Шансовете за демократизирането на Русия ще са далеч по-добри, ако на страната не се гледа непрестанно през призмата на западните норми. Това пише чешката политоложка Вероника Сушова-Салминен в анализ за отношенията с Русия, публикуван в берлинския в. “Тагесцайтунг”.

Ролята на Русия в Европа и руско-европейските отношения винаги са били шчекотлива тема. Днес на международните отношения до голяма степен се гледа под влиянието на идеологически приоритети с акцент “ценности”. Въпреки това са налице твърди интереси, които определят политиката в световен мащаб. Евопейският съюз, Европа и Русия имат много общи интереси, когато става дума за икономика, политика и преди всичко за сигурност и мир.

Свидетели сме на бавна и неизбежна глобална пренасоченост на икономическа и политическа власт по посока на Азия, както и към многополюсен световен ред. Финансовата криза от 2008 г. имаше последици в цял свят, но за Запада – център на стария световен ред, тя постави под въпрос неговата хегемония. За държавите от периферията кризата провокира съмнения в универсалността на неолибералния икономически модел, което ще рече за всички онези общества, които от историческа гледна точка следваха друг модел на развитие от този на Запада.

Кризата задълбочи противоречията между неолибералните модели. Така се появиха неонационалистически и дяснопопулистки отговори относно провала на неолиберализма.

Като важна велика сила от периферията Русия е част от тази история. След провала на постсъветската трансформация последваха националистически отговори с авторитарен и консервативен уклон. Тази тенденция набра скорост след 2008 г. Същевременно икономическата криза даде тласък на руската гледна точка, че страната е заплашена отвън и отвътре. Вследствие на това режимът направи опит да противодейства на тези въображаеми или действителни заплахи.  Това означаваше и открито отхвърляне на налаганите от Запада и Европа норми.

Посланието е еднозначно: Русия няма да се унижи и подчини на Запада. Тя сама ще определя норми.

Европейският съюз залага на силата на норми. Може да се говори за “мек натиск”, но понятието не касае политически или икономически отношения. Става дума за това, как общества от периферията да се съобразяват с центъра. Европейският съюз по-скоро се оказа мотор на периферията. Кризата в нормативната власт на ЕС е свързана с кризата през 2008 г. Корените обаче са по-дълбоки. Западът губи политическа и икономическа сила. Освен това кризата беше ускорена от неолибералния икономически ред – от онази катастрофална рецепта, водеща до социално обезкръвяване и подкопаване на носещата социална колона на демокрацията. Точно този коктейл от структурни проблеми създаде предпоставките за дълбок разрив в отношенията на ЕС и САЩ с Русия.

По-дълбоки структурни проблеми често стават видими чрез понятия, като “наши и ваши ценности”, както и за някакви заплахи. Това може да ескалира по посока на военна реторика. То прикрива липсата на воля за решаване на собствени проблеми.

Прав беше Антонио Грамши (италиански писател, журналист и философ от миналия век - б. р.), като написа, че политически въпроси стават нерешими, когато се представят от сферата на културата.

Други симптоми на днешната криза са искания за повече сигурност и свързаните с това страхове.

Разширяването на НАТО играе огромна роля в отношенията между ЕС и Русия, тъй като това обостря конфликта и измества фокуса върху армии и сигурност. Разширяването на пакта води до нови заграждения в Европа. На сигурността на Европа се гледа като на изключителна привилегия, почиваща на определени ценности и идеологии, а не като на общо благо, надхвърлящо идеологическите различия, различни политически системи и интереси.

В постимпериалния свят мирът не зависи от това, всички да мислят еднакво. Нужно е да се преглъщат и различни мнения. Изместването на властовите центрове е голямо предизвикателство за Запада. Във външната си политика САЩ по-скоро залагат на лична изгода и хегемония, преди всичко чрез военни средства. Както изглежда, досегашният икономически конфликт с Китай ще придобие нови измерения. Русия работи в тясно сътрудничество с Китай, което е от полза за Пекин. Това обаче свива ролята на Европа като модернизиращ партньор на Русия.

Китай представя нов модел на развитие, фокусиран върху изграждане на инфраструктура във всички онези области, при които Западът се провали – в периферията на западния капитализъм. Въпреки това ЕС не се решава да се раздели с неолибералния модел и с евроцентристкия си светоглед. Да държиш на това, означава да продължаваш да провокираш конфликти и да доведеш докрай провинциализирането на Европа, което може да доведе до разпад на Европейския съюз.

ЕС и особено неговите водещи постимпериални сили трябва да престанат да гледат на Русия през собствената си призма на «наши ценности» и «правилния ни начин на живот». Шансовете за демократизиране на Русия са по-добри, ако страната не е подложена на натиска на Европа. Вместо това като общност на различни общества ЕС би трябвало  радикално да се промени отвътре и да заложи на мирното съвместно съществуване с чужбина. Нито Русия, нито останалата част от света има интерес от западноевропейски мисионери в нови одежди. Крайно време е това да се прозре.