за да докаже тезата си.

(Но трябва да признаем, че въпреки всичките си качества, зала „България“ не е най-подходящото място за филмови прожекции - от двайсет и първия ред, малкият екран е трудно забележим.)

Ицко Финци с баритона Георги Михайлов, участник и във филма за Шекспир, който се включи в концерта с арии на Верди и Росини. 

Значително по-интересна бе втората част на спектакъла. Ицко Финци е странен артист. Странен е по един особен начин, благодарение на който всичко, което прави, изглежда напълно лишено от всякаква преструвка и изкуственост. Това е неговият личен отпечатък и запазена марка в театъра и киното.

Той е същият и в разказите, които наскоро събра в книга, и в интервютата си, и в музикалните си изпълнения. В крайна сметка независимо какво прави Ицко Финци (играе, пише, свири или коментира), макар и често на ръба на пародията, изглежда обезоръжаващо искрено.

Като диригент, комуникиращ необичайно с оркестъра, или като цигулар, който е забравил да донесе нотите и му се налага, докато свири, да пее оркестровите партии или пък да се включва вокално вместо липсващия хор, Финци, разбира се, е безподобно смешен. На фона на дискретно присъствие на оркестъра, подкрепящо комичната драматургия на изпълнението, въздействието на диригента Финци — експресивно, гротескно и истерично — е еднакво силно върху публиката и върху оркестъра. Всички се смеят.

Същият ефект предизвиква и уникалното (за тази зала) вибрато на цигулката му във високия регистър (постижимо навремето само за майстори на инструмента като Тодор Колев), както и ефектно отработеното пицикато, с което слага финалната точка (всъщност удивителен знак) в няколко пиеси.

Но освен всичко друго, Ицко Финци демонстрира как музикалната класика (Чайковски, Моцарт и други) търпи и съвсем различни от обичайната сериозна интерпретация. И когато в нея има много любов и чувство за хумор, публиката аплодира по десет минути.

"Площад Славейков"

Ключови думи
 

В най-старото и най-престижно пространство за класическа музика в София са свирили виртуози от цял свят. Но едва ли някога публиката на зала „България“ е виждала чудо като в четвъртък вечер, 11 октомври (освен ако и друг път не е присъствала на концерт на същия мултифункционален талант).

С почти 6 месеца закъснение (роден е на 25 април 1933 г.) актьорът Ицко Финци отбеляза своя празник с концерт с участието на Софийската филхармония и филм „Уилям Шекспир: най-известният човек, който никога не е съществувал“. Това е последният съвместен проект на юбиляря с Лиза Боева, работа, която изследва трудно умиращата теория на антистратфордианците, че цялото творчество на Шекспир не е създадено от Барда от Стратфорд на Ейвън, а от съвсем друг човек.

Финци е в ролята на фикционалния Т. С. Селзник - театрален режисьор, който обикаля шекспировите места из Англия, Италия и Дания, за да докаже тезата си.

(Но трябва да признаем, че въпреки всичките си качества, зала „България“ не е най-подходящото място за филмови прожекции - от двайсет и първия ред, малкият екран е трудно забележим.)

Ицко Финци с баритона Георги Михайлов, участник и във филма за Шекспир, който се включи в концерта с арии на Верди и Росини. 

Значително по-интересна бе втората част на спектакъла. Ицко Финци е странен артист. Странен е по един особен начин, благодарение на който всичко, което прави, изглежда напълно лишено от всякаква преструвка и изкуственост. Това е неговият личен отпечатък и запазена марка в театъра и киното.

Той е същият и в разказите, които наскоро събра в книга, и в интервютата си, и в музикалните си изпълнения. В крайна сметка независимо какво прави Ицко Финци (играе, пише, свири или коментира), макар и често на ръба на пародията, изглежда обезоръжаващо искрено.

Като диригент, комуникиращ необичайно с оркестъра, или като цигулар, който е забравил да донесе нотите и му се налага, докато свири, да пее оркестровите партии или пък да се включва вокално вместо липсващия хор, Финци, разбира се, е безподобно смешен. На фона на дискретно присъствие на оркестъра, подкрепящо комичната драматургия на изпълнението, въздействието на диригента Финци — експресивно, гротескно и истерично — е еднакво силно върху публиката и върху оркестъра. Всички се смеят.

Същият ефект предизвиква и уникалното (за тази зала) вибрато на цигулката му във високия регистър (постижимо навремето само за майстори на инструмента като Тодор Колев), както и ефектно отработеното пицикато, с което слага финалната точка (всъщност удивителен знак) в няколко пиеси.

Но освен всичко друго, Ицко Финци демонстрира как музикалната класика (Чайковски, Моцарт и други) търпи и съвсем различни от обичайната сериозна интерпретация. И когато в нея има много любов и чувство за хумор, публиката аплодира по десет минути.

"Площад Славейков"

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още от категорията